ЙОРДАН ЕФТИМОВ

 

Каталог на доброто за детската душа;

Каталог на доброто в Световната душа

 

 

Ама ти винаги си за слона!

(…)

Ама ти пак си за слона!

                   Йордан Ефтимов

 

 

Инструментариум, който е доста сложен. С без­брой литературоведски асоциации и препрат­ки. С исторически наративи, със сатирични про­стран­ства и разнородни семантични полета. Обедине­ние­то им, казано условно, е игрово и напълно в наиви­стично-интелектуално съо­твет­ст­вие, така се създа­ва нещо впечатляващо.  

 При всички случаи поезията му е нов жан­ров синтез от наивистичен лирически изказ и действи­телен наратив от ежедневието, упраж­­нен като рам­ка на тези толкова витални и при­вле­кателни образи (антропологично проследено това е Геровската ли­ния в българската литература):

 

 Спомняш ли си, как започнах да духам в ухото ти?

Трябваше да наподобя различни ветрове.

Нощен бриз, който духа от сушата към водата

и е перфектен за тихо тръгване, ураганен горещ казахстански ибе, който обстрелва с дребни камъчета,

барабаните на полето, сух харматан, който оцветява

 

Атлантика с кръвта на Сахара, арабски самум, който

смесва желязото на земята с мехурчетата на морето,

италиански суховей сироко, който с горещината си предизвиква безумие и убийства от загуба на посоката,

 (…), шквал, който рязко преобръща солидни лодки, леден трамонтана, спускащ се отгоре като паднал ангел. Страшни, нежни, меки като сюнгер и твърди като бетон.

Постигнах само смях.

                                                      („Сърцето не е създател“, 2013)

 

Поезията на Йордан Ефтимов съвсем пряко изразява презрение към режисираните пазарни ус­пехи, към корпоративните приноси на социал­ното изкуство, към баналните презрели утопии. Има обаче нещо закотвящо в неговата поезия, това са неразчетените каталози на доброто, вър­ху които стои здраво всадена психологията на детето. Не че той пише стихотворения за деца или за детските неща. Напротив. Темите му са съвсем сериозни, за­ся­гат зрелостта на чове­чеството. Но ги има съвсем ясни следите на невтвърдените автентични прежи­вявания и пожелавания у човека, чисти и цветни като в сънищата на детето.

Тези въобразени от мен Каталози включват Въпросителните и Резултатите от и за доброто в света, зелени като току-що измъкнати от водата  водорасли (стихотворенията „Елдорадо“ или „Това, което излиза от мен“ като конотации на цветното). Това са все набори от ярки  въпроси, нетърпящи от­ла­­гане:

 

За маковете никой

не казва, че са избелели.

(„За маковете“)

Две влюбени деца, открили свойто „искам“

и скрили от сърцето „никога“.

(„Флагът е червен“)

 

Но нали искам? Нали ще умра, ако не мога!

(„Седемте пингвина“)

 

Чайките са вид кокошки.

(„Облаците на зенита“)

 

Това е обемност, която обхваща въпроси от детство­то – до втвърденото благосъстояние на Световната душа, а последното макар и праведно е опасно лъжьовно:

 

Две прегорели солети–

крачетата на бъдещата мъжемелачка…

(„ Две…“)

 

Човекът не може да изнасили славейче, колкото и силно да го желае.

(„Ода на радостта“ На Елин Рахнев)

 

Има неясни разбирания за свободата. Длъжен е

да ги поддържа неясни

– заради свободата

(„Заради свободата“)

 

Блажен е лъвът, изяден от човека

и лъвът ще стане човек.

Проклет е човекът, изяден от лъв

и лъвът ще стане човек. 

(„Проглас към Евангелието“)

 

 

Не че в поезията на Ефтимов ги няма всеиз­вестните социални полярни опозиции – ДОБРО и ЗЛО. В стихотворенията му обаче техните визии ни изправят на нокти – защото ако днес допуснем да се мисли за Моралното само като за Добро, означава ли това, че Доброто е винаги морално? Дилемата „доб­ро и зло“ припокрива ли се в статуса за: МОРАЛНО /  ЗЛО ?

