ИВАН РАДОЕВ

...аз ви записвах епично,
за да накажа с точност себе си!

 

Неговото чувство за хумор, изящно и плътно, е най-отличителната черта на творбите му. Така се подсилват връзките между лирико-елегичните елементи в творчеството му и детайлите на наратива в сатиричното. Блясък на Иронията в лиричес­ките му редове – така бих определила почерка на поета и драматурга Иван Радоев.

Към професионалния си живот Иван Радоев винаги е бил особено взискателен. Написаното внушава респект от постигнатите художествени визии – и на фантазното, и на автентичното. Той  е от писателите, за които творческата биография започва с възможно най-голямото огорчение – безпре­ко­словно отричане от българската литературна критика на ранните му стихове,  разглеждани под лу­па, за­щото са „интимни“, а не „граждански“. Ма­кар в на­чалото на своeто творческо странстване  поетът да е обнадежден, че го очаква различно посрещане (за­ра­ди адмирациите на Борис Делчев във връзка с дебют­ната му книга „Шумят знамената”, 1951), веднага след оповестяване на „Пролетно разсъмване”, където всъщност се намират и  ориги­нал­­ните му заявки за по-мащабни поетични творби, негативната оценка на тогавашния официоз „Литературен фронт не закъснява.
За всеки поет това е крайно болезнено. Особено когато си на двадесет и пет. И когато самата острота в оценката да се изразява чрез огнево настъпателния рефлекс – „фронт на литературата“. След преглътнатите горчиви упреци, в следващите четиридесет години, Радоев непрекъснато ще създава творчество, което има своето заслужено място в световните класации за стойностна литература. Той само внимава как да нюансира собствената си физиономичност на фона на разрастващия се интерес за правене на литература и култура по време на соца, където „стимулите“ и професионализма не се при­познаваха по същество..

В своята поезия Иван Радоев ни показа как може да се свърже линията на класическата форма на българския стих,  през авангардизма на Гео Милев и предметно-философското стилизиране на визиите при Атанас Далчев, до разчупените форми на  постмодернизма, чиито кълнове се подават свенливо още от началните години на 60-те та чак до 80-те на миналия век, напипани като предчувствие от Иван Радоев. Но постмодерността, както всички несамо­стоя­телни, а възпроизводни концепти, се оказва тясна рамка за неговото въображение и Радоев о­т­минава безпроблемно през изкушението, стре­мейки се в нови форми и визии да пресъздаде епични, социално-исторически послания и в най-личните си  стихове. По същото време той успешно разгромява адептите на статуквото, както и крепителите на ниската, масова култура:

...най-случайно видях до дръвника малко топче
от синьо стъкло.
– Дядо! Намерих окото ти, дядо! – весел вик
от двора нададох.
И тогава се случи чудо нечувано, нито видяно,
нито сънувано.
Под сляпата вежда той сложи изкусно
синьото стъклено топче и от небето в него
се спусна за доказателство слънчево снопче.
(„Зелена игра“)

 

Поемата на Иван Радоев „Зелена игра”, поместена на един по-късен етап и в книгата „Един бял лист“ (1975) е една от големите сполуки в неговата творческа биография. Но тя е истинско изпитание за читателя. Макар да се отличава с привидна простота, а словото да тече леко и не­усложнено, а и внушенията да носят прямотата на житейски случки – като художествена тенденция Зелената игра заема възлово място в цялостната па­норама на българска поезия. И струва ми се, че Иван Радоев осъзнаваше това. Защо?
Поезията му е синтез на многовъзможни ин­тер­претации, вид театралност, основен „вид” от голе­мите родове на изповедността, към които Иван Ра­доев е пристрастен до края на живота си.. От друга страна съдържа кадри със свои изисквания за са­мостойност и динамика, а това налага честата смяна на изповедния тон с диалогичност. Фактически „Зелена игра” е цялостен диалог в стихове с орга­нично вплетени монолози в нея. И това я превръща в оригинално лирическо пространство на идеи, образи, сюжетни предизвикателства. Тя има лирико-драма­тур­гичен привкус в обемите на поемата като жанр, естествено по-кратък от жанровите пиеси..
Безупречен стилист в стиховете си, Радоев трансформира битуването си в художествените про­странства на драматургията в своеобразен личен мотив за създаване на лирически глас, понякога подсилен с художествена пародия. По-късно тази особеност силно се разраства в поезията му. Съчетана с лирико-епични наративи, тя е абсолютно непозната за този етап на българската поезия – време на сериозни „граждански“ социалистически оди и балади. Освен изписването собственоръчно на тра­гически разломявания на „аза“, положителният резултат проличава в другата посока – утвърждаване на личната психическа устойчивост у твореца, биту­ващ поради рожденната си дата насред тоталитар­ните забрани.
Най-парадоксалното е, че фикцията Зелена игра е словесна игра на реалности.
На единия полюс е социализираният човек, обществото, с неговите изисквания за морал и полза, а на другия – идеалната представа за свобода, намеренията и фантазиите за нейното постигане от артистичните души.
Езоповският език, създаден и практикуван по време на социализма, опазва поета Иван Радоев от идеологическата цензура, надхитрява я, защото подобна тема – темата за индивидуалната и колек­тивната свобода, беше много опасна за писателите от соцобществата, защото техните тълкувания неведнъж ставаха повод за лична уязвимост. И когато днес говорим за Иван Радоев в представите ни веднага изникват образи от великолепната му драматургия, където поезията е врастнала своите могъщи корени:

Аз съм и ножът, и раната

Драматургът Иван Радоев, автор на предизви­кател­ните пиеси „Светът е малък“, „Юстинианова монета“, „Голямото завръщане“, „Червено и кафяво“, „Пожарът“, „Садал и Орфей“, „Човекоядката“, „Би­во­лът“, „Чудо“, „Кълбовидна мълния“, „Сън“, „Ван­гела“, „Упи или Театърът в края на века“ е в пре­вантивна позиция спрямо поета Радоев, често пре­по­твърждава неговите лирически постижения, при­­поз­нава като свои конструктивните механизми на худо­жествеността през проблемите на екзистенцията – в това отношение поемата „Зелена игра“ е благодатна.
Но тя е и повратен момент в лирическата пано­рама на съвременната поезия. Тя е жажда за свобода, но и визия за свобода, тя е реализирана, но и изконсумирана, употребена свобода. И в този смисъл гледните точки на автора на този блестящ „наратив“ (събитийната среща между съвременника с неговия праотец) е почти „дисекция“ на най-болезнените и проблематични ядра на битието на обикновения днешен човек – усещането на свободата. Затова и въпросите на автора са разнопосочни, достатъчно дълбоко разиграни, търсещи сходства и близости, и отричащи близости...
В „Зелена игра“ има особен психологически ангажимент от страна на нейния създател. Изне­на­дите, които буквално те застигат неподготвен, са толкова много и с такъв емоционален интензитет, че веднага възниква предчувствие за целенасочена ав­торска последователност в психологическата „те­ра­пия” върху читателя – за необходимостта от детайлно вглеждане в текста на Зелена игра от иначе толкова обемното му творчество:

И така,
от благодарност, както разбрах,
той ми направи една зелена игра.

Тя имаше зелени уши и очи,
зелени крака и зелена опашка
а нейната нежност, за да личи,
дядо вдъхна на мен сила юнашка.
– Ти си слабичка – рекох ѝ аз.
– Да! – отвърна зеленият глас.
...Беше крехка, добра, доверчива,
а всяка нежност е непредпазлива.
И за да не бъде от гняв застрашена
или от внезапно страдание,
аз ѝ превързах вратлето зелено
с едно тънко желание —
да си я водя след мене.
(...)
И понеже ѝ бяха зелени ушите,
ловеше в зелено шума на тревите.

Не знам за кой път вече препрочитах с изне­над­ващо увлечение поемата! „Свободата“ е вградена в човешкия образ на зелената игра, в желанието на автора тя да е неотделима част от човешката същ­ност. Тя е превърната в образ на любимата.
Най-предизвикателното на тази поема в стихо­ве е в конструктивната ѝ цялост, в която отделните кине­матографични кадри се градят върху крехката под­вижност на единачеството, имат собствена семан­тична обоснованост. Постоянството на конкретната визия се обвързва преднамерено с психологическата гъвкавост на текста, прелива от авторовата само­ирония и тъжното предчувствие за трагичната обре­че­ност на човешкия интелект по време на всички тоталитарните режими. А земната тежест на опита, ранното отрезвяване, користта (или така наречената от поета „полза”) продължават да „драскат“ с особена упоритост върху другото лице на чувството:

Аз я дърпах. Влизахме в пререкания.
Боях се да не скъса тънкото мое желание.
– Излизай! Излизай! Водата е лед!
Ще ти простине характера проклет!
Най-топлото място в природата е човешката пазва!
Влизай!
...баба ще ти свари чай от орехови черупки!
Пред теб вече няма надежда, има само хрема.
И тъй като с орехи боядисват прежда –
ще ти стане кафяв корема!
Тя не знаеше какво е ,,кафяво” и се плашеше
не от кафявия цвят,
а от кафявата дума – възрастните така се боят.

Кафявият цвят, предпочитаната среда на дик­та­торските системи, предизвиква психологическо на­прежение, гради полемична основа за диалог – ако зелената игра сега се подчини, нейното „тяло” ще се спаси от омразния кафяв оттенък. Илюзията за преливането от „идеите“ към „тялото“ (на текста), една силна тенденция по-късно в постмодерността, начева още тук в стихотворните текстове на ранния  Радоев от 60-те и 70-те.
Но само възрастните, внушава ни Иван Радоев, разбират от подобна предпазлива полза – зелената игра все още живее в необременената зона на личния избор – неопетненото пространство на автентичните усещания, на непохабените социални нагласи. Това са човешките индивиди, които са без социални обре­ме­­нености, и в този смисъл напълно свободни.
Но нищо неподозиращи, на земята те са най-трайно ощетените. Няма по-трагично усещане за човека на изкуството от този миг на прозрение, вгледан в драматизма на ситуирания човешки инте­лект на фона на грубо сбърканите политико-соци­ални мерила на обществения живот.

(Всяка тоталитарна власт, и нейните след­ствия са осъвременените „изрядни“ войни, които освен че са гибелни върхове на човешката извратеност, те под­­хранват периодично причини и казуси за разруха в социалния свят на човечеството).

През различните епохи, антивоенната тема е важна не само за Иван Радоев, по-късно тя е раз­ра­ботена от мнозина български поети, ярки пацифисти (в литературно-критическата ми книга „Почер­ци“, книга 2,  която ще излезе от печат до края на 2018, спе­циална част е посветена на антивоенните стихове на поета Биньо Иванов).
На този фон в поемата на Радоев чувството-любов, както и играта на второстепенни художест­вени визии, са нюанси на красотата, но са осъдени на драматично изтъняване с времето, и поетът е наясно с това...

