Мариана Тодорова „Почерци”

ЗДРАВКА ЕВТИМОВА

И понеже приливите се бяха изгубили някъде по пътя, отивах до магистралата да им помогна и виках: „Насам, насам!“

„Лунна пътека“

Пристрастяване е.

Да изгребеш себе си, за да се представиш пред света чрез категоричността на единствената д у м а – това е възможно само ако пристрастено и опасно си скочил в „халчето“ на живота, в неговите видими и невидими връзки с човешките съдби („Ерозия“, „Склон“, „Ситното“, „Кладенец“, „Шапката“, „Шоколад“, „Глад“, „След“, „Рибките“, „Имитаторът“, „Страхотна“, все заглавия на разкази...).

Пристрастяване е.

Ако никога, дори тайно в себе си, не си пожелавал да откопчиш своето лице от неговото – ласкаво и грубо, повече грубо, повече грозно (Боже, каквото и да е!) – лице на живота; или, когато в опасна близост си подушвал смъртта („Вълк“, „Кладенец“, „Шапката“); или зелените стъпки на изкушението са правили опит да покорят ласкавата наивност на твоето човешкото сърце („Юли не идва“), само тогава можеш да разбереш, че прозата на Здравка Евтимова е пристрастяване – към живото. Към най-живото в живота.

Назоваването на „пристрастеното“ става така: Вилнейко, Никола, Имитаторът, Ерозия, Решението, Вазичка, Рондо, Предложението, Шоколад, Шапката, Склон, Страхотна, Страницата, Ситното, Четвъртък (последното е заглавие на роман, другите изброявания са заглавия на разкази). Като словесен материал те са особено ценни, защото са кратки.

Авторството се е сраснало със сърцето, не може да се разполовява на повече думи, безсмислено е да се рои.

А е кратко, защото Пристрастеният дълго и сложно е извървявал своя път и продължава със същата страст да опознава света и да го желае в неговите различия. В пристрастяването, чрез материята на неговото изследване и постигане, се получава удовлетворяващата „доза“, затова всеки добър автор не може и не иска да е многословен. Защо му е да бъде многословен? Нали самият той знае и дълбочините, и пропаданията... Знае и самоспасението чрез драпането до кръв към светлия диск най-горе, във високия отвор на кладенеца, когато откопчването от тъмната влага изглежда отчайващо непостижимо, а сърцето плаче: няма страшно...

„Мама беше права!”: „...Който те плаши с чудовища, е лъжец!“. За Здравка Евтимова тези думи на майката са станали сила, вяра, надежда („Кладенец”, „Склон“, „Ситното“, „Вълк“, „Ерозия“), кураж, който тя ежедневно вдъхва на другите:

„...горко на тоя, който те плаши с чудовища...“

За любящите и тревожни очи на майката (на почти всяка българка) „първоначалието“ за нейното дете е белязано от стрес, страх и глад, „рани и залези“, както прошепва или изкрещява през болка ж е н а т а, която срещаме в прозата на Евтимова. А тази рана може да спре да кърви само като я потопиш в съд със специална отвара, приготвена от змийско мляко („Ситното“, „Кръв от къртица“). Трябва винаги да я носи със себе си, защото тук, у нас, пътят е непредвидим. (Змията, уви, няма мляко. Остава билката „змийско мляко“ да е наставник срещу болките на хората.) Отровата на змията, а не кърмата, ще погали раната на жената, ще спре кръвонасяданията. Изглежда, само в студенината на змията е допустимо да има „емпатия“ към страдащия.

Разбрала го е. Почувствала го е. Пристрастена е към споделянето му.

Това е Здравка Евтимова.

*

Лексемите от кратките заглавия на нейната проза целят съсредоточаване и особена категоричност през посланието за единственото. Дума, която заковава, която е толкова силна, че не търси двусмислието от контекста на другите пояснения.

Тя е закалена като съсредоточие върху сюжета, който от своя страна играе изключителна роля в прозата на Здравка Евтимова. Думата, когато е с предназначението на пряка реч или е част от поведенческия рефлекс на героя, всъщност пак е като прорязване, като светкавица, изкрещяване като след паднал гръм в полето („Той и други аномалии“), тя е „думата писък“ на животинчето („Вълк“), на онова ситно сиво вълче, с неговото ранено телце от куршумите на оръжието на мъжа, който винаги прогонва и никога не приютява...

Ярък представител на феминистичната тенденция в културата, която зачева началото на своето съществуване през втората половина на XIX век и обхваща сериозни явления чак до края на XX век (както и постфеминистични уклони от началото на XXI в.), днес 55-годишната Здравка Евтимова е явление не само за българската култура, но и за мащабите на световната литература.

