ПЛАМЕН АНТОВ

 

Душа с тяло на природа

 

 

Не вярвам в чуруликанията

на толкова демократични славеи...

           Пламен Антов

 

Четенето на Вапцарова поезия пред кино „Одеон“ (24 юли 2014) по повод годишнина от деня на неговия разстрел, освен смирена „посветеност“, се превръща и в дълбоко съпре­жи­вяване у Пламен Антов, провокация към чувствителността му на автор също на  стихове. И той написва „вариант“ на един от възможните Епилози за своята нова книга, тъкмо поради съдбовността на повода:  „Поете, възправил се срещу лъжата/ в името на Истината – защо само удобната Истина крещиш?/ Изкрещи и другата./ Онази, за която не разстрелват,/ не канонизират, нито дават Нобелови премии...“ („Поетът е хтонично същество“, С., 2015)

 

Пламен Антов повече вярва на другите си събратя, „онези с ампутираните гърла...“, защото те са пристрастените към неудобните истини. Изка­зано с езика на собствената му поезия, „по-искрена от съвестта е горестта“.

Картината, която ще постигне Пламен Антов като поет ще бъде само негова завинаги:

 

Удобно е да се обича монументалния епически

                                                                                  Народ –

него и Президентът го обича.

 

Трудно е да се обича онзи другият,

обитаващият малките градчета, а също и

                                                                         големите;

онзи, който си пие ракийката със салатка

и прилежно си дъвче ареференциалната дъвка на турските

и bulgarskite серили.

Който вярва на „По света и у нас“ и праща есемеси винаги когато

поискат от него – за телевизионни игри, предколедни

благотворителни акции за бездомни дечица, рейнджъри от Ирак

и футболисти. Този

го обичай, демократе – ако можеш.

 

Аз не мога. 

                  („Орфей или самотата“с.19)

 

Пламен Антов нееднократно ни е внуша­вал в творчеството си, че точно Историята е спо­собна на най-изисканите капани. В тази своя дързост (в Ницшеанския смисъл, къ­де­то гениалният философ демонстрираше съмне­нията си в осъ­ществената социална спра­вед­ливост спрямо инди­видуалния човек – за смет­ка на хищничест­вото на глобалната  ин­сти­ту­ционал­ност) Антов произ­нася още по-безком­промис­­но своето наблюдение:

 

Най-лукавото на постмодерната (им) демо­кра­ция/ е всепозволенността на всичките дискур­си./ И всичките ни разкази, които пишем навъсени,/ докато краднем от съня си/ излизат малки и коректни/ малък е изобщо епосът на демокрация­та...“ 

И заковава: „Не вярвам в чуруликанията на толкова демократични славеи...“.

 

Според концепцията на тази толкова странна в композицията си книга (черно-бели снимки от Невидимата планина, които чрез щедростта на личната камера на писателя, превръщат съвремен­ността, и нейното изкуство, в шанс те да се ситуират като визия на разума), човекът е най-самотното, и най-великото в осъзнаването на своята самотност, същество.

Снимките от книгата „Поетът е хтонично същество“ не са самоцелни, или самодостатъчни, а са вкопани в жизненоспособността на идеята, че поетът достоверно е „хтонично“ същество, побрал в едно: идея, разум, воля – със самото усещане за ис­тин­­­ността на обикновените неща.

 

Пламен Антов чрез стиховете си продължава Александър Геровата идея за важността на простите неща:

 

тъй гъсто вали снегът – засипва напълно дирите на враната,

докато прелитне тя

от единия храст до другия  (с. 39)

 

 

Ако имах властовия ресурс за „давление“  спрямо някоя образователна институция, бих препоръчала следното: да се обединят групи по интереси от млади хора, които да проучат оригинал­ната визия на илюстрациите, положени между страниците на тази книга, и после да осъ­ществят експеримент – примерно коя стихот­ворна метафора се позиционира във визията на съот­вет­ната пано­рамна снимка.