Но можех ли да спра сълзите
на вековете в тая гора?
Скачаше внезапно във водите
зелената моя игра –

и понеже тя бе настървена,
белùте предстояха тепърва –
гъделичкаха я по петите зелени
стъклени малки пъстърви.
Тя се кискаше и смехът ù зелен
пръскаше с ледени капки
динозавъра, дядо и мен.

В човешката цивилизация зеленият „семафор” отмерва времето, посоката, проходимостта, отменя въз­браните и в крайна сметка дава ход на свободната воля. Предпазливостта, която зрелият разум на мъжа иска да приложи към поведението на зелената игра, чиято липса на социален опит я прави смайващото чудо на живота му, по същество е предизвикателство към самия него и към собственото му сърце. Само­иронията, най-отличителната черта на перото на Радоев, подсилва драматизма на прозренията му.
Пленителната динамика, присъща на „тялото“ на Зелената игра, постига единство между нейните ненакърнени мечти и целостта на пое­­тичните му блянове. Все още у нея не е изградено  предпаз­ното предчувствие за опасностите, които дебнат всяка свобода въобще, но проблемът започва да се консо­ли­дира около темата за отговорността и свободата. В сюжета на поемата това ще става постепенно и мъ­чително пред погледа на читателя. Самото осъзна­ване на реалиите започва да смразява кръвта му:

Ах, колко въздушец топъл съм духал върху ушите зелени,
всеки неин трогателен вопъл множеше годините в мене.
– Влез! – чувах нейният глас, в който имаше малка вина.
– Кой да влезе?– питах я аз.
– Някой чука отвъд тази стена!
– Животинче, зелено и сладко!
това е сърцето ми, животинче любимо,
което измерва секундите кратки
на моята дълга търпимост към твоите малки
безумия!
Ако излезе от мене,
кой ще ти топли ушите зелени?
И така аз извърших своята първа жестокост
с най-добро намерение:
запознах я със закона за ползата
в минути на откровение.

Иреалното в поемата лежи върху изобилие от  цветове, върху изумителна красота, всеки сърдечен избор е във възможностите му – тези изящни плодове на въображението. Чрез поемата „Зелена игра“ ние ставаме наблюдатели, не, ставаме съучастници на съвърше­ната игра между опита и бляна. Но сме и свидетели на техния трагичен финал:

На другата заран намерих проядено
моето тънко желание
и един зелен лист — с абсурдно послание.
Ето какво пишеше на него:
„Аз си отивам. Не можеш ме спря.
Не искам да те използвам вече.
Това е абсурд. Добър вечер.
Твоя: зелена игра.
Тя е искала да ми каже ,,сбогом”, но думата ,, сбогом ” предизвиква тъга. Аз държах писмото с дълга тревога
 ...и го държа досега.

В тази вибрираща зона на Избора трябва да се търси голямата притегателна сила на човешката субстанция в поемата „Зелена игра“ –  мерилото на достойнството и усещането за свобода, изкуси­тел­ните пътища и пространства пред тях. През страст­ни­те стихове на Ботев, елегиите на Яворов, до гротески­те на Константин Павлов, темата за свободата е голямата тема на българската литература и култура. 

*
И така всеки нов прочит на текста на „Зелена игра“ събужда у читателя нови емоции – това са кул­турни асоциации, трупани в човешката памет от контактите ни с форми на изкуството в различните времена. Иван Радоев майсторски ни предизвиква, друг път ни тласка в словесни лабиринти, играейки си ловко с пре­тен­циите ни за филологическа ограмо­теност, не­прекъс­нато поставя на изпитание емоцио­нал­ната ни култура, иска да ни стъписа с необи­чайните визии в текста си, завихрени около зеленото.
„Поезия за посветени” нарече поезията му Мария Гарева в своя предговор към избраните му стихове и това е съвършено вярна оценка на неговото творчество.
Парадоксите на Радоев, иронията и самоиро­нията в неговите творби, осъществят живи връзки между минали векове, събития и най-новите изкуше­ния на двадесет и първи век, когато нито Ботевите, нито Радоевите персонажи са сред живите, но тяхна­та жажда за човешка свобода тревожи поетите от по-младите поколения. Поемата „Зелена игра” е препе­чат­вана в различни книги от самия Радоев приживе, без да се радва на особен интерес от страна на лите­ра­турната критика, но с нейната актуалност днес можем да свържем появата на книгите „Балади и разпади“ от Георги Господинов, „Балът на тираните“  от Пламен Дойнов, „Нищо“ от Георги Борисов, „Подготовка за напускане на сърцето“ от Ани Илков, „Поетът е хтонично същество“ от Пламен Антов.  