Повествованието в текстовете на Евтимова е като златна река. Но със стръмни брегове... Всеки читател, който тръгва с корист към четенето – желае реката, по причина на златната рибка, но се бои от бреговете. Малцина са решителните.

За „смелите сърца“ е написана тази проза...

*

„Баба Юра умря.“

Като читател – най се страхувах от този финал!...

Не, не се е случило точно така.

По-скоро това е средата на приказката „Лунна пътека“, великденски разказ... В него се разплита болезнената за българина история, в която родителите гурбетчии са принудени, поради социален дисбаланс и реална обреченост, да поемат с надежда пътя към онези държави, които отдавна предвидливо са осигурили бъдещи гаранции за децата си. За емигрантите тази мисъл е като златния и коварен Клондайк – милост за успелите, покруса за губещите.

Ние сме още в началото на споделеното – кратък, удивителен разказ за лунната пътека, която в представите на малкото българче е отвела родителите му на приказно красиви и богати места. А реалността е друга: тяхното си е гурбет, с всичките горчивини на чужденеца, на молещия се за препитание, на воюващия за себеутвърждаване.

Но то, детето, не знае това, все още не знае. Когато стане зряла жена, то ще си пожелава неща в подобен контекст, с които я е възпитал животът от времето, когато е била чакащо дете. В надеждите си порасналата девойка ще си пожелава „да има“, да „притежава“, а въображението ще конструира „мечтата“ като реалност:

...Цяла България беше едно топло, евтино кафене за мъжете, които утре заминаваха в Испания да берат маслини, да правят магистрали и къщи на испанките. Но и при Струма все някога щеше да започне нейният истински сезон. Тогава тя щеше да почерпи тези мъже с най-хубавото кафе и щеше да им подари цялата Струма – от Витоша до гръцко чак. („Сезонът на маслините“)

Преди заминаването родителите гурбетчии по рефлекс „завещават“ на децата си да наглеждат като скъпоценна вещ изтърканите им куфари („Лунна пътека“), с остатъчна вместимост на вещи и спомени, толкова стари и набръчкани, че е невъзможно да ги придружат дори до първата спирка на чуждоземието.

Изоставеното дете ще расте и ще пази сакралния куфар с вещите вехтории, ще съзрява, приседнало задълго в скута на местните възрастни жени, обвито в магията на грейналите шарки на престилките им и чудните им приказки. А с тях е изпълнена цяла България – тези достолепни жени, които никога няма да изоставят на произвола на съдбата повереното им от гурбетчийката майка момиченце...

След смъртта на баба Юра грижата за него ще поеме баба Марта, след нейната смърт „радостта“ се пада пък на баба Рада... Всичко се решава на момента! По съвест. Няма задължения по веригата. Марта, Пенка, Рада, генетично все български имена!

Колко смърти, колко загуби, но детето не ги осъзнава все още. За него по-важни са детските чудесии, които го застигат в живота – прахолякът в детските крачета, игривостта на котката Мързулка, заета с коварното ухажване на двете кокошки, ах-бодлите на двата селски таралежа, преследващи змиите в двора – всичките тези изненади, превърнати в нов живот за малкото дете, са компенсация от Бога. Те временно ще отклонят вниманието му от липсващите родители, чиито най-скъпи образи то свързва с лунната пътека и раздялата им на приказно красивия бургаски морски бряг:

…имах баба Юра. Тя не бе виждала морето.

– Като нива ли е то? – питаше ме.

– Не е като нива, като небето е, само че небе, пълно през цялото време с попчета и лодки.

И лунната пътека те води до нещо добро? Като например хлебарницата? Като някой щастлив ден? Не, казах ѝ, лунната пътека води до бялата ти коса, защото тя е умна и знае приказки; и до зъби, които не болят, крака, които не се уморяват, и до магазин с безплатни играчки; до четвъртък, когато вземаме пенсията; до Коледа, до боровото клонче, което много внимателно отрязахме от Борко, за да не го боли, и у дома украсихме с памук. И до Великден, когато ще боядисаме две червени яйца – едното за тебе, бабо Юрке, другото, по-малкото, за мене.

– Ти си моят Великден, Марче – каза баба Юра.

От тази сутрин магистралата стана моето море, колите бяха гларуси, камионите – моите бури и аз бях едно щастливо дете. Дори бях още по-щастливо дете, но вече не чувах морето. То беше далече: на едното му пристанище – моят баща, на другото, най-далечното – майка ми, между тях – безкрайността, а аз бях едновременно двата ѝ бряга.