Според повика на стиховете от Йордан Еф­ти­мов, всяка Морална трактовка (вещаеща про­мя­на или консерватизъм), дори в най-изтън­чения си про­фил, е вид натиск върху субекта. Тоест Моралното не би трябвало да се схваща само като добро, ако пра­вилно разчетем посла­нията в стиховете му. Спо­ред спецификата на изказа и на визиите у Евтимов, единствено в Нежността има пълнота в аспектите на доброто.

 

защото аз търся човешките души,
тръгнал съм на лов за тях –
за да им дам една надежда

(„Пейзаж в съня“)

 

Но, внимание, богатството и невинността на дет­ската душа не винаги са спасителни за възраст­ния, злото е разнолико:

 

Исках с овчарския прът на провинциалния си хъс
да се прехвърля отвъд добрините

(„Стадионът“)

 

Във въобразените от нас Каталози при разчи­тане на неговата поезия въпросната опози­ция би трябвало да се вижда като: НЕЖНОСТ / ЗЛО. Пример за първата част от опозицията пред­ста­вля­ва ця­лост­но­то съдържание на сти­хотворната му книга „Сърцето не е създател“, 2015, също значителна част и от "Доказани теории, окон­чател­ни експерименти", 2018.

 

Неорто­доксалният изказ за важна споде­ле­ност: „Це­лувам тех­ните възпалени кле­па­чи“ (“Пей­заж на душата“, 2018) тук би могъл да се схваща и като акцент на сти­листичния му уклон за „отме­стено научно писане, с превес на житейското позна­ние“. Така е и в изключително сензитивното стихот­ворение „Непрево­димос­тта на красота­та“: „Излезе,/ за да видиш красо­тата на дъжда,/ когато вратата се заключи./ Една от онези врати/ без дръжки/ заради ремонта.“ 

 

Каталозите на злото са извън детското све­то­­възприятие, те са другата, по-тривиална «роля» на образите в поезията на Йордан Евтимов.

 

 

Ако натисна повече,

ще кажеш, че се предаваш.

А щом те пусна

ще ми подложиш крак,

за да ти се поклоня доземи,

с ръце, вдигнати към краката ти

в молитвен жест.

Каква весела игра.

(„Игра“ от „Трансплантознание“)

 

За да може да се открои акцетно профила на нежността на лирическия персонаж, която е автен­тич­на и вълнуваща за разума на поета, тя се застра­хова чрез автентични показатели („… весела игра“). Читателите остават верни фенове заради създа­де­ни­те худо­жествени образи, изклю­чително специ­фични, пост­мо­дер­ни­стични, Ефтимовски.

Колкото и привидно омекотена да изглежда тази нежност в битието (изразът „молитвен жест“), в реалиите на из­куството, разобличаващо днешния абсурден прак­тицизъм, тя дръзва да се протово­по­стави на злото. Йордан Ефти­­мов незабавно ѝ дава тези права:  

 

 …нека всяка песъчинка,
полепнала по устните, в очите,
да ти напомня, че от мекотело
си израсъл до убиец.

 („Инструкции“)

 

В неговите стихове повод за нежност приижда от различни източници, те са дълбоки, изстрадани, тук грешки не се допускат, а ако това стане се заплащат твърде скъпо, нежността е като сълзата от небето:

Обидно е, когато не обичаш

 

В каталога за доброто, предназначен за детска­та душа, нежността има ценностно място и смисъл:

 

 (…) Защото без този страх каква радост?

(„Въже“)

 

Какъвто и сблъсък или спор да се е зародил между любими и не толкова любими същества в нашето битие (а в поезията му то е състезателен терен за единоборство между Човек с човека, Кит със слона, Слон със змията и т.н ) детската душа, заподозряна или изпитваща физическа болка, оста­ва вярна на своя изконен човешки избор, което се подчертава с предпазлива и милостива нежност:

 

Ама нали ти казах, че аз съм за слона…

 

В каталога за възрастни, където мъдростта е впечатляваща и науката е проспериращ напредък, липсва емпатията, гледната точка тук е усложнена и винаги съо­брази­телна.

 

В потвърждение на визиите на Доброто, на Неж­­ността в поезията на Йордан Ефтимов се дава превес чрез НАИВИСТИЧНО /ДЕТСКОТО светоусе­щане. (Всъщност, както казах и в началото, това е Геров­ската линия в българската литература).