Защото в чернобелите снимки, освен арти­стизма в развитието на подвижното вътрешно  око към проблематиката на Антовия текст, убе­де­на съм че ще станем свидетели на растя­щото и укрепващо самочув­ствие на Четящия. Едно дъл­боко себепоз­нание, което допринася за разпоз­наване на закони­те на обществата спрямо При­ро­дата, търсене на изначалието на човешкото би­­­тие… Чрез изящните картини и снимки, почти прибулени в полу­мрака на Свечеряването (или на следполунощното Разсъм­ване) наднича истинско изкуство, про­глед­на­ло през „душа с тяло на природа“.

 

Изказано „поетично“, това би прозвучало и така:

 

ЗИМАТА – да навляза толкова надълбоко в нея, толкова надълбоко и безпаметно – че да ме опари лятото. Не стане ли това, ще съм останал някъде на прага ѝ. (с. 44)

 

 

На друго равнище хтоничността  надделява, защото „опитността“ на разума, изненадва не­вин­­ност­­та на съвестта, и така вплетени, те постигат пробив в самодостатъчността на литературата. Пламен Антов изследва хлъзгавите пътища пред модернизма и постмодерните проблемни райони на мисленето, на изобразяването, на интерпр­етациите. Случайно ли той пише това, разчетено като Геров­ско послание:  

 

Парадоксите са заложени в самите източници на себепознание у човека, все още недостигнал до корените. Един­ствен разумът, тази единствена неприродна субстанция в природата, създадена от нея в изблик на лекомислена разсеяност или мазохизъм, е способен да посегне на себе си. (с. 51)

 

Пламен Антов назовава възможностите пред разума, и с оглед на тяхното местоположение в книгата енергично, дълбоко ситуира действията на мислещите, на търсещите отговори днес човешки същест­ва, и така окруп­нява чертите на ЧОВЕЧ­НОСТТА. Защото като особена характерност на съвременника и негова идентичност, най-плътно човечността се добли­жава до усещането за СВОБОДА – центра­лен тематичен мотив и в поезията, и в прозата на Антов, чрез което той се сродява с останалите последователи на Александър Геров.

В книгата „Поетът е хтонично същество“, тази артистична игра на образи и светлосенки,  е във възможностите да превърне Невидимата планина в една най-обикновена пейзажна Пощенска картичка. Но неслучайно тя, картичката,  е – с адресат. Самият автор е в стартова позиция: нахлуват внезапно...

 

туристи, ловци, и поети  (с. 55)

 

 

***

Съдбата на съвременника го засяга дълбоко, защото за всеки същински писател, хуманността не е едностранен знак за легитимност. Всеки сериозен писател живее с предположението, че именно него­ва е мисията да обясни природния корен у човека ка­то го оттласне от мимикри­ращите капани на институциалността и модер­ната цивилизация, да покаже начините за висша форма на оценностяване на обектите в съвременната реалност, превръщайки живота от обективна и принудено натрапена даденост  – в обект на личен избор.

­Анализирайки тотема на животното (вълкът), Антов подчертава, че животното не може да се обезо­брази нарочно или да погуби самото себе си, (като се позовава на твърденията на Хегел). От тази “поучителна” позиция като автор Пламен Антов ще настоява  за преминаване от сферата на прину­дата – в сферата на свободата, промяна, на която един­ствен човекът е способен в качеството си на разум­но същество.

Драмата на всеки писател с подобни възгледи е в това, че е във възможностите на интелекта му да го проумее, и с още по-голяма сила да го постигне художествено. Но е в невъз­можност да го наложи като практика, поради тоталната корпоративна власт на организа­циите, учрежденията, институ­циите, преплетени в съвременната глобалистична орга­низация на света. Затова поетът ще на­стоя­ва да се разо­бличи издъно онази социална аб­стракция, наложила се тотално (под маската на грижов­ност за човека), в мимикрията на пазарната, на корпоратив­ната позиция на всяка днешна вла­стова категория.

 

***

„Граници на забавяне“ (2013) на Пламен Антов е естетска книга. Политическото говорене тук е забранено. Това вътрешно творческо съза­клятие беше загатнато в заглавието на предходната му поетична книга „Тотемът на вълка. Неполитичeс­кото”.