Баба Юра умря...

Смъртта на баба Юра е част от кръговрата на света, тя е живяла вярно и предано със своите неизтръгвани и непречупвани корени, затова нейната смърт е естествена и не е страшна за никого. Детето я намира заспала, с ореола на сребърнобелите ѝ коси, кротка и красива в съня си.

Ето това дете, рано срещнало се с чуждата смърт в периметъра на малкото си пространство, разказва своята история невинно, божествено, лично:

...ще се обръщаш ли назад към мене? – питах я аз, а тя ме успокояваше:

– Да, Марче, само назад към тебе ще гледам. Да знаеш: като по магистралата мине онзи рейс, София – Видин, запомни, че те виждам, моето момиче. Ще ти пращам щастие направо от луната. Щастието е нещо хубаво. Магазин с безплатни играчки, пържени картофи с червен пипер и сирене, това е щастие, ситното ми Марче. Баба ти Марта е добра жена, тя ще те гледа...

[...] ...И понеже приливите се бяха изгубили някъде по пътя, отивах до магистралата да им помогна и виках: „Насам, насам!“ („Лунна пътека“)

*

„Митическият“ реализъм (както определи един поет в критически отзив[1] спецификата на нейния стил), а също и съзнателно подсиленият наивитeт в обрисуването на постъпките на героите, могат като че ли сами да изтръгват думите от душата, понякога болезнено („Ерозия“, „Склон“, „Шапката“, „Кръв от къртица“, „Вълк“, „Шоколад“), друг път сладостно („Юли не идва“ и др.).

Краткостта на заглавията на много от нейните разкази е симптоматична, по същия начин e характерна и спойката на идеята с началните стъпки на разказваното. Още в първите интонации на всеки, без изключение, повествователен проект на Евтимова, индексът за „справедливост по същество“ се наслагва още с началните повествователни елементи на сюжета и го виждаме в изписаните ударно редове на новородената творба:

- Върлино, това е мястото – отсече мъжът, без да я поглежда. Тя също не го погледна, стисна търнокопа, не каза нищо. Заблъска каменистата земя... („Склон“);

- Страх ви е от Гроба – отсече мъжът, стегнат и здрав, гъвкав като камшик. Беше работил пет-шест месеца като ски учител в Шварцвалд... („Шапката“);

Митра пристъпи към дървото и първо го удари с юмрука на дясната си ръка. Този път от кокалчетата не потече кръв. Удари ствола втори път... („Ситното“);

Юлиан беше на осем години, високо слабо хлапе, което тичаше по цял ден из полето, все само – като сянка на хвърчило, плъх, подгонен от котка. („Имитаторът“);

- Как може да не си чувала! – изрича заплашително главен мениджър Баранов. – Ти си тук, за да си чувала. Плащаме ти да чуваш („Тодорка и началото на света“).

В прозата на Здравка Евтимова има внушение, заложено в първите изречения на всеки разказ. Тя обича да хваща „коня за юздите“ веднага. Началото е повелителен, важен елемент от сюжетната завръзка; началото е ярък акцент върху идейната същина на случката, сугестия на трите най-важни елемента на нейната проза – линия на разказваното, движение и обем на случванията, мотивация на характерите:

Ако беше намерила работа, нямаше да се появи на прага му („Вълк“);

– Докато има небе, не се отказвай. Не обаждай на никого, че няма да клекнеш. Ако видиш хляб, не бързай към него, колкото и да си гладна. Само ти си знай, че умираш за две трохи. („Ерозия“)

Първите думи на почти всеки разказ (или на друг, по-широк епически жанр, каквито са романът и новелата) са на опонента, насочени срещу главния персонаж, в повечето случаи – жена, това създава силно напрежение веднага. После в разгърнатото повествование почти отсъства диалогът. Тежестта пада върху вътрешната динамика на сюжета, който е строго обвързан с идейността, с посланието. Затова твърдя, че нейната проза разчита да изгради сугестия. Още в първите редове на прозаическия проект. Там е залогът на съгласуваната „правда“, или на отхвърлената „антиправда“, и двете курсивирани чрез входящата реплика. Ясно личи, че композицията на разказите и романите на Евтимова е строго предопределена, макар последователно да се мотивира в цялостния текстови ресурс на идеята. Може да се обобщи, че при Евтимова този модел на рязко „влизане“ в жизненото и нравствено пространство на текста е стратегия, полагана разностранно. Във всички нейни текстове се забелязва подобна стилова хомогенност.

