СВЕТЛА КЬОСЕВА като преводач

Този текст се роди като идея да се обогатят почерците в книгата ми с едноименно заглавие, включвайки и профил на преводач от чужд език. Изборът ми стана Светла Кьосева – една наистина утвърдена преводачка от унгарски. Тя е сред работещите с този труден език, благодарение на чиито усилия българският читател се радва на високите образци на унгарската литература. Светла Кьосева избира за своите творчески занимания интересни унгарски автори – всеки един от тях е значим в своята родина, но и всеки по различен начин представя равнището на съвременната унгарска проза по света. Светла Кьосева е превела на български език книги от следните автори: Йокаи, Анна. Приход-разход. 1989; Гьонц, Арпад. Босяци. 1997; Естерхази, Петер. Една жена. 2000; Бодор, Адам. Районът Синистра. Роман. 2000; Краснахоркаи, Ласло. Сатанинско танго. 2001; Йокаи, Анна. Не бойте се. 2002; Кертес, Имре. Кадиш за нероденото дете. 2004; Кертес, Имре. Безсъдбовност. 2003; Надаш, Петер. Направи ми жертвеник от пръст. 2006; Ногради, Габор. Пити Пете малкият голям мъж. 2007; Кукорели, Ендре. Долината на феята. 2008; Надаш, Петър. Краят на един семеен роман. 2008; Хамваш, Бела. Философия на виното. 2008; Фющ, Милан. Историята на жена ми. Записки на капитан Щьор. 2010; Дьоре, Балаж. Щастлива книга. 2012; Раковски, Жужа. Сянката на змията. 2012; Шейн, Габор. Лазаре! 2012; Бенеи, Жужа. Безпредметно битие. 2013; Киш, Ноеми. Парцалива съкровищница. 2014; Мате, Анги. Бабка. 2015.

Тя е преводач с особена взискателност към собствения текст – успява да проникне в съкровеното на чуждата творба, но и да намери адекватен изказ, за да го представи на български.

Преводът изисква талант. Хилядите страници в световната хуманитаристика, изписани върху теория на превода, а също и изразът „преводаческо изкуство” – недвусмислено отбелязват специалната територия на преводаческите занимания. Преводачът е медиаторът между две култури, поради това и социалната му роля съчетава ангажимента на твореца, създал творбата, но носи и отговорността за нейното пренасяне. В такава роля Светла Кьосева изпъква между своите колеги като един взискателен преводач, като един отговорен творец, чиято дейност е достойно оценена. За активна преводаческа дейност Светла Кьосева получава наградите : 2002, 2004 – почетна грамота и плакет на Министерството на културата за принос в развитието и популяризирането на българската култура; 2013 – като главен редактор на списание „Хемус“– награда за българска медия по света на Фонд „13 века България“; стипендия на името на Милан Фющ за превод на унгарска литература, получена през 1998, 2000, 2004, 2007, 2009.

Светла Кьосева живее в Унгария, дългогодишен редактор е на авторитетното списание „Хемус”, създава на страниците му контакти между двете литератури – унгарска и българска. Затова и не е случаен фактът, че именно тя се насочва към превода на такива значими творци. Кьосева познава литературата, познава творчеството на избрания автор, познава рецепцията на книгите. Толкова повече изпъква и нейното желание да представи този автор на български език, за да може и българският читател да се докосне до значимостта на творбите му. След като прочетох и двата романа – на Жужа Раковски и на Габор Шейн – изборът беше направен.

*

До образа на един преводач на чужда литература задължително застава образът на автора, чиято творба превежда. Няма леки автори за превод, това е известно. Но има автори, наистина трудни за превеждане. Не мога да преценя това, не зная унгарски език, но това, което мога да заявя е, че книгите, преведени от Светла Кьосева, създават един нов свят за българския читател. Затова и настоящият очерк, насочен към Св. Кьосева и нейния творчески потенциал, ме заведе при Жужа Раковски и Габор Шейн – авторите, на които тя отдава труда и таланта си, за да можем ние да се радваме на тяхното творчество. Пишейки за нея, неизбежно започнах да пиша за тях. Така се оформи този текст-симбиоза, в който преводачът застана някак редом, до авторите, които представя на български език. А те, както се оказа, са наистина оригинални и предизвикателни.

Първо ме впечатли романът на унгарската поетеса Жужа Раковски. Мисля си, че когато добрите поети, овладели синтеза и лаконизма, наложени от практикуването на стихотворството, дебютират в прозата – обикновено стартът им е забележимо силен. Такъв е случаят и с Жужа Раковски, автор на стихосбирките „Пророчества и срокове”, „С една къща нататък”, ”Гласове”, „Еднопосочна улица”, „Назад във времето”, получили отличен прием още през 80 години на ХХ век, а може да се каже, че и до днес е неотслабващ читателският интерес към тях не само в родната Унгария, но и в страните, където е превеждана.

Поезията и нейната проза са специфичен пример за творческа биография, събрала сложните национални дилеми, взаимосвързани с европейската култура и литературните тенденции. Ще си позволя да изброя тук по-важните литературни отличия, присъдени на Жужа Раковски: наградата Атила Йожеф (1988), Книга на годината (1989), Лавров венец на Република Унгария (1997), наградата Салваторе Куазимодо (1999).)