По повод на говоримия език при един от основ­ните персонажи на поемата „Зелена игра”, Иван, дядото на поета Иван Радоев, авторът споделя: „Вечер в къщи като насядаме, казваше:/ „Мамка ти и таван, изпреби ми и главата!/ Един ден ще те нацепя на четири!” и в неговата закана прозира намерение за потрошаване не само на  битови ограничения...
Така за времената на тоталитаризма поетът Иван Радоев успява да надхитри идеологическата цензура. Обаче пръстите на ръката му неотстъпчиво стоят върху пулса на литературните особености в художестве­ните специфики на лиричното, което е в основата на тази поема, както и на всяка друга негова творба.
Употребявам глагола „надхитри“ с известно неудобство поради неприсъщата „хитрина“ на перото на Радоев. Самият му лирически персонаж воюва с „хитрината“ и „ползата“, и отреагирва най-често чрез гротеска и себеирония. В други случаи наднича желанието за  елегантна деконструктивност на езика, защото в произведенията на Иван Радоев огрубената  езикова стилистика е по изключение (дори когато е насочена срещу тоталитарните методи).
А онази мъдра закана на дядото спрямо битието, чрез грубостта на езика му преминава в телесен „интериор“. Действието, ръководено от зрелия разум на дядо Иван, не закъснява, ето защо зелената игра изцяло ще му симпатизи­ра, въз­хищавайки се на  изконния българския характер:

...замахна с дива ръка,
като гайда писна етера -
но една сляпа треска
не му отвори очите на четири.
По-добре – дядо ми рече, –
сега съм като циклоп!
И на другата заран довлече пияния своденски поп.
За една нощ бяха изяли цяло яре и цяла коза.
– И аз ще си извадя окото!
 в знак на близост попа каза.
Дядо се вдигна... и седна.
И каза своята мъдрост поредна:
– Щом в едно село няма два попа,
не може да има и двама циклопа!
Ето как една болна представа превръща
нещастието в слава. Оттогава
много мъже си избождат очите, за да добият
безсмъртни ликове – вярно е, тях ги виждат,
горките, но те не виждат никого.
Психологическото време на героя не е времето само на случката. Веднъж тя е предвидима, друг път е последствие, в трети – причина за сатиричен, но горчив анализ на предстоящи събития...

*
Опитал грубостта на отрицателната критика, Иван Радоев прави това, което е характерно за зна­чителна част от българските писатели – „чрез езопов­ския текстуален език“ творбите им минават през иглените уши на тогавашната цензура.
Ортодоксалните писатели нямаха нужда от „езоповски“ език – техните адмирации на социали­стическия напредък и на неоспоримото превъзход­ство на комунизма над капитализма не се нуждаеше от завоалираност. Напротив, колкото по-недвусми­сле­но и директно бяха показвани само­доволството и социалистическото добруване, с по-ярко кресчендо, толкова по-осезателно значими бяха административ­на­та похвала, покровителството и „ползата”.
Директната словесна канонада от одически дитирамби се наричаше гражданска поезия. Другата, която се срамуваше от поклоните пред комунисти­ческите корифеи, беше анатемосвана като неграж­дан­ска поезия, антинародна. Затова, според мен, най-чувствителните български писатели, към които без­спор­но принадлежи и Иван Радоев, създадоха ярки асоциативни творби, в които размаха на творческата визия граничи с необозримото пространство на фантазното:

Голям свят !
Големи дървета и камъни!
Птици големи!
И слънце голямо!
Големи води - студени-зелени... студени-зелени... .
Но най-голям, най-голям,
най-голям от всичко беше дядо ми -
едноокият ми дядо Иван.

Издайническите нотки на гордост заради лич­но­то родословие, което не зачита „таваните“, едва ли е било отминавано незабелязано от цензуриращи­те тогава, заради което авторът търпи огромни не­прият­ности в градежа на своя биографичен пъзел, за което ще стане дума по-нататък. Радоев успя да вплете античното и митическото, тяхната образност в съ­вре­менното битие на езика.

Демонстрацията на „неслучване“ в канона на тоталитарния език, всъщност е аналитично и профе­сионално докосване до идеите на епическото, до героичното. Веднъж то ще бъде „проверено“ чрез предизвикване на читателска възхита, друг път ще бъде рязко иронизирано, дори пародирано. Това е коренно нов подход в поезията, вкарване на паро­дията в героичното, и Радоев го реализира блестящо.
Идентичността се играе „художествено“, преднамерено и условно, отдалечава се във времето, после разко се придърпва в центъра на самата лю­бовна случка и в дискурсите към героичното, към епичното. Тази условност и динамика, постигнати чрез пародията и абсурда,  ще му спечелят все повече симпатии и привърженици сред неговите по-млади  събратя по перо:  „Си искам живота“ на Биньо Иванов (1993), „Любовникът и маестрото“ на Пламен Дойнов (1993),  „Повече тишина“ на Иван Методиев (2003), „Подготовка за напускане на сърцето“ на Ани Илков (2015), „Нищо“ от Георги Борисов (2015).   „Екзотични начини за разрязване на птица“ от Мари­анна Геориева (2016). Дискурсивните практики на Иван Радоев се оказват твърде надеждни, особено привлекателни, както се вижда не само за самия него като автор.

*
С Иван Радоев се запознах лично в края на 80-те години в Габрово, където имаше литературно четене на негови стихове. В разговора той ми каза, че въобще не обича литературните критици, „тълкувате­лите“ на поезията са най-досадното нещо на света, за­щото носят комплекс на неосъществени поети или романисти. Трябваше да се обидя. Но нищо подобно не се случи, разговорът разгорещено потече около замисъла на „Зелена игра”. Стана дума за поезията на Гео Милев и Далчев, чиито влияния откривам в стила на Радоев, говорихме за новите изяви на пост­модернизма и табутата в литературния живот, за езо­повската „хитрина”, която ти подсигурява въз­мож­ност да кажеш всичко, което социалисти­ческа­та цен­зура забранява. Стана дума за хумора и само­иро­нията, за съжаление толкова рядко срещано явление сред българските поети. Поговорихме за „циклопа”, за „тавана”, и най-вече за „треските”. Никога няма да забравя хладнокръвния стоицизъм в очите, когато му казах, че според мен „Зелена игра” е сред най-доб­рите поеми в съвременната българска литература. Той вдигна рамене и студеното пламъче в погледа му изразяваше дистанция от литературните нрави.