*

Женските образи са контрастни, в тях има динамика, решителност, жените на Здравка Евтимова са упорити, воюващи и непреклонни, понякога достатъчно дръзки, за да постигнат своите права наравно с мъжете, друг път жените буквално се налагат със сила над предозиралия своята мъжка агресия партньор. В съдбовен за живота им момент те могат да извадят оръжие и да си послужат с него („Вълк“) – асоциация за стрелба по човека самец, ако той е засегнал човешкото им достойнство. В следващия момент пък са в състояние да проиграят като гротеска слабостта на силния пол към техните тела, женственост, аромати и мили хитрости. Изключително състрадателни са към по-слабия човек, без разлика в пола (каквито са думите и ласките на Пирина към болния Калчо). Учудващо е как тези жени стрелят и галят съдбовно, озарени в ярка светлина. Те не са светици, не са богини, не са русалки, те са като красиви снопи от житни класове върху земята на своите желания и мъжете потъват и се изгубват в тяхната притегателна сила:

Целуваше го дълго, докато го оставеше съвсем кротък, съвсем безсилен в невероятно бялата му кожа. „Ще ти купя златна гривна“ шептеше той, задавяйки се в слюнки, хъркайки, но тя знаеше, че няма нито стотинка. Кръвта даваше всичките си пари на нея и тя купуваше евтината ракия за мъжете, които пиеха отвън, в кафенето. Виа предпочиташе да не мисли за ракията, докато чуваше задавения му щастлив глас, който я лъжеше, че ще ѝ купи гривна. Щом можеше да говори, значи, имаше още сили. Всъщност Гого беше страхотно силен човек, дори кланицата не можеше да изтръгне всичката му мощ – тя отново го притискаше към грубата черга – негова черга. Всичко в тази стаичка беше негово, включително и шкафа, върху който го слагаше да легне, докато от него останеше само покорна бисерно бяла кожа – доволна кожа, която стоеше усмихната срещу нея, въпреки че го беше изцедила до капка. Дори на обяд, когато в кафето идваха момчетата от „Чистотата“ и си поръчваха пилешки дробчета, тя държеше Гого, горещ като жар край нея, държеше го, докато той забравеше българския език. („Сезонът на маслините“)

Силата на нейната проза е в изграждането на образа на жената като индивидуалност. И въпреки това женските образи повече си приличат, отколкото да се различават, в поведението им има нещо обединяващо. Женските образи на Здравка Евтимова са земни, пластични и живи, изградени с особена авторова любов и познание за крайностите в човешките състояния и поведения, независимо от родовия или полов белег. Те са и ловки красавици, които изпиват мъжката сила, или агонизират от заразна краста по слабоватите си тела и от мъжките безпътици. Но никога не са безлични. Жените на Здравка Евтимова са се „врязали“ в обстоятелствата на обществото неотложно и променят процентите на емигранските индекси, или пък тлеят от бедност, глад и унижения в собствените си държави, но остават мерило за сила на духа преди всичко, устойчивост пред трудностите – има случаи, в които тези женски образи са истинските ангели на справедливостта („Той и други аномалии“, „Кладенец“, „Шапката“, „Склон“, „Ситното“, „Вълк“, „Шоколад“, „Глад“...). Но жените в прозата ѝ получават допълнителни черти към своята индивидуалност и чрез страданията и провалите на другите – от пречупените, смазаните, оскотелите, с мършави очи и незавидна участ хора:

Беше наела кафето и го бе кръстила със собственото си име – „Виолета“; тук идваха мъжете от „Чистота“, мъжете от каменната кариера и кланицата – мъже, които носеха със себе си своите миризми на заклани животни, на експлозив и барут, на отпадъци, но те носеха погледи, които нервно я следяха. Тя все си имаше някой – най-здравия, заклалия най-много животни, иначе нямаше да може да се задържи тук, в гърбавата постройка на завоя на Струма. Сега този човек, заклал най-много ялови крави, най-много свине, спеше до нея с невероятно бялата си кожа, която блестеше кротко до нейната кафеникава. И в съня си я държеше, не я пускаше да избяга далеч. Този мъж се казваше Гого, но му казваха Кръвта, защото след няколко ракии биеше всичко, което се изпречеше пред него. Носът му беше счупван няколко пъти, но тия, които се бяха сблъсквали в пиянските му запои, бързо след това се изселваха далеч от квартала край Струма. Тя въобще не си играеше да му сваля ризата, миришеща на заклани агнета, на измръзналите жени, които миеха с маркучи кланицата. Не се бавеше с обувките му, грамадни кожени лодки – тя го блъскаше направо върху ниския шкаф, където държеше вафлите.