Макар на корицата на „Граници на забавяне“ да е отбелязано – новели и разкази – този своебра­зен текст има отликата на р о м а н – една неразчленима мрежа от преливащи се един в друг разкази. Макар и преминал през печатарската индустриална мелница той и сега си стои като един автентичен ръкопис, изтръгнат от сърцето на земята, над който времето едва ли ще разреши друга власт.

В „Граници на забавяне“ има намигване към рефлекса на читателя за стойностна литература – текстовете са на Автор, който, чрез намесата на Редактор, ги „завещава” на един Читател. А това предопре­деля най-силна позиция на втория и на третия участник в сюжета: неговата е акцент­ната избирателност сред купчината ръкописи (успо­редно текат литературен сюжет и персо­нажен „редакторски” текст); редакторът е и с избирателно предпочи­тание към изказа (нали стилът е „морал” на формата?); налице е неговият зъл самоконтрол („зъл и ням“ е леги­тим­на лексема в книгите на Антов); целта на Автора – да се постигане лекота в четене на текста, да не се натрапва дългото му отлежаване. Това „съотношение“ Пламен Антов го  формули­ра в стихотворението си „Степени на свободата, 15“ така: когато пътеката се раздвои тръгни и по трите пътя... Тази „литературна“ технология не е странна. През последните години дори е модно да се разсекретява „начина” на правене на литература, да се онагледява литера­турния опит и литературната мисия, да се отправя дискретна покана към читателите за „гостуване” в творчес­ката лаборатория. Да се организират „курсо­ве“ за творческо писане и т. н. Защото авторите си пожелават, освен текстовете (дори има точно та­кова заглавие на една друга не-Антова  книга “Освен/литературата), или въпреки тях, имен­но художниците и поетите да поведат читате­лите си към всички ония примамливи детайли на кул­турата, на сътворението изобщо, което би направило живота малко по-добър, а човекът – малко по-щастлив:

 

 – Защо пишете?

 – Защото животът никога не е достатъчен.

                      („Граници на забавяне“, с. 40)

 

Пламен Антов има безупречен усет за сло­вото, което трябва да постигне образа („игра на литературата със самата себе си“, с. 6). Той успешно се вписва в режисирането, в кардиналната органи­зация на „пространството“. Но предпочита въпреки тази категоричност да има соб­ст­вен „финес“ на структу­рите, да го наречем така.

Без политическо говорене – да, но актив­ността му срещу акцентни социални ха­ракте­ристики пове­че засяга насоките на разгъ­ване на сюжета, модуса на разказване, а не е липса на зрялост на социалния опит. (С тези акценти на политическа поезия, е обложена както видяхме, и новата му стихосбирка „Поетът е хтонично същество“. Спрямо темите в предходните му книги, това не е противоречие, а детайлно обглеждане на човешките възмож­ности в съвременния свят, където по-силни от всичко друго се оказват  принудата и несвобод­ата.

Разказаните събития от „Граници на забавяне“ обикновено са в различни  времеви отрязъци – и по тази причина писателят леко преминава през сюблимните емоционални състояния на своите персонажи: Интересуваше го олющената мазилка сама за себе си, освободена от патетичната аналогия с пищната барокова конзола над нея. Интересуваше го изящно безизразният като самата природа профил на гълъба, освободен от всяко значещо противопоставяне с изразителното брон­зово лице на Бартоломео Колеони, върху чиято глава бе кацнал.“ . 73); „Мразя красивите сюжети. Хубава снимка става само от грозния сюжет.“ (с. 29).

В написаното от Пламен Антов има особена пламенност и уют, има дори нежност до жестоката откровеност, но те стават видими само ако имаш усет за красивото в разломяването, ако нямаш чувство за страх от потъването в крайните състоя­ния на човешката душа, където се наслояват раз­личните страсти.

