Доц. д-р Георги Цанков (слово, произнесено на премиерата на книгата „Почерци” на 2 март в Унгарския културен институт)

За да мога пълноценно да говоря за приноса на Мариана Тодорова с нейната нова книга „Почерци“, трябва да се върна назад и да припомня няколко извънредно важни статии на литературоведи, определили състоянието на съвременната ни литература и разпалили истински битки. Разбира се, всичко започна още през 1989 г., когато се появи „Радикалният манифест“ на Александър Кьосев, своеобразно обобщение на дирeнията на кръга „Синтез“, в който освен него стожери бяха Ивайло Дичев, Владислав Тодоров и Иван Кръстев. Изглеждаше разбираемо – за да се освободим от тоталитарното тълкувание и четене на литературата – някой гръмко да заяви: „Българската литература няма бъдеще не по някакви несъществени причини, а поради простия, но фундаментален факт, че тя всъщност не съществува – лишена е от онтологична реалност.“ Изследователят жигосваше писателите, които възприемат юбилеите си като основна форма на свръхсъществуване и рязко обобщи, че небитието на българските литератори се колебае между дружествата за взаимно хвалене и окопите на Студената война. Наложи се пет години по-късно, през 2004 г. Кьосев да пише значително по-дълъг и с повече опити за аргументация „Не-радикален манифест“. И там обаче, цялата литература от предходния период беше обругана и се говореше за проблясване на луди, самоунищожаващи се таланти, разбирай на поети като Николай Кънчев, Константин Павлов, Биньо Иванов. Гневният критик на своето време заявяваше, че поколението на 90-те години се състои от бродещи динозаври, които не подозират, че мезозойската ера е отминала. И продължаваше да настоява, че литература няма, а талантите са „самотни острови, без море около тях“. Имаше нещо вярно в наблюдението, че българската класика е загубила своята „спонтанна публика“, че за младите тя е абсурден лабиринт, в който са били натикани насила. И днес не е лишено от основание твърдението, че „поддържащите литературни институции ( училищното образование по литература, университетите, филологическите факултети, живият литературен живот в съвременна България ) са стигнали до фаза, в която функциите им са сериозно нарушени, а масата от хора, които ги поддържат, са под един невидим критически праг. Общественият им престиж е катастрофално паднал, а социалната им роля на формиращи колективното въображение е в долна мъртва точка.“ Кьосев изразява накрая слаба надежда, че „значителна маса от българските писатели ще започнат да пишат така, че текстовете им да са добри и преводими.“

Разбира се, не мога да не вметна веднага, че романът „Възвишение“ на Милен Русков привидно изглежда непреводим, но интерес към него вече проявява не само киното, но и амбициозни преводачи, които намират надвременното послание на белетриста за много значимо. Но преди да стигнем до това е време да въведем на сцената Пламен Антов, чудесен поет и белетрист, за когото Мариана Тодорова пише великолепен портрет. Но тя не отминава и манифестната му статия от 2008 г., „Какво иде след постмодернизма: един карамазовски сюжет“ и книгата му „Поезията на 1990-те: Българско и постмодерно“, издадена през 2010 г. Антов допълва Кьосев, той говори за ескалираща инвазия на един специфичен тип масова литература, в много случаи – откровено клоняща към художествена дебилност. Според него, стабилизацията на капитализма се свързва с установяването на един цялостен духовен климат, тъй наречената „чалга култура“. Литераторът не е съгласен с професор Михаил Неделчев, че постмодерното поколение от 90-те само реже клона, на който седи – на „високата“ литература и разчиства пътя на чалгата. Той припомня с носталгия думите на Ани Илков: „Няма нищо от хипи-равенството, нито от бийт-манията, нито от социалното фантазиране, с което сме живели.“ Те са изречени отдавна, но Антов е категоричен, че водещ представител на постмодернизма от 90-те години е поезията и изрежда имената на Георги Рупчев, Владимир Левчев, Едвин Сугарев, Златомир Златанов, Кирил Мерджански, Ани Илков, Борис Роканов. Струва ми се това е достатъчно, за да се усъмним в тезите на предшественика му Александър Кьосев, а когато се сетим за Иван Цанев, за Иван Теофилов, за Борис Христов, за Иван Методиев, за Румен Леонидов, за Георги Борисов, за Валентина Радинска и за още много други и построението на Антов започва да се клати. В началото на 90-те години той вижда само най-крайното, неоавангардно поколение, под менторството на Ани Илков, подирило стряха в „Литературен вестник“ и смята, че четворката Георги Господинов, Йордан Евтимов, Бойко Пенчев и Пламен Дойнов, които според него декоструират канона. Наистина в отделни случаи се стига до фундаментално освобождаване от Вина, което е неговия карамазовски сюжет, водещ до всепозволеност, до чувствено-хедонистични измерения. Антов припомня, че моралният дълг на литература е да възвърне по някакъв начин своята критичност и хуманистичния си патос, но смята, че налагането на консумативните ценности на капитализма води до отказ от морал. Дълго можем да говорим в европейски и в световен план дали наистина е така, но тъй като представяме книгата „Почерци“, нека не забравяме обекта на изследването си. Преди нея Мариана Тодорова направи ред значими жестове към съвременната българска литература – помня едно забележително нейно представяне на нова книга на Николай Кънчев, в годините, когато не беше безопасно да се говори възторжено за него, помня съставените от нея сборници, посветени на критическото осмисляне на прозата на Антон Дончев и на делото на Кръстьо Куюмджиев и на Здравко Петров, най-сетне помня чудесната й книга за Александър Геров, наречена „Самотникът“. Няколко години от живота си тя посвети на поезията и на прозата на Георги Господинов: през 2009 г. издаде изследването „Георги Господинов – от Гаустин до Градинаря“, а през 2012 г. – „Физика на тъгата като послание“, в която стига до извода, че „истинското послание на този забележителен роман е творчески копнеж за споделяне на тъгата, живителност на човешката близост и емпатия, няма друг шанс за оцеляване на човечеството.“ Там Тодорова не крие, че също като Антов се бои от развлекателната индустрия, която се бори за власт над душите, над вкуса, над живота ни.“