 Поезията на Йордан Ефтимов откроява как Злото е еднопосочно, по-ограничено, натоварено с неверие, че уж е въз­можно да се случва, обаче при всички случаи то е удобно, комформистко. Твърде интели­ген­тен е авторът, за да изважда скелети от гар­дероба на злосторниците, да ни плаши с призра­ци, да гради об­рази на „мачизма“, които да разгро­мяват злото пред очите ни и пр.

Не очаквайте нито хоръри, нито силуети на  зли демони в поезията му. Злото е онова, което е „без вкус“. То може да  „засища“, но да е „невин­но“. Както много често се случва в естетиката на въз­растните:

 

Лицето беше мъхесто,
непроветриво, безинтересно, плътно.
Устните – слузести като на родилка, набъбнали      
и безизразни, като отражение на тези отдолу.
Целувайки я, останах с впечатлението,

че сме стигнали докрая – едва ли
можехме да направим нещо
по-потно, по-мазно, по-задоволяващо.
Целувката събуди в паметта ми
спомена за един обяд преди много години:
"белите бъбреци" на един бивол,
които имаха същия вкус, т.е. нямаха вкус,
единствено засищаха.

      („Целувката“ На момичето от ксерокса)

 

С възрастовото израстване у човека злото ста­ва все по-многообразно и различно, разчитането му е все по-трудно и по-условно, а и нетър­пимостта към него става все по-слаба. Реакцията, според поета, не се свежда един­ствено до професионалната нетър­пимост към посредст­веното. Очевадно е то само за свобод­ните хора. Тук Йордан Ефтимов е съвсем категоричен, и не го скрива:

 

Бившите ми съученици в антикварен възторг
лъскаха щитовете на оплешивелите си кубета,
ровеха в кофите за боклук, търсейки Бога,
пеейки Харе Кришна и пишейки още

                                                 по-отчайващи хайку.

(„Аполония, 95-а“)

 

 

Непрекъснато се върти колелото със стикери – фантастично, реално /реално, фанта­стично. („Вре­­ме­то за поредната ми реинкар­нация бе изтекло“). Но и най-най-реалното при Ефтимов, не е само реа­лис­тично. ­Ефтимов държи много на последното:

 

Затова мога с чисто сърце да благодаря на всички ви,
че издържахте шумния концерт.
После да ръкопляскам на оня приятел,
който свали заради мен цял плакат

                                                           на Лепа Брена

(„Пролетта такава, каквато е“)

 

Границите между литературните норми са по­дат­ливи, с неограничени профили. Чрез най-новите си стихове Йордан Ефтимов допринася за това. Не зная дали това е изцяло добре за литера­турата, но за читателите е приятно, особено за най-младите поети, пое­тът ги по­влича към нещо друго освен пряко­то удовол­ствие от самото четене. Защото Йордан Еф­ти­­­­м­ов не подценя­ва читателите си:

 

Имагинерният ми живот е все тъй неразчетим,
като зарязан гигантски строеж:
изкопите са пълни с жабунява вода вместо     

                                                                                  смисъл
и този изработен от нас изкоп - the void –

                                         се разроява                                     

и цъфти като антарктически скреж.

 

 

Авторът не желае ерудицията му на писател да смазва човешката аудитория и в край на краи­щата да загърбва напълно първичното у човека. Но това „първично“ при Ефтимов винаги е на ръба на арти­стич­ното, виталното, чупещо канона:

 

Разстлали копията си надлъж и шир като опитомени арабески,
ризомите на мълниите явно искаха да ни                       

                                                                                 избесят.

Един от нас с  К а н о н  се втурна към скалите,
но - щрак! - и ето, вятърът го грабва и отлита

 

 

с него – М е ч а   к р ъ в   в небесната таверна да     

                                                                                разлива.

 („Аполония, 95-а“)

 

 

Поетът като че ли винаги има претенцията да разказва за случващите се неща или за предстоя­щите. Достоверността му е изрядна. Съчетана с лудешката му виталност и самоирония се постигат абсурдите, образи на гротеската, но толкова привле­кателни в своята свободолюбивост, че не можеш да се отка­жеш от четенето на стихотворните му книги току-така. Става дума за Метафизика на метафи­зиките" (1993), "11 индиански приказки" (1997), "Афри­ка/Числа" (1998), "Опера нигра" (2001), "Жена ми винаги казва" (2005), "Сърцето не е създател" (2013) и "Доказани теории, окончателни експери­менти" (2018) ".