 

*
Камъкът (най-честа метафора за изпитана не­при­стъпност, или за закрилящо присъствие), в поема­та „Зелена игра“ е с разгърнат смислов ангажимент – по него „скачат” (и той позволява това) „едни удовол­ствия ледени”...

Вие сте виждали посредством очите си
по фотографии вече изгледани
как по планинските камъни чисти
скачат едни удоволствия ледени

Скокът е не само вид игра в природата, напомняне, че и политико-социалните системи не са с траен статут, „скокът“ е динамична трактовка на случващото се, видимо напомняне за крехкостта на човешките емоции и усещания.
Казано още по-стеснено – това е „заявка” за възможността поемата „Зелена игра” да се тълкува и като любовно посла­ние, като друг тип художествена визия. Като възмож­ност реални детайли да се вграждат в иреалната случ­ка. Така Радоев трасира пътя пред новите необходи­мости в българската култура – съвременните автори на текстове да гледат на „личната“ свобода като на най-същностна особеност на индивида, на неговото човешкото достойнство.
Само добрите намерения никога не са до­ста­тъчни. Задълбоченост и психологическа гъвкавост се изисква от един творец, за да се осмели да конста­тира върху белия лист: „Такова едно удоволствие, // със слънчеви ледни зърна,// смразяваше сутрин// чак до костите// моето чувство за топлина.”

Стилистиката на творбите, създадени от писа­те­лите в периода 60-70-80-те години на миналия век, са най-точната им портретна характеристика. Поет, който не умееше да борави с пластиката на словото, безславно се проваляше. Други автори преминаваха в гръмогласния хор на представителите на „граждан­ската поезия”, където детайлите на визията не бяха сред най-важните принципи за художественост. Или, ако писателите пък бяха дълбоко самокритични, те се оттегляха мълчаливо за цели десетилетия.
По същото време талантът на Иван Радоев вероятно му подсказва, че автентичното е в раз­гър­натата визия на лирико-драматичните жанрове, в другите обеми на усещанията, в глъбините на  лири­ческата елегия и легендарното, в ефира на фантаз­ното, без обаче да се пренебрегват себестойностите на ежедневното. Преследван и дискриминиран поли­тически, Иван Радоев беше и си остана истински свободен човек. В областта на интимната лирика, той създаде шедьоври, с които би се гордяло всяко съ­временно истинско модерно общество.
Ето как Радоев характеризира десетилетията по време на социализма, чиито последици изпитваме и досега: „...цяла една нация беше натикана в ада, като ѝ беше посочен за рай. Това е най-кошмарното нещо в тия десетилетия – тая голяма, велика измама. Цяла една нация беше деформирана, това не е малко. Не издържа.Момчетиите, които пò инат бяхме, поиздържахме.”

Изказано с езика на поезията, десетилетията от творческия живот на Радоев изглеждат така:

Участ моя, с кървави макове!
Де са ми дните?
Де са ми нощите?
Влакове, влакове, влакове тичат пияни през гроздето...
...Нека там, на въженцата ти електрически
се наскача възторга ми бос!

 „Камъни и кал – пише Мария Гарева в пред­говора към Избраното , се сипят не само върху ефирните стихове, определени като „порочни”, „бур­жоазни”, „еротични”, „вредни”, а и върху техния автор. Синините по душата на поета, мръсотията върху лицето и името му не задоволяват идеоло­гическата стража. Тя цели пълно унищожение на въображаемия враг: изгонват го от работа, пропъждат го чак в Сливен и Бургас, струпват върху главата му всички възможни вини: за положението около Суец­ския канал, за Унгарските събития, по-късно – за Праж­ката пролет, за студентските вълнения във Франция и цяла Западна Европа... Етикетът е добре залепен. Инакомислието трябва да плати най-ви­со­ката цена. Безкръвните убийци “бавно вършат своята братска работа”.
Години наред, чак до 1989 се редуват назна­чения с уволнения, качването на пиеси на сцената със свалянето им, спиране на стихове и цели книги със съзаклятническо отпечатване. След години Радоев ще напише:

И червеи
в още неузрелия ми плод.
О, тая незавършеност!
О, тая историческа омраза!
О, тоя смъртоносен навик да се предадем на роба,
който ни владее!
О тоя тъмен епос на Балканите!

Изпитал на свой собствен гръб цялата неравно­поставеност на писателите при практическата реали­зация на творческите им дарби, Иван Радоев не си позволи никъде пряк упрек към събратята си, той просто ненавиждаше диктата у системите. Беше от само­критичните таланти, които винаги търсеха при­чи­ната за несполуките в себе си, макар че личните му несполуки бяха незначителни. Поетът създаде силна асоциативна поезия, която в своята многопластовост винаги можеше да стъписа тесногръдието на цензу­рата:
„Земята беше голяма, неравна, /слънцето голямо като свински мехур,/ в който експлодират жълтурчета.“
Хуморът на поета е на границата на гротеската и в “Зелена игра” – хумор язвителен, с категоричен смислов ангажимент, признак за психологическа издържливост, той разкрива и силата на характера на човека Иван Радоев.
Особено чувство за гордост изпитва всеки българин, когато започне да преосмисля чрез поезията корените на своята идентичност и на­ционалната устойчивост на българина, защото стиховете на Радоев са посветени на „големите” българи, които с калпаците си „достигат” плане­тите.
Тази поетическа визия, богата на психична енергия, някога стъписваше корифеите на догма­тизма: „...навярно те бяха разбрали, че на големите хора им трябват големи дървета, за да поддържат високо небето, та когато вървят из сокаците мъжете с мустаци монетни, да си носят спокойно калпаците и да не събарят планетите.
Такива работи ставаха!