Това определено сближава Антов с Геров­ска­­та линия в изкуството на словото, могат да се видят и други близости на поета чрез пантеизма, вкоренен в поетиката му. 

Интересът към другите изкуства го прави по-мъдър. Истинските корени на литературата  Пламен Антов търси в пантеистичното сливане с природата, наричана най-често от него „рав­нодушна“, „безраз­лична“, но обожавана до степен за сливане с нея. Въпреки академичното си образование, Антов прекарва почти целия си съзнателен живот сред природата (“Залез над Гаганица: 1, 2, 3, 4, 5“). Урбанизираната среда, по-късно ще го тласне към другата видимост на обективното – вглеждане в архитектурните знаци на времето. Забраната „без политическо говорене“, за която споменах в на­чалото, в книгите на Антов се чете по особен начин. Защото ако в съвременния социален живот за кратки отрязъци от време нахлуха резки и почти брутални промени, то в архитектурата се „откроява” по-добра приемственост, традиция, вид „мате­риална” и психологическа устойчивост. Аналогична е границата на забавяне и при добрата литература, която обикновено етикираме като престижна (та­кива са и 6-те разказа в тази книга: „Писмо до редактора“, „Животът е недостатъчен“, „Други градове: из­губ­вания“, „Нещо странно познато“, „Бащата“, „Пигмалион”). Обещана от автора пред чита­телите е и нова книга с характеристиките на «бърза» литература, тоест акцент на развлека­телното, плод на забавно и бързо писане. Но познавайки Антов, предполагам, че намерението му ще си остане повече люта «закана». Художест­вените разкази често при него се превръщат в трактат, във важна концепция за това как да се прави литера­тура, кога историческото време я изисква като необходимост и кога тя просто би била забавление с нисък коефициент на полез­ност, тоест тя е нехудо­жествен продукт. И ако интересът му към „тех­нологията“ на съчиняване на словесно изкуство е явна, то чрез анализ върху архитектурата на градовете и другите предизвикателни места,  Антов ни „добавя” примери как може да се опази изкуството (повтарящата се визия на „Венеция“, разслоена в разнородни метафори). А според неговата концепция за „архитектурата“ на света –  как да се спаси човешката душа. Не чрез стерилност в живеенето, а във вярното разчитане на  белезите от самата разломеност на материалното: „Избо­де­ните очи на светеца върху старинния ръкопис. Какво ли са видели те? Какво ли никога няма да видят?“(с. 28); И забележете: „Мразя имената. Имената придават някаква измамна и опасна конкретност на света.(с. 121).

В прозата си Антов извлича достатъчно пър­вопричини както за деконструктивност, така и за обратното, но би се огорчил ако му вменим пристра­стеност в играта на думи. Защото той изпитва пие­тет към детайлите, както към всяка крехка и нетрайна форма, така и към твърдогла­вите отломки на камъка.

Има я и играта с прелъстителните възмож­но­сти на езика – името на влюбената жена, привле­кател­ната очарователна Ада, стилистично напомня за другото несъкровено място, отвъд границата на живота. Но това пък е точното място в поезията му, преплетени в едно цяло. Както е в новата стихо­сбирка на Петър Чухов „Адdicted“.

Конструкцията на всички Антовите творби – от поезия през проза и литературнокритически манифести – е дълго премислена, и макар понякога да изглежда усложнена, тя не натежава за читателя, напротив, създава се усещане за виртуозност и постигнато невинно съзаклят­ничество с читателя. Такъв ефект е търсен във финала на любовния сюжет от разказа „Животът е недостатъчен“ – чрез изисканото  хладнокръ­вие, заключено във всяка неизбежна раздяла: „...Няколко дни по-късно си заминаха и те. Лятото бе свършило“ (с. 54)

 

*

Според Пламен Антов интуицията е много важна за всеки човек, но като автор той не ѝ се доверява стопроцентово. Понякога „техниката“ се използва до степен на посегателство върху личното пространство на персонажите, но тъй като на творчеството му са присъщи любов­та и съчувст­вието, преднамереността се смекчава. Тогава да наречем ли тези разкази „Фотоси на ежедневието“? Невъзможно. Защото слагането на граници в житейските правила при Пл. Антов е недопустимо. Амбициите му на писател са много по-големи. Постиженията – също. Още в „Пантеизъм и емпи­рио­кри­ти­ци­зъм“,  резултатът беше предусетен:

 

Дори най-злото ти стихотворение

като сребриста раничка ще свети.