 

За България гледката  към собствения ни бит не е само географски предопределена:

 

„Сънувам, че сънувам,/ че летя –/ над Банята порутена/ със свещник от брези по покрива,/ с раздрънканите клавиши на капителите ѝ/ и циганчета, дишащи К а л е/ и с него свойто херметично щастие;/ летя над Пезевенкската градинка –/ ято старци като гарги/(…) взривената Градска библиотека,/ над изгорелия цирк/ и пазара  К и р к о в - със спиращите дъха/ като Библии/ еврейски къщи,/които го пазят от вятъра...“

Тук реалността е самото зло, калкулирано в реални видения: „над Герена и Слатина,/ над Н а р о д е н  ю м р у к/ и Модерно предградие,/ Бакърена фабрика с кангалите/ крадени жици от мед/ и онези, недалеч от нея –/ живеещи хоризонтално,/ във вечността,/ опънати, рядко – свити на топка,/ оглозгани;/ над Въжената и Захарна фабрика,/ с такситата и рейсовете за село,/ и складовете на гарата;/летя/ над хилядите изнасилени/ в Запад­ния парк,/ в офисите на този селски град,/ в гра­динката при К р и с т а л...“

 

Стихотворението се нарича „Пейзаж в съня“, то повтаря авторовата емпатия на душата

 

Сънувам, че сънувам,
че летя…

По-горе видяхме обиталищата на обичаните от поета човешки същества, споени с града: „придошли хора, заспали по ъглите на плоското му дъно“, които също искат да сънуват, но „не други градове, а други времена“. Просто поетът държи сметка, че не всеки може да сънува, че сънува… Но авторовото желание е очевидно. Блянът е наполовина сбъднато жела­ние…

 

Състезателният мит за черноморската българ­ска „Аполония“ е много интересен като визия, обяс-нимо лишен от корист, каквато е поезията на Йор­дан Ефтимов. Достатъч­но е да се загатне, че писа­те­лите участници в Аполонията „изневеряват на мест­ната таверна“, за да се почувства автентичност­та на творческата атмосфера и да се случи суматоха­та на изкуствата досами морето:

 

Мракът започва да залита, да се люлее

                                                                            и да хълца,
отгоре някой гледа ни безмълвно.

Най-близката звезда е толкова далече,
небето ни е вечно (,) обсипано с картеч.

Напила се е вечерта, вдървена и протяжна,
ще има още дълго да пеем и да се прозяваме.

(„Аполония“,95-та)

 

Последната строфа е антидогматичната визит­ка на самоиронията у Ефтимов. Която понякога при­тичва на пръсти през поетичните му редове. Както е в „Упътване за справяне с празен SMS“. А особено е силна в „Направихме си гара“, в детайлите на тази утопична с удобствата си „спирка на времето“: тя е с нова дъсчена ограда, на стената карта, в ъгъла – мъдър гарван. Но кантонер дали сме си избрали? Ей го, там – „къркан е до козирката“… Обаче

 

време е за обща стачка, брат,
да се настъпваме до шадравана.

Направихме си гара, man, направихме си гара!

Дойде моментът, брат, да бъдем в авангарда.
Вади каквото знаме имаш, тръшни вратата с рамо.

 

От нежните звуци на вятъра в ухото на любимото момиче до трясването на вратата с човешко рамо – обхватът е необозрим…

 

Онтологични въпроси поставя всеки отделен проблем в поезията му, обаче винаги се избира за­даването им в най-съкратен вариант. И както в една дума детето може да концентрира своя въпрос, за да се почувства напълно аурата около тази дума и ви­таенето на асистиращи думи към основната, така се ражда и най-привлекателната визия за детската ду­шевност.

Тази силно подчертана особеност в „дискусия­та“ между детето и автора (казано най-опростено: или между детското и втвърдената възрастовост) е силно предпочетена авторова пози­ция. („Ама ти пак си за слона!“).

И макар изначално Ефтимов да избягва чак та­къв рязък двупо­лю­сен модел като лирическа плат­форма ("Жена ми винаги казва", 2005) има съд­бовна обвърза­ност между питащия и другия, който гради образите. Никой от двамата изглежда не же­лае да отпадне този, който е отсреща.