В привидния неутралитет на фразата „Такива работи ставаха!” прозира желанието на автора за постигане на здрав разум – че събитията не трябва да се пресилват,  че развръзките в историческия ход на времето имат валидност само с нашето пряко участие в тяхното идентифициране. Нито за миг поетът не оставя без­ме­тежност за съвестта си, или пък оне­винена вина.
За своите читатели поетът и драматургът Иван Радоев създаде образи с методична психологическа интервенция за бъдещето: циклопът от „Зелена игра“, когото всички гледат страхопочитателно, е с разпо­ловена способност да обозре света; треската от тавана, погубила окото на дядо Иван, е от същия сорт на треските за дялане и сега в самите нас – тези образи стават знаци по авторовото трасе за познание на обществата. И на себепознанието, което е и най-сигур­ното доказателство за художествената самовзи­ска­телност на Радоев. И ако се вгледаме в онези съвременни поети и драматурзи, носители на награ­дата „Иван Радоев“ през годините, забелязваме че те са номини­рани именно заради притежание на тези качества в биографичното си творчество. И особено в стили­стичния си изказ. Творбите  на Радоев ни подсказват, че през целия си съзнателен живот той е настоявал за по-голяма категоричност в жиз­неното поведение на всеки индивид, бил той писател или обикновен човек. Неговата неизменна емблема е стъписваща: „Аз съм и ножът и раната...“

Ето Мавърът, една не съвсем на мястото си абсурдна, но обяснима фигура от творческата фан­тазия на поета, създадена като литературна приумица на дядо Иван в желанието му за пътешествие до арабските земи; нежните захапки на пъстървите в ледената вода по петите на зелената игра; нейните зелени сълзи, неотделими от сълзите на вековната стара гора; топлината и доверчивостта на човешката пазва; извлекът от кафявия чай на фамилиите (а този цвят е ужас за посветените в тайните на кръвните данъци на човечеството, защото той навява предста­ви за кафявата военна чума); крехката привързаност на човешкия блян към зелената игра... И най-накрая – безпощадното нашепване на вечното „добър вечер”, произнесено вместо сбогом.

Не е ли това загадката, харизмата на свободата, предадена в поемата чрез елегичността на любовната случка, но и чрез „разноличието“ на съпътст­ващите персонажи. Но и чрез сериозността в причи­ните на традиционната образност в българска поезия, чрез която се тълкува различно усещането както за свобо­да, така и за смъртта.  Смъртта, която, както е у Радоев, никога не се сбогува с живота, само го спира изненадващо, само го поздра­вява нечакано с едно „Добър вечер”... Специален случай е ако липсва свобода за гордите духом, тогава смъртта е за предпочитане. Но никой, освен неизлечимо болният, не чака с радост физическия си край, краищата са само контурите на нашата основоположеност върху картата на света, начертана от най-свободо­любивите.
Повече от убедена съм, че поети като Иван Радоев, самотници в своето време, са били наясно с мисията си на големи хуманисти, чието творчество става все по-силно в новите времена. Съществува предизвикателство за нови прочити на техните поетически и драматургични текстове. И в крайна сметка сред сухотата на заливаща ни информация чрез глобалните технологии, поезията ни кара да се вгле­ж­даме по-детайлно в съществуващите реалии – като взаимен интерес към загадките на изкуството, чиято трактовка в различните времена е толкова различна.

У Радоев е запомнящото се – „Никога не вземай един удар предварително“.  Недвусмислено е напомнянето, дори в един-единствен детайл от поемата на Радоев. Жест, отличителен за силуета на „слепите ” ръце, които трябва да изразят символи­те на своето време. За ръцете, пожелали свободни­те движения на лебедите, за тях е възможно да се „вледенят” по житейския друм в своята невинност... едно страхови­то предчувствие , но и едно умоляващо желание – да не се сбъдне това предчувствие, рано е за него, все още е рано...

Приказки-лебеди!
Колкото и да е непривично,
аз ви записвах епично,
за да накажа с точност себе си!
Дано само ръцете ми слепи
не са се вледенили по друма,
за да мога да стопля в шепи
падналата от гнездото си дума.

Формираният статус на наказанието („да нака­жа с точност себе си”), освен максимализъм от нрав­ст­ве­но естество, подготвя възприятията ни за сблъсък с чудодейна свръхсила – „играта с думите”, когато не отпада и най-дребният детайл на битието, психо­ло­гическата му измеримост (особеност, много ха­рактерна и за поезията на Биньо Иванов). Тази „игра” осмисля по особен начин творчеството на Иван Ра­доев. Тя създава вътрешна активност, силна е авто­ровата себеирония поради дисонанс със законите на света, неприемлив за поета е образът на „несво­бод­ния човек” в него. Зелената игра е вид равно­весие, преодоляване на страховете да обявиш себе си за цялостен по отношение на любовта и свободата. „Зелената игра” е отхвърляне на схващането за сми­ре­ност, благоприличие, тя е друг вид ценностна мяр­ка. Но е и художествена интуиция, усещане за твор­­ческа и човешка самотност (,,паднала от гнездо­то си дума”).
Наясно сме, че пред нас стои елитарна творческа фигура, чиито послания са на Човек с ярка индивидуалност, със силна мотивация да разказва безкрайните случки на своето време, защото сюжетите му са впечатляващи и поу­чителни:

Но можех ли да спра сълзите на вековете в тая гора?
Скачаше внезапно във водите зелената моя игра –
и понеже тя бе настървена, бедùте предстояха тепърва 

Съзнателно търсено като образ, от „съл­зи­те на вековете в тая гора ” неговите любовни „кахъри” придобиват патината на истинските материи.