 

Колкото силно го занимава „неизреченият“ свят, толкова неотлъчно ярко го придружават сенките на прекалено добре „обговорените“ чо­вешки светове и страсти, особено от класиката (реплики към „Часът на вълците“ на Бергман,  или „Горчива луна“ на реж. Роман Полански, или „Лолита“ на Набоков), усещаме желанието му да фиксира по свой начин лентата на живота и литературата.

 

ДУШАТА МИ Е С ТЯЛО НА ПРИРОДА, заявява за себе си авторът – като същностно предпочитание и собствен стремеж за такъв творчески синтез. Най-силните художествени послания в поезията на Пламен Антов се осъществяват именно чрез една радикална опозиция – рацио-природа. И последващ ги синтез. Във фантастичните си новели Алексан­дър Геров нарече явлението «органичен човек» и посвети стотици страници да доказва въз­можността му да съществува дори в 4004 година.

За Пламен Антов, автор на «Поетът е хтоничното същество» става осезателно видима гледката на съпротивителните човешки усилия, метафорично онагледени във визията – „понякога като тревата/ между бордюра и асфалта” (едно­имен­ното стихотворе­ние). То е позитивен знак, че съпротивата срещу ограничение на свободното слово би могла да се превърне в трайно и смислено човешко състояние.

В по-големи мащаби, или потърсено в разно­род­­ни посоки, явлението може да се окачестви и като „сантиментална” география.

Но поставяйки в заглавието („Тотемът на вълка. Без политическото”) собствен казус за разга­даване на политическото говорене Антов настоява за друго кардинално решение, а то опира до съзна­телна ревизия на институциите, с техните раз­клоне­ния в обществения живот.

Авторът е напълно убеден в тази необ­ходимост по причина, че тя вменява на индивида усещането, че изборът му, волята, уж са негови, а практически манипулативно пре­допределя и волята, и изборите му, променяйки чудовищно същността му. Имам чувството, че препрочитам дневниците на Геров. Но тук пропукванията в сърцата на младите поети, са още по-дълбоко и по-драматично осветени, доближавайки се до «Неспо­койното съзнание» на Александър Геров.

 

 

*

В изследователската си практика на литера­турен критик и историк  Пламен Антов е с пред­почитание към херменевтиката – като начин да се контролира субективността (в смисъла, който вла­гат философите от Платон до   Хайдегер). Затова при Антов боготворенето на природата, възтор­женият пантеизъм, се абсор­бира от критичността на eмпиричния, на социа­лния опит. Поетът и уче­ният у него ги подлагат на „разломяване“, за да „свидетелстват пред Бога” за техните неразчленими противо­речия, но и цялост.

Думите са изкуство, трайно и дълбоко, лично, затова то е „последното убежище“ на поета, свит в клетка, „която те зазижда/ в самодостатъчната самота“. Но през решетката „отвред те ближе/ окото възхитено на света“.

Ще си позволя още едно поглеждане назад към книгата му „Пантеизъм и емпириокри­тицизъм“, конкретно към цикъла „Залез над Гаганица, 5“, защото проблемът е симптоматичен за цялостното му творчество и особено за „Граници на забавяне“. Ето за какво става дума – Авторът онагледява как миролюбиво  поставя лист хартия (където е описал собствения си живот) пред един скакалец, и ето че „очакванията“ на писателя, ще се окажат оправдани:

 