Но издавайки „Почерци“ критичката за пореден път доказва, че не всичко е изгубено, че литературата ни не е лабиринт без изход, че приемствеността не е празна дума, че различните поколения и почерци се изявяват едновременно и майсторски, не като „луди, самоунищожаващи се таланти“, а като значими европейски и световни творци със съзнание за мисия и преди всичко за Дълг и Вяра. При това, дистанцията между „високата литература“ и читателите започва да се скъсява – все повече са онези, които въпреки крясъците на всевъзможни „бик брадъри“ се докосват до посланията на онези, които не творят за „отмора“.

Седем съвременни български писатели, седем различни индивидуалности, които си приличат по едно – никой от тях не прави компромиси със съвестта и с перото си. От „поета със скиталческа кръв и жадна душа, подвластни само на безкрая, хранилище на свободата“ Георги Борисов до хейтъра и същевременно чувстващия се отговорен за съдбата на човека, дори на планетата Васил Балев Мариана Тодорова вае характери, представя поетики, тя е еднакво убедителна, когато говори за белетристи и за поети, а за да бъде по-всеобхватна, вмъква в разговора за съдбата на съвременното изкуство и преводачите, както и четирима европейски автори, които са напълно съзвучни с търсенията на представените българи.

Георги Борисов, според Тодорова, е класичен в образната система, притежава съвършен ритъм на звученето, а стиховете му са наситени с неочаквани метафори, оригинални рими, ненавижда обраната реч на безпристрастните. Нека чуем думите на критичката: Той е и огънят, и водната стихия, погледът му е насочен навън и нагоре, улавя движението, извивките на живота, умората или страстната поривност на човешки тела.“ Тези думи са много далеч от празнословието на бъбривата критика, чиито наблюдения могат да се приложат за всеки и за всичко. Тодорова с размаха на художник вае образи, тя познава извивките на поетичната мисъл, прониква във философската дълбочина на стиховете, показва ни как се градят стиховете, и което е още по-важно: как се опазва във времето българското слово.

Не по-малко интересни са страниците, посветени на Пламен Антов. Този всестранно талантлив писател е съчетал проникновението на изследователя с дързостта на поета, който боледува, че

Поезията е краткото ни оправдание

за нашата отдалеченост от всичко –

от дъжда, от земята, от труда и страданието.

Пишем, защото не умеем да обичаме.

Тодорова разчита дълбокото му проникновение, че „творческата идея, разгърната в образ, в персонаж, непрекъснато стои на границата между тях… това е потенциален опит разумно, конвенционалното, ако са в услуга на корпоративната институционалност да се дискредитират отвътре.“ Няма съмнение, че залогът за свобода в стиховете и в прозата му ( книгата му „Граници на забавяне“ убедително е определена не като механичен сборник разкази и новели, а като своеобразен роман) е толкова голям, че граничи с космическото, със самотността на човека.

Самите представяния на творците от Тодорова не са самоцелни, очеркови – те водят към генералния извод, че отделните почерци са част от неразделно цяло – от литература, която нито за миг не е изгубила пъпната си връв с европейската и със световната – ярко доказателство е творчеството на най-превежданата и най-награждаваната по света българска белетристка Здравка Евтимова, която никога не вдига шум около себе си, но читателите сами я търсят – убедих се в това, като видях в Интернет, че повечето й книги са изчерпани, че е представена в 21 страни, че някои от романите й са стигнали с успех сред критиката и сред читателите и до САЩ, и до Китай. Мариана Тодорова търси тайната на този успех и стига до значими изводи за усилията на интелектуалците у нас ( дава пример с постиженията на режисьора Александър Морфов, но спокойно може да го направи и с представители на други изкуства – кино, живопис, музика и т.н.), които застават на страната на губещите, на осиротелите, на премазаните български съдби – тук ся изрежда и немалко „почерци“, засега останали извън рамките на книгата, които очакват своя час – Деян Енев, Алек Попов, Захари Карабашлиев, Емилия Дворянова, а защо не и Теодора Димова, Владо Любенов, Весела Ляхова, Иван Димитров, Ангел Игов, разбира се, най-вече Милен Русков, и много други, за които си заслужава да се говори, да се спори. Здравка Евтимова следва определена традиция, наследена от Яна Язова, от Вера Мутафчиева, от Блага Димитрова, но е неповторимо явление, или както казва Тодорова: „Повествованието в тестовете на Евтимова е като златна река. Но със стръмни брегове… За „смелите сърца“ е написана тази проза…“