Нейният първи роман, „ Сянката на змията”, написан на унгарски език през 2003 година, е представен на български език от Светла Кьосева (изненадала, в добрия смисъл, своите почитатели наскоро с романа „Историята на жена ми” от Милан Фющ, номиниран в родината си през 1965 за Нобелова награда г., както и със своите великолепни преводи на нобеловия лауреат Имре Кертес).

Романът „Сянката на змията” на Жужа Раковски, спечелил приза в Унгария за „Роман на годината” (2003), е личен разказ за съдбата на една съвременна жена. В същото време романът е вълнуваща ретроспекция към историята на нейната родина: авторката е избрала ХVII-ти век, времето на религиозните сблъсъци в Унгария, с лицемерието и насилието, упражнявано върху човешката воля, със злините и пастта на чумната болест, с погазването на моралните норми или издигането им в абсолют – с една дума – абсурдните лица на човешката злина сред тържеството на всепобеждаващия политически бит. Животът на нейната героиня Урсула Биндер, с рождено име Урсула Леман (за близките си тя е Оршоя Леман), протича в триъгълника между Льоче (дн. Словакия), Шопрон (Унгария) и Виена (Австрия) – амалгама от национални и религиозни светове, място на изпепеляваща копнежност за любов, и последователно срутени и затрупани надежди, белязани гробове с кървави кръстове.

Достатъчно проблемно за съдбата на всяка една книга е нейното заглавие. Авторката обаче го е промислила надеждно – „Сянката на змията”. Такава е творческата ѝ интуиция, която е предизвикана да остойности нейния първи опит в романното повествование. Не само подтекст има в заглавието на Жужа Раковски. Змията е особен символ – единственото животно, което няма сянка. В пълзенето, в прилепващата близост до земното, сянката и светлината са относителни величини. А според народните поверия – змията се бои най-много от сянката си. По такъв начин в заглавието е вложено внушение: съществуват страхове, с които човекът трябва да се пребори. Иначе отровата ще припълзи до черепа на цялото човечество. Творческата интуиция на Раковски се опира и на реални контексти: змията е символ на медицинската грижовност – обвила своето гъвкаво тяло около аптекарският лост, тя напомня, че и змийската отрова може да бъде спасителна ако се провиди правилно дозировката за болния. В някои източни религия змията е символ и на мъдростта, а и на дома... И не на последно място, змията е библейски мотив – символизира гъвкавия Евин страх, но и нейния осъществен грях. Грехът и грехопадението тук са като априорно зададени знаци на пророчества. Не е задължително тези грехове да са автобиографична подробност, писателят може, и би трябвало да е, сърцето на цялото човечество – и в грехопаденията, и в извисяванията над тях.

В едно интервю авторката на романа споделя: „Започнах да описвам собствения си живот, но чувствах, че не върви. И тогава изведнъж ми блесна искрата: да го разположа няколко века по-рано.”

Тази важност на „литературното съобщение” е впечатлило и издателката на романа в България – Тодорка Минева, издателство „Сонм”, и тя го е цитирала на 4-та страница на корицата. Неин художник е Борис Праматаров, корица акцентна и своебразен пътеводен знак към идеята на романа.

През цялото време на този трагичен по своята същност разказ, разположен на 500 стр., които въобще не натежават със своята обемност, властва огънят (с него започват и свършват и първите, и последните страници на романа). Защото огънят е носител и поддържник на живота, но е способен и да го изпепели (както е във финала на творбата). Но от него се ражда Фениксът.

Пламналите градове – не са само конотация на вътрешното състояние на хората, разлюляни от ужасите на войните и религиозните сблъсъци, но и видима картина на разрастващи се пожари от все по-действено човешко поведение и участие. Огънят, това е осветяващата траектория на събитията в романа на Жужа Раковски, центрирани и завъртени около своята идея във вихрен изпепеляващ танц – температурата на чумната болест, последствие от войните, парещата трагична болка на насилието, неясното бъдеще… Изгарящата тайна на младата жена, изнасилена от собствения си баща. Огън и огньове пронизват целия роман. Ето пламтящите маркери от живота на Урсула Леман – Орши (така я наричат само най-близките, нека си поделим правото да бъдем сред тях):

- Орши загубва майка си по време на чумната епидемия; забременява и ражда дете, още докато е невръстно младо момиче;

- С особено коварство, и с аптекарска вещина, защото е професионален аптекар, нейният баща ѝ дава да изпие билкова отвара, за да заспи – като по време на упоителнния сън постига целта си – умъртвява бебето, след като е закърмено от нейната гръд;

- отчаянието, доведено да крайност у младото момиче след като загубва рожбата си, е единственото доказателство, че голямата любов е съществувала за нея, а не е плод на нейните копнежни илюзии …

- след смъртта на мащехата, бащата изнасилва Орши, отмъщавайки за нейното „неморално поведение и непокорство”, а може би не само за това;

- вариант на Набоковския „синдром” – след смяна на населеното място, бащата принуждава дъщеря си да заживее с него като със съпруг; нейната изпепеляваща я отвътре тайна пред членовето на обществото, които не подозират, че съпругът ѝ е всъщност нейн баща;

- Орши е въвлечена в убийство: когато се появява нейният бъдещ годеник, бащата я отпраща извън дома и после хладнокръвно го убива; Орши, макар и впоследствие брутално принудена, участва в укриването на трупа му.