 

Тази особеност в стилистиката на Иван Радоев отразява тенденции – тя показва, че влиянието на Фройд чрез неговата психоанализа, под чието въздей­ствие са значителна част от българските писатели през 70- 80-те години на ХХ век, особено сред създа­телите на любовна литература, постепенно се оттласкват от тази линия. Поети като Иван Радоев като че ли повече се доближават до нахлуващана от  Западните университети линия на философските корекции на Юнг , с неговите акценти  върху хума­низ­ма и хуманността, върху степенуването на човеш­ките ценности (макар че самият Юнг да е ученик на Фройд, а после рязко се дистанциира от него). Тен­денцията на Юнг – за превеса на хуманността в пред­полагаемите анализи и послания за човешките вза­имоотношения през ХХ-ти век, се възприемат като че ли по-добре от значителна част от модерните мислители, сред тях и българи, следвали в универ­ситетите на Западна Европа до 1944 г. А и като се има предвид, че по време на социализма християн­ската религия е източник за репресии.

*

Иреалният образ на неговата любима носи зелена аура, тя е обожавана, неслучайно е допусната в сърцето на поета (в „топлотата на пазвата“) Макар и в условността на иреално решение за Иван Радоев, в един момент любовта и свободата се сливат.

 

Всеки неин „трогателен вопъл” множи години­те на изпитание в душата му, сърцето му започва да прилича на отсечено дърво, и тъмните кръговете на ствола под­сказват продължителността на страдание­то...
Обратната реакция не закъснява – зелената любима на поета го напуска завинаги, достоен жест, защото тя е истинската зелена възпитаница на неговата душа. Явно „ползата” не се вписва в пред­ставите ѝ за достоен жест, още повече че тя го е пре­це­нила като възможен субект на своята същност.... В поемата на Иван Радоев това е гласът на любовта, която е надхвърлила своите привични граници.

 В творбата на Радоев Ползата и Свободата са с различни корени. От разминаването им оцелява човешкото достойнство. Чрез своята поема в стихове поетът ни убеждава, че „законът” за ползата, спасите­лен за разумните, е не­приложим към свободолюби­ви­те. Неприложим е към любовта, най-личната, най-достойната от всички обвързаности.
Иван Радоев, особено в лирическата си драма­тур­гия, припомня за вечните клопки, в които преднамерено се вкарва човечеството, когато липсват по-висши мотивации в личностната мярка за собст­веното битие...
Може би в това е различието между талант­ливия и повърхностния писател. Талантливият не е самовлюбен, не счита, че историята започва от него и събитийността може да се нагоди в негова услуга. Той не скъсва пъпната връв между собствените уме­ния и историческия опит на човечеството.
Но изглежда, че всеки автентичен творец е подготвен за това, защото е изстрадал раж­да­нето на подобни идеи чрез своето творчество, големи или скромни,  както и превъплъщенията им, за да може да ги покаже пред очите на „света” в цялото им мно­гообразие, в изобилието им от топоси и нюанси („Тя се кискаше и смехът й зелен// пръскаше с ледени капки// динозавъра, дядо и мен ”).

 Изкушенията от красивата игра на пъстървите са неподражема аналогия за житейските съблазни и користи. Красивият живот в максимите на Радоев няма знак за равенство с лекия живот. Динозавърът и дядото, както и самият лирически субект са двата полюса на живота: миналото и настоящето на Радоев. Когато младостта не е събирателност само от плю­сове. Когато на преоценка в психологически план са поставени нашите представи за риск и защитима изконност, поставени са на изпитение моралните ди­ле­ми в Приспособимостта, изискана е корекция на терминологичното определение на Користта, която пък си е чиста проба човешко завоевание. Едноокият дядо, мъдър с тежестта на годините си и със сянката на тавана, той, върлият почитател на бохемските компании, може да ни „цапардоса“ по лицето с трес­ката (ако сме прахосници на красотата, ако сме пляч­косали човешката свобода в своя изгода); той има то­ва право, защото от тази треска е изтекло окото му...

Колажирането на предполагаемо поведение би трябвало да е отместено от творческата автономност на поемата... Но зелената игра се разгръща пред очите ни, достоверна и освободена от предразсъдъци, изкусително ни кани за участие в конкурентност по свободомислие и поведение, за истинско творческо съпреживяване. И в крайна сметка Радоев постига целта си. Мотивът за свобода става наш вътрешен ангажимент, текстуалната цялост на поемата се пре­ли­ва в интертекстуални модели, с огромен интензи­тет на творчески и философски внушения.