Със следващия портрет Тодорова се връща към друго поколение, което също не бива да се пренебрегва, тъй като то има своите върхове: от романа и новелите на Борис Христов, през прозата на Виктор Пасков, епическите натрупвания на Владимир Зарев, психологическите дълбини на Димитър Коруджиев и Любен Петков… до академичната достолепност и белетристичната ловкост и изповедност на героя на портрета професор Кирил Топалов, който заслужава изследване както заради достигналите си до най-масовата публика романи като „Бъди благословена“, така и заради невероятния си драматургичен дар, заради който продължава да пълни салоните на българските театри. Тодорова е обърнала особено внимание на романа му от 2013 г. „Хей, Крали Марко“, който за съжаление мина почти незабелязано за високомерната ни днешна критика. Критичката убедително доказва, че белетристът не само съвършено владее митологичното мислене, но и има ухо за младата аудитория и за нейните бунтарски настроения.

Портретът на Марин Георгиев, също един от емблематичните поети от поколението на Николай Кънчев и Биньо Иванов, не е посветен толкова на поетиката му, колкото е размисъл за изповедните му наблюдения за тоталитарните издевателства над литературата и над свободния индивид, намерили място в мемоарната му „Отворена книга. Личен роман“, която, както вярно забелязва литературоведката, се родее с горчивите изводи на творци от класата на Георги Мишев, Ивайло Петров, Марко Ганчев, но не и с фалшикациите на миналото на Левчев и на Лиляна Стефанова. Марин Георгиев и Мариана Тодорова припомнят репресиите срещу Светлозар Игов, откровено говорят за сложната и дори трагична личност на Георги Джагаров. Тодорова не пропуска и кръвната свързаност на поета и човека Марин Георгиев с българското село, тя проследява постигнатото от мемоариста в неговите стихове, които по думите на Игов са пример за „избрания от поета път на фолклорно-митологичен селски свят към литературните езици на модерната урбанистична цивилизация“.

Мястото на Васил Балев в този том с „почерци“, очертаващ многообразието на днешната ни литература е заслужено – вече споменах успешното съчетаване на хейтъра с както се изразява литературоведката „рядката порода човешки същества, които носят трептящата струна на своята отговорност за чуждите съдби, дори за съдбата на планетата“. Интересно е виждането, че младият поет, опитвайки се да достигне до по-широк кръг читатели или дирейки неотъпкани пътеки, успешно постига различни идентичности на гласовете в поезията си – те са дори силно опозиционни, дирят допирни точки в различията си, но винаги запазват своята автономност. Всъщност, това се отнася за всички представени в книгата писатели, които нямат нищо общо с чалга-културата. Разбира се, и тук не е забравен Георги Господинов, който вече многократно и задълбочено е изследван от Тодорова. За да остави финала на книгата си отворен обаче, тя го представя, заедно със сценографа и художника Никола Тороманов, в опита им да създадат модерен български „трагикомикс“ „Вечната муха“, който доказва възможната свързаност между високите регистри на класическото изкуство с изобретателността на популярната култура – още едно напомняне, че от „Името на розата“ на Фуко, както твърди Пламен Антов, до „Шифърът на Леонардо“ на Дан Браун има само една крачка.

Не остана място да поговорим за преводачката Светла Кьосева и за съизмеримите с българските таланти унгарци Жужа Раковски и Габор Шейн, за словенците Вида Мокрин-Пауер и Тоне Шкърянец, но те в никакъв случай не накърняват единството и концепцията на книгата, а, напротив, обогатяват я и и предават наднационално значение, тъй като родната ни литература без да се срамува се оглежда в контекста на европейската. От първия манифест на Александър Кьосев са изминали седемнайсет години, а положението коренно се е променило. С „Почерци“ Мариана Тодорова доказва не само собствените си качества на литературовед с индивидуалност, с богат и красив език, с проникновение, но и авторитетно защитава литературата ни от снобско презрение и от естетски превземки с привкус на подражание на чужди образци. Не само има какво да четем, не само сред нас живеят верни на Идеала и на морала писатели, но те печелят все повече читатели и доверие – заслуга за това несъмнено имат и гласове, като този на Мариана Тодорова.

Мариана Тодорова, „Почерци“, Издателство „Карина – Мариана Тодорова“, София, 2015 г., 180 страници