ЧЕРНИТЕ БАРДОВЕ
„ Милост за нас... „
Гийом Аполинер
Чуй! –
това са нощните щурци...
Все по стоманените склонове на изтреблението,
между звезди и спътници се лута блясъкът на песните им...
Напуснали тревистия си дом, те тръгват с нежност и обречено
усилие
хармонията на разсипаните сфери да сглобят,
да стъкнат сетните огньове на смразеното ни съпричастие
и да ни уверят,
че любовта е постижима, постижимо – щастието...
О, колко тегнещи горчилки от обиди носят те!...
И колко риск, и колко вяра, Господи! – да служат векове
на туй,
с което се разминахме...
Да викнем: слава, слава на щурците! –
тези черни бардове на юга,
рицари на непостижимите луни...
Слава на щурците!...
Нека спрем до тях,
преди от самотата им да ослепее и последната звезда;
нека пак с въздишка и смутено облекчение да отклоним
това, което беше лъст под грозно пълнолуние и нокът
над свистяща рана в тях;
нека да избършем сълзите им по тревистите коси
на техния неясен свят,
към който може би след края си ще отпътуваме;
нека се сродим с недоловимото им дишане отвъд стъклата
на среднощните ни влакове!
... И седнали на къщния си праг,
с устни, обгорени от вкуса на пътешествията,
молитвено да шепнем: Милост за щурците!.. Милост!..
Милост
за душите ни сразени!...
Иде вечер. Вечност иде... Снел продраната си дреха,
лягам сред треви високи, над земя – горена кожа.
Хребетите черни вече в здрача към звезда поеха.
Падна хляба от ръцете с тяло, съскало под ножа.
И не зная жал в гръдта ми ли се буди, или прилеп
в мрежата от остри клони бий с криле одрипавели.
В страх сърцето ми сред мрака за деня събира сили,
а аз диска лунен чакам като вест от край, поселен
с болката на тия, дето в пътя бързаха пред мене...
С кръв, на две разполовена, отдих нямам аз, а искам
да им кажа, че спокойно е в полята и не стене
онзи кон зацвилил, дето е заплел нозе в тревите;
да им кажа, че петлите с гърло, пълно с лунен огън,
ще запеят, та да могат мъртвите да легнат в гроба...
Вече толкова години тука всичко се повтаря –
съхнещото стръкче черпи с капчица роса зората;
скатът рухва и еднакво смита жертвата и звяра,
а къпините се хвърлят, с нокти ни дерат месата –
мойте и на вола, дето бърза, че припряни хора
кланицата ще затворят...
Свили лапички сред клоните, в гнезда, живота бранили,
дебном котетата рижи на звездите са заспали…
Хладна пепел от огнища вятърът в тревите смита.
И се сгърчва в трайна болка всяка същност, и могъщо
пада вечер... Вечност иде. Равнина и връх се сливат.
......
Ще се стълпят в студена вечер ветровете
пред прага ми, от тишина изгризан.
Ще падне мрак като в душа на цвете,
което някой е катурнал от корниза...
По голото небе ята ще минат
и ще е есенен и примирен гласът им,
защото под крилете им лазура на годините
ще се разсипва като прах в мъглите мътни...
В такава сивота навярно от сърцето
стенание като змия ще се изнизва.
И в него студ ще се стаи, по-сив от мястото проклето,
което за мой гроб съдбата е предвидила.
Тогава ще поискам – преди глухото умиране! –
до любеща душа да се прикътам в здрача..
Но в стаята ми ще е пустош – като в ада на всемира...
А вън ще тегне мрак... И само вятърът
за мен ще плаче...