Любовната поезия е частен „случай” в психо­логическата мотивация на проблемите на екзистен­цията. И към нея не винаги се прилагат максимални художествени изисквания, тъй като тя се опира на преживявания, общовалидни за всички човешки съ­щества. Особеното „огрубяванe“ в днешната млада ин­тим­на лирика, според мен, е закъсняла реакция сре­щу табутата, срещу свенливата двойственост на от­ми­на­лите времена.
Но като че ли чувството за дълг и свобода при големите поети, най-малко се влияе от морал­ните норми на обществата, защото надарената лич­ност съз­дава правилата, тя винаги изпреварва кон­серватизма на своето време (особено видимо в стихо­вете на Константин Павлов, Георги Борисов, Георги Господинов).
Талантът обаче недолюбва слободията, той диктува по естествен път правилата на играта в друга, коренно противоположна посока. И затова образът на лирическия герой в „Зелена игра“на Радоеве възхитителен, но и трагичен:

Подпалете страха ми, разбойници!
Чухте ли?
Чухте ли?
Чухте ли?

Посочен е недвусмислен адресат (но отговори не последват). Диалогът с този адресат е пробен тест за чуваемост; глухотата на пространството ще по­ро­ди страх у личността, страхът подпалва лудост, пси­хологическа травма с обясними последици. Ня­каква жестока самоирония размахва брадва:

Разсечете я моята милост –
милост към мене самия,
за да не би със безсъвестна нежност
лудия в мен да убия.

Убедена съм, че такава поверителност е особено рес­пек­тираща. Дори за младите поети, за скепсиса у младите въобще. В безпощадната  откровеност на Ра­доев („...да не би със безсъвестна нежност...“) се съдържа горчивия екстракт на живота. Само лудостта е напълно безстрашна, защото тя е самият ръб на бездната, безвъзмездната полза. Другото е от Благоразумието, което с предпазливи стъпки пълзи по терена на битието. Правото на избор за свобода или за смърт упражнява само човекът и това предо­пределя неговата уникалност в косми­ческата не­обятност:

Един ден, ако имам син, ще му направя една зелена игра. Ще я превържа с едно тънко желание. Той ще тича по асфалта между камионите и зеленото животинче ще се плези на клаксоните. Имай милост към своята зелена игра, сине! Дай ѝ всичко! Колкото повече даваш, толкова повече остава за тебе. Един ден тя ще ти се отблагодари с бягство. Някой ще те сметне за глупав. Друг ще ти се присмее. Нищо! Само ако някой те удари веднъж/ и ти го удари веднъж. По мярка! Така ще го държиш в плахо учудване. Не два пъти. Не вземай един удар предварително - това ще те направи щастлив с една болка повече. А това е вече нещастие... Някога от моята зелена игра аз разбрах, че хората се делят на две: на едни... и на други.
След всичко това, което един ден ще прочетеш – избирай за себе си!...
Сега е нощ. Аз съм уморен.
И лягам да сънувам лебеди. ”

Шансът в живота е шанс на правилния избор на свободната воля.  Този  шанс, творчески и чисто човешки погледнато, е избирателен. Но е и послед­ствен. При всички случаи е водещ принцип на конструирането на поемата Зелена игра, на смислите, които оцветяват ракурсите  на човешкото битие:

натопете татул и кощрява
в кръвта на моята слава,
от сърцето ми огън стъкнете,

в черепа ми всичко сложете
и с тази течност несвята
напълнете догоре земята!
Вдигам пълната чаша-земя и пия
за моята зелена игра!

Образец на любовна поема, в същото време „Зелена игра” е алтернативен човешки ангажимент по отношение на свободата, честността, достойнство­то, една европейска мярка за личностна значимост.
Изкуството на словото, „словесната игра”, по ранг би трябвало да е равна на „изкуството да се живее”. Подобно на съвършената „Игра на стъклени перли” на Херман Хесе в поезията на Радоев, и особено в поемата му „Зелена игра”, артистичността на душата играе „играта на словесното изкуство”. А словото на артиста винаги има мисията да пренася богатството на идеите през вековете и да бъде същностна проекция на човешката личност.
..........

Само една изгубена битка.
Иван Радоев загуби битката с рака. Часовникът отмери: 30.03.1927 – 10.07.1994 г.
Посмъртно излизат книгите му: “Автентичният абсурд”, 2001, интервюта; “Свързване”, 2007, из­брани стихове; “Чудо”, 2007, избрани пиеси. В периода между 1981–1985 поетът дава отговори на литературоведски въпроси, поставени от Мария Гарева, благодарение на което и сега чуваме гласа му.

Записите на тези интервюта са сред малкото запазени автентични изповеди, впоследствие те се превръщат в основата на кинодокумент, а той изо­бил­ства с невероятно вълнуващ архивен снимков и езиков материал. Това е филмът в две части: „Поетът стреля в сърцето си“,Аз съм и ножът, и раната“.


 

 

Петров, Здравко. Порочни стихове. – В: Лит. фронт, № 37, 11 септ. 1952, с.2.

Сред най-значимите му стихосбирки са: "Пролетно разсъмване" (1953), "Стихотворения" (1958), "Баладична поема" (1960), "Един бял лист" (1975), "Стихотворения и поеми" (1978), "Грешни сънища. (1987), "Бяло потъване. Децими. Феникс" (1992, Електронно Изд. на Литернет, 2004).

Радоев, Иван. Свързване. – В: Избрани стихове. Подбор, редакция, бележки, предговор Мария Гарева. Пловдив: Жанет-45, 1997.

Това е насоката на рубрика, посветена на езоповския код, от в. Поглед - № 50, 13 дек. 1976, с. 7.

 

Радоев, Ив. Свързване. Избрани стихове. Подбор, редакция, бележки, предговор Мария Гарева. „Жанет-М5”, Пловдив, 1997. Предговор, с. 8

  Румен Шивачев. Суб-литературният мит Бай Ганьо, С., 2015, с. 206