Очевидно листът бе за него просто целулоза – част от неговия свят; трева. Част, отнета му насила, която той сега си връщаше обратно, изличавайки следите на чуждото присъствие. Оставил хими­калката, полегнах на тревата бавно, за да го наблюдавам. Наблюдаван отблизо, дъвчещият скакалец има ужасяващия вид на бойна машина: железна броня в маскировъчен цвят каки, огромни железни челюсти, които методично унищожаваха изписаните думи; имаше също така – отбелязвам в изблик на лиризъм – лирообразен орнамент върху шлема си и две несиметрично разположени черни петна… Понякога, когато, подтикван от любо­питство, невнимателно скъсявах дистан­ция­­та, той спираше за момент да дъвче и изправяше глава, тревожно потрепвайки с пипалца. Но успокоен от угодническата ми неподвижност, скоро подхваща­ше отново заниманието си. Не го прогоних. Мазохистично продължавах да лежа така, с лице съвсем близо до него, и слушах апокалиптичното скърцане на хищните му челюсти. Присъствах на рядък катаклизъм: бях свидетел как фигурите на пер­со­нажа и автора, на създанието и създателя, на роба и господаря разменят местата си, въз­становявайки някаква лекомислено раз­руше­на хармония.“

 

Макар да иска „милост за написаните думи“ Антов е раздвоен от „фикцията“, той е наясно с енергията на думите, защото от думи е моята къща“, писателят живее за, и чрез думите си, „верни като кучета…“

Пламен Антов е декларирал нееднократно, че го интригува Хегелианското твърдение, че „човекът притежава живота си само доколкото иска да го притежава”. Изглежда тази аксиома се е превърнала в същностен център и на творчеството му. 

В „Тотемът на вълка. Без политическото” – животното е фигура на атавистичната Природа, пълноценно в своята свобода и отме­сте­но от заробващата институция,_която уни­щожава инди­видуалността на човека.  Стихо­сбирката по тази причина беше високо оценена сред литерату­роведите и получи престижната награда „Дъбът на Пенчо”, също и националната награда за литература „Биньо Иванов”.

Отговорността за несретата на несвободния човек е присъща за поетите, които с душата си усещат, че пропорциите за хармонично съжителство между култура и природа са станали несиметрични:

 

Поезията е краткото ни оправдание

за нашата отдалеченост от всичко –

от дъжда, от земята, от труда и             

                                                 страданието.

Пишем, защото не умеем да обичаме.

 

Най-силната страна на концепцията в книгата „Граници на забавяне“ не е в легитим­ността на обитаемото пространство, където се ражда и се прави литературата. А е в опита на Пл. Антов да постигне идентичността (национална, етническа, човешка) чрез архитектурния облик на градовете („Венеция“, „Виена“, „Лисабон“ и пр.)

 

Авторът иска да изговори идентичността, извлечена не толкова чрез хeралдичните знаци на държавността, дипломацията, политическите отли­ки или регулация на границите, а чрез архитек­турата, дала облик на градовете, раз­хвър­ляни върху картата на света, в единение (или в разрив) с природата. Градовете са поразили въображението му на пътешественик, вгнездили са се в сърцето и душата му. Дори усещаме как директните исто­рическо-социални позовавания са станали излишни. Защото те са врастнали в архитектурата като нейно минало и настояще. Да изговориш националната идентич­ност чрез архитектурата на градовете, съградени от човешка ръка. Това вече е нещо ! Като онази каменна пейка, „посивяла и напукана от вековете, която изглеждаше тъй чужда в своята непроницаемост, изведнъж се оказва проникната от човешко присъствието.“ (с. 83)

Не изящество в устойчивостта на градските каменни мостове, а техните гърбици, придър­пани симетрично към небето.

 Пламен Антов подсказа и успя да изведе дълбоките проблеми, свързани със съвремен­ната българска култура: слагайки акцент върху това кога, и как, „забавянията” в преосмислянето на събитията, и съответно в градежа на худо­жествените реалности във времето, ще са резултат­ни. Защо хтоничното и земното стават „редактори” на самите художествени процеси в овладяване на „събитийността” от реалния свят. И кога автен­тичността на консервативното, на традиционното, или пък дори на модерното, ще се превърнат в мерило, на което да се опрем в преценките си за света, без които е немислимо достойното човешко живеене. Иначе ще се скита­ме като лунатици, обречени слепци, попаднали в хищна среда, ненуж­ни и за самите себе си.