 

Често образите им се преплитат, припознават, менят местата си, казано наивно – единият не може без другия. Защото има прескачане от психофор­мата на разчитане на „детската“ дума в съзнанието на поета ­­– към облика на двойствения глас на авто­ра („Ама ти винаги си за слона!“), с похитените му ценности на възрастен човек (най-често това са конотации, разсекрете­ни в дълбото лоно на съня). Не наднича оттук Фройд, а Юнг. Понякога въ­просите на автора се преплитат, сливат, разтварят. Ето защо поетът избягва да определя отговорите. Поезията на Йордан Ефтимов изразява, постига, предполага Решения и Резултати, а не Отговори.

 

на жалкия стадион (…) мизерна тангента

… моето тичане даваше все нечутите и голи          

                                                                           резултати

от безкрайно повторено варварско                                                         жертвоприношение.

  („Стадионът“ По Златомир Златанов)

 

Аз лично харесвам такава поезия, която не ми дава отговори, и е коректно да го заявя открито – стихосбирката „Доказани теории, окон­чателни екс­пе­ри­­менти" (2018) е добра кни­га, силно интригува с изведените автентични наблюдения в дви­жение:

 

Сега бях застопорен по средата
на един небулозен зид от заобикалящата ме, цапаща като пейка,  лоша литература,
затворен като експортна вградена невеста в

                                                                             стената,
(…)

Пленен в живота на пошли денотати отсам,
заслепен от виждането на собствената си

                                                                       слепота,
аз се хващам, че пиша роман
за невъзможното лингвистическо събитие тук,

което би направило това "тук" равно

                                                                    на "оттатък".

 

Това тук да стане равно на оттатък е же­сто­ката голгота за всеки писател, за всяко дете на изкуството, но Йордан Ефтимов, освен в каталога на детето, ще я постави в измеренията на „световната душа“, и ще засънува…

 

Бягах и краят все се отдалечаваше,
както в модните представи за разбягването

                                                                   на Вселената

 

Интелектуалните препратки (както е заигра­ването с решетката на Пънет – диаграма, предложена от Реджиналд Пънет, с помощта на която графично се представят възможностите за съчетаемост на родителските генотипи) в тези стихове не упражняват натиск, не смазват читателското въоб­ра­­жение чрез сложните понякога асоциации – на­против, през цялото време усещаме колко силно и дори насърчително поетът държи на този свой подход, за да облекчи дишането ни сред навалицата от вълнения – преплитат се познатото с неизвест­ното, и обратното, те много внимателно ни повеж­дат по-нататък и по-нататък.

Остава да се запитаме: слонове­те имат ли гъвкави «колена», и въобще колена както най-по­слуш­ните хора; листа­та на растението «слонско ухо» при нездраво докосване дали ще накаже кожата на ръката ми запомнящо се?…

Не се отмества лесно поетичното.

В този смисъл поезията на Йордан Ефтимов има иманентни художествени качества, напълно свои, затвърдени. Има много силни стихове в кни­ги­те му, особено в „Сърцето не е създател“ по тази причина.

Ефтимов отбягва да дели неделимото: реално­то от мечтата, съня от сънуваното, наивитетът на де­тето от „елдорадото“ на покрусата и не-свободата на възрастния. Когато се появят разделителни линии те  са по-напас­­ващи за каталога на „оконча­телните експерименти“ – спрямо Световната душа. Резулта­тите от окончателните експерименти, пре­ми­нали през сърцето, се оказват по-силни и до­стоверни от научните теории за тях. Така науката дава тласък неочаквано на поетическата култура за нещата от живота – сънувани в съня на детството.

 

От първата му книга до най-новата "Доказани теории, окончателни ек­сперименти" (2018) тези сти­­листични настройки и тълкувания се препо­твър­ждават.

 

На път е да изгуби последния си кон,

закъснял е фатално, объркал тайминга на битката.

Краят наближава, а той още има проклетия кон,

все по-малко крилат.

 

  („Източни стратегии/

 Шахът е доста кървав спорт, мен ако питаш.“)

 

 ***

 

Запомнила съм от Йордан Евтимов една исто­рия, тя е като спасителен жест – за мно­го труден момент:

 

Намерил си пътя едва когато осъзнаеш,

че болките в краката

не са от дълъг път,

а от очакването

 

Оставя ни да гадаем кой е „най-дългият“ път,  и за кого, макар на пръв поглед да изглежда, че е такъв за детето, заради хронологията на годините.

Но кой знае…

Мариана Тодорова