*

Ако останете с впечатление, че твърде много чернота има, заключена между страниците на този роман, заблуда е. Поетесата знае мярката в рисунъка. Практикувала е, стажувала е дълго в селенията на поетичното слово – за да си позволи да наруши собствената си мярка за естетично чрез текста на романа.

Основната идея на романа е да покаже съвременния човек, съотносим и към събитията на XVII век, срутването на надеждите му, отчаянието му, но и неговите нови цели в борбата за оцеляване, вкопчването му в живота. Тук вече последиците от всичко това рязко могат да разменят местата си. И го правят – не по очакваните от нас морални категории. Вкопчването в живота, като единствен начин да си истински – това е темата на романа, голяма, непозната, по-скоро непредпочитана тема за съвременната проза, и то в момент, когато в целия демократичен европейски свят ценностите на културата и идентичността търсят своите корени в изпълненото с достойнство битие на човека. Но на фона на една реална война никога моралните алтернативи не са абсолютни, мъдро ни казва авторката, доказва го с огромна вътрешна болка и тъга. Революциите в историческите времена, отразени в романа на Жужа Раковски, са видени от съвсем друг ъгъл – през ценностите на малкия човек, на маргиналната личност. Историята, политическата власт имат ценностна система, различна от тази на обществата, на маргиналите...

*

Чумната напаст, реалната чумна напаст убива биологичната майка на Орши; чумният геноцид, поддържан чрез образа на бащата, неговата грозновата застрашаваща сянка в живота на Орши, изпепелява нейните копнежи; така сред чумата и болестта на отчаянието се ражда омразата към Бащата, към оня, който е призван да въдворява ред – не само и не толкова в семейството, но и в по-големите общности от хора.

Когато е на тридесет години, след ужасните 15 години, прекарани в съжителство с бащата, с изнасилвача, Орши открива отново любовта в образа на младия лекар от Оденбург и така тя най-сетне успява да се откопчи от отровното лоно на бащинията, от лапите и повелите на Бащицата.

„Образът на главната героиня Оршоя Леман е един от най-прекрасните женски образи в съвременната унгарска литература, твърди критикът Ищван Варга”,роман, преведен неслучайно и на немски, холандски, руски и др. чужди езици.

Прочитайки другия роман, също преведен на български от Светла Кьосева – „Лазаре!” от унгареца Габор Шейн – в чиито текст образът на бащата, макар и разкрит в коренно различен аспект в сравнение с романа на Ж. Раковски, също е централен, и той също провокира въпроса: защо Бащата е толкова важна фигура в преоткриване на съвременната идентичност на човека, някаква носталгия по феминизма ли е това, или необходимост от преосмисляне на авторитетите, под чиято сянка сме живели досега, последици от тоталитарната власт?

„От думите, които в последните дни се бяха отчуждили безвъзвратно от теб, ще съзидам над гроба ти Гробница, за да е невъзможно извън книгата, която ще е твой дом и твое тяло, да имаме нещо общо, докато все пак се надявам, макар и тайно, влизайки в една истинска къща, ти да ми отвориш вратата и да се чудиш на изумлението ми. – пише Габор Шейн в „Лазаре!” – Тялото ти изгоря като внезапно лумнал огън. Нямахме време дори да простенем. Като в пожар от сънища гледахме пламъците, гледахме тялото ти как изгаря, и когато се събудихме, тебе вече те нямаше никъде.”

Шейн пише поезия, проза, литературна критика. Университетски преподавател, редактор в литературни списания и антологии. Носител на литературните награди „Радноти” (1998) и „Атила Йожеф” (2006). Романът „Лазаре!” е издаден на български, немски и английски език. В него, за пореден път в унгарската литература, авторът прави опит да изясни своето отношение към бащата, към завещаното му духовно наследство, към превратностите на историята.

Освен същият символ на огъня, както е при Жужа Раковски, образът на Бащата на Шейн, като пазител на статуквото, и тук изпълва цялото повествование. Това отломки от общества, чиито стойности са подкопани от тоталитарните диктатури ли са?… И на нас ли се пада участта да разчистваме отломките? Доколко и дали ще успеем!?...

Габор Шейн непрекъснато си задава въпроса – „може ли един живот да е прав в отрицанието си на друг живот?”

Има въпроси, на които трябва да се отговори, „за да може собствената ти история да намери място в по-голямата история на рода и народа”, според Шейн. И той е прав.

Защото, ако съвременният млад човек е загубил сетивата си, не, по-скоро не ги е постигнал в достатъчно сигурна степен в съвременния все по-глобализиращ се свят, за да може да съгради своя отговор, той или тя, трудно ще се справят с неизбежните дилеми в нашето разлюляно от несигурност и релегиозни сблъсъци, съвремие.