И писателската, и режисьорската, и всяка загриженост на творящия субект, е доказател­ство за всеобщото човешко усилие на съвремен­ния духовен елит да превъзмогне духовната разруха, най-мал­кото – да я разобличи. Особено интересни са наблю­денията на Пламен Антов за различията в пси­хологията на хора от един и същи „тип”, казано най-общо. Например ако сравним психиката на „туриста”, и тази на „пътешественика”. Предметът на интересите и на двамата привидно изглежда един и същ – овладяване на чуждите, непознати светове. Внимателното проникване в тяхната мотивация обаче ще открои противопо­ложности­те: докато  т у р и с т ъ т  консумира предвидимото, укротеното, резервираното, заплатеното, то вът­реш­ните импулси и културата на усвояване на реалността от  п ъ т е ш е с т в е н и к а   е друга – стремеж към магията и вдъхновението на сътворяването, което е без принудата на корпо­ративни интереси. Пътешественикът има по-големи шансове да опознае подтиците у човека и тайната на сливането му с творението – в камък, вода и дърво („душата ми е с тяло на природа”), той, за разлика от туриста, може да проникне в душата на човека от местния регион, да разпознае вярно гърбиците на живота му, да се докосне до високия полет на мечтите му – до „архитектурата на всеки отделен живот”.

 „Граници на забавяне” е художествен код за успешно вглеждане в тайната на човешкото творе­ние, за устояването или потъването, за меч­тите или провалите. За правенето на литература. Преосми­сляне кога тя да се роди, и какво е божието про­видение за това раждане.

В книгата си „Поезията на 1990-те: Българ­ско и постмодерно" (2010), Антов разгра­ничава литера­турните феномени на 80-те, от тези на 90-те, за разлика от литературните проявления на новото столетие на 21 век, където той открива третата вълна на постмодернизма, и на която посвещава като литературовед едни от най-задълбочените си анализи. Чрез прецизни проучвания на поетически кодове и стилистики, Пл. Антов откроява ново „сти­листично” поколение, коренно различно от това на 80-те, най-силно свързано с „антикомуни­стическия патос”, и по­след­ва­­лото го друго през 90-те.  

В анализите на Пламен Антов особено важно е наблюдението, че българският постмодернизъм през 90-те деконструира „канона”, и особено  свръхидеологическите литературни езици на Възраждането като „национална митология”.

Алтернативата родно/чуждо, посочвана за актуална през Възраждането от други лите­ратурни историци, според Пламен Антов през 90-те отмества кодовете си към Българ­ското.

Самият Град – това литературно „обиталище на модерния Аз, хъшовското, е остойностено като важно присъствие в културата. В своето литера­турнокритическо изследване върху особе­ностите на постмодернизма Пламен Антов маркира обстоя­телст­вата така: градското като „политическо, като онтологично неуютна, тук-и-сега налична реал­ност”; селското – като „патри­ар­хално, носталгично постижимо и помещаващо изгубения Златен век на детството”

Така стигаме до същината на проблема: постмодернизмът на 90-те беше "висок”, според Пламен Антов.

Най-много страници критикът посвещава на третата вълна на постмодернизма от началото на 21 век, за която и той лично е изтърпял упреци, поради общоналожилото се вече схващане, че постмодер­низмът от този етап най-силно подготвя почвата за масовата култура в най-ниските ѝ регистри. Затова с особено внимание изчетох статията му „Какво иде след постмодернизма: един карамазовски сюжет”[1]

Според Антов: едно от клишетата на модер­низма – несъвместимостта между естети­чес­ко и социално – ни изиграва днес лоша шега... Свидетели сме на „културен колаборационизъм, който се проявява тотално”. Налице е не само „обезценяване на естетическото (езиковото – като високо и сложно), изискващо интелек­туално усилие за постигането си, но отказ и от „ етическото” като ангажимент за съпротива срещу всяка Власт – а тази съпротива  е висш морален акт на всяко изкуство...

 Така статията му „Какво иде след постмодер­низма...” произвежда два възлови взаимосвързани въпроса:

– като част от днешната масова култура, този тип трета литература е съвременният писмен вариант на фолклорната култура. В хронологичен план тя е едно пост-модерно реабилитиране на пред-модерни културни прак­тики – езикови и ментални;

– тя не крие презрението си към всички тра­диционни, собствено литературни, естети­чески ценности, не борави с неща като идеи и смисъл (или „ако такива са налице, те са редуцирани до своите най-общи, морално-религиозни - и лесносмилаеми – деривати”). Най-предпочитаната сред тях е хедо­низмът – чете­нето като акт на първично, елемен­тар­но за­бав­ление, като отмора. За качествени измерители се признават единствено количестве­ните, цифрово измеримите тиражи, рейтингите, печалбите... Това е признак за общ упадък на писме­ната култура за сметка на примитивните езици на шоуменските забавления.

 

Допустимо или не, така ставаме свидетели  на Антовия неприкрит упрек, на горчивото му закли­нание – срещу нашето невежество за неучастие в борбата за възпроизвеждане на свободни хора.

В сърцето на поета (спомнете си стихот­воре­нията му за „Невидимата планина”) до горчивината ще се намери място и за прошка към несвободните хора. За онези, непостигнали свободата, дори в мига на най-голямото си приближаване до тишината.

И критикът-поет Антов обобщава:

 

Настъплението на масовата култура днес и реципрочното девалвиране на модернистките ценности са процеси, пред които не можем да си затваряме очите, независимо дали това ни харесва, или не (...) "Високото" изкуство (като синоним на сложно изкуство, изискващо привли­чането на читателя за активен съучастник в самото ставане на творбата, и заедно с това като синоним на "истинско", естетически пълно­ценно изкуство, е понятие от речника на мо­дернизма. Естествено е тъкмо категориал­ната парадигма на модернизма, актуална през послед­ния век и половина, да бъде универ­сиа­лизирана в нашите днес валидни представи. Именно тази парадигма привилегирова елитар­ното, сложното като ес­тети­чески пълноценно и същевременно посту­лира масовото, развле­кателното като "жълто", като анти-ценност. Но в един обратен, негативен аспект масовата култура е продукт тъкмо на мо­дернизма, на модернисткия елита­ризъм.

 

С пълно основание (не само според Антов), тези процеси и тенденции са предвестници на „хегемонията” на Романа, който вече успешно при­познава своето време – особено благодатно през по­следното десетилетие. Можем да посочим някол­ко добри романа на самородни, оригинални писате­ли, със свой стил и собствена поетика.

 

***

През последните години се откроява инте­ресна тенденция сред художествените търсения на най-младите писатели. Наблюдаваме колко важни стават: животът на Мястото, урбанистичната Лока­ция, Кинокосмо­сът, Склада, Хралупата, Работилни­цата на таланти, Локвата, засипана от графики. Освен че те са част от техните пространствени решения като визия и конструкция, те са предвест­ници на желанията на хората за укротяване на града и кипящите подмолни негови подземия, населени от клошари и социални несретници.

 Освен помощ за бездомните хора и животните не може спокойно да се отминат художествените търсения на младите поети и художници за „обла­городяване” на локацията.

Забелязва се как „дисек­циите на душата” от предходните десети­ления се заместват постепенно с „организация” на предме­тите и вещите така, че те да са във връзка с био­сферата и екоподвиж­ността...

А на жизнено ­важния въпрос – “Какво дава приро­дата на човека?”, в обра­тен порядък става напълно резонен другият въпрос: „А какво човекът дава на мястото?

 

Архитектурата, Културата, Литерату­рата – те имат огромните шансове да препо­дредят хаоса на битието.

 

 

 



[1] Антов, Пл. Какво иде след постмодер­низма: един карамазовски сюжет, Електронно списание LiterNet, 07.11.2008, № 11 (108)