Най-страшна е участта обаче на тия, в които генетично е заложено доброто, трудолюбието и бистрият и чист ум, но те са се пречупили от олигофреничните действия на съвременните новобогаташи, с фаталните им разклонения – наркопласьори, дребни прeстъпници, нереализираните люде. Ето защо те се вкопчват здраво в нечие мъжко рамо, за да не ги последва участта на поражението, в този момент жените на Евтимова се превръщат в истински дяволици (романите „Една и съща река“, „В студената ти сянка, лейди“, „Четвъртък“).

Творбите ѝ са реакция срещу съвременната прекалена „изтънченост“ в писането на разкази и романи днес. В защита на тази своя естетическа позиция първенство държи великолепният разказ на Здравка Евтимова „Юли не идва“, в който главен герой е любовта, а всички декоративни елементи в сюжета му говорят, че „случаят“ е разигран на български терен:

...стария зелен фургон... Крадците естествено бяха ошетали предметите от метал – вилици, лъжици, пружини, чукове – и ги бяха изпили още същата вечер след кражбата. Симеон и Сима се криеха в любовта – тя се случваше в тревата, на пътеката, върху старите, проядени от мишки, юргани, а над тях съскаха оси, килийките, залепени към тавана, с отровата на жилата, фургонът свистеше от страх, сладост и дъжд, а дните нямаха край. Двамата хвърчаха към нищото, любовта им беше провинциално градче, където освен да откраднеш стара желязна ограда, няма друго какво да сториш. Единственото нещо, което се движеше тук, бе реката. Симеон и Сима бяха отъпкали тревата, целия напечен пламнал от жега двор. Отчаяната зелена кръв на копривата бе паднала на колене пред тях.

Засилен е фокусът върху обема на формите и багрите, фиксиран от словото чрез езика на сугестията – и най-простите елементи създават внушение за виталност, граничеща с духовен екстаз („Отчаяната зелена кръв на копривата бе паднала на колене...”) Тя иска и настоява за лапидарност, за истинност, и подобен резултат е възможен по линията на една свята простота, детска искреност в разказването, благословени от Бога:

Симеон не ѝ казваше: Хубава си, тя не му шепнеше – Не си отивай, защото той беше въже около врата ѝ, той беше пуст път с празни панелни апартаменти от двете страни. Той беше старата къща, където майката на Сима бе казала на баща ѝ: „Край“, и бе заминала при щастието, което започваше след Терминал 2 на летище София. Но в градчето растеше орех, който Сима обичаше като глупак. Дървото бе пораснало с дядо ѝ, с баща ѝ и всяка вечер раждаше звезди. Тук.

Финалните думи на девойката са очакваните: „Юли не идва без тебе!“

Можем само да гадаем защо в съвременната култура започва да зрее отново мечтата по изконното, по натуралното, по „примитивното“ дори, но преди всичко по детството и пътя на съзряването, може би, надявайки се да открием там спасителните нови жизнени сокове... Да ми бъде простено, ако греша, но в момента авторката ми прилича на един самотен, но неизтощен бегач на дълги разстояния.

Понякога ми се струва, че възвръщане към дисциплината на лапидарното изкуство е реакция за преосмисляне и съпоставимост на залинялата българската действителност спрямо висотата на духа от източните религии, придошли в последните години по линия на все по-ярките постижения на хайку внушения.

*

В маниера на Евтимова до възможния предел се обтягат връзките с природната даденост, но и с последиците от социалния бит. Като се отказва да имитира природата, авторката разкрива една реална, покъртителна драма на бедността, в буквалния смисъл – на вцепенените от безпаричието жители на един цял град, а по-конкретно това са лични събития около членовете на едно семейство (романът „Една и съща река“). Бащата, бивш миньор, сега тегоба за семейството си поради последвалата го инвалидност, разчита най-много на Пирина, така се казва една от трите му дъщери. Стои той, „приклекнал върху строшения си в мината крак“, а след продажбата на единствения им дом (една порутена къща) стиска „четирите омачкани банкноти“, които досега са били „къщата, дюлята, двора и гроба на покойната им баба“.

Продажбата е станала наложителна, тъй като дъщеря му Пирина съзнателно е абортирала своето бебе, заченато от Яков, един от мутрите в селото, поради което той е уволнил от кухнята на мотела и трите сестри (Люба, Сара и Пирина). Според мнението на жителите на малкия провинциален град, където се разиграва действието, Яков е собственик на всичко и на всички в града, собственик е и на опикания от бездомни кучета площад, покрит с розов мрамор, хората казват, че е дори притежател и на градските комари.

Мъжът и жената, станали баща и майка преди две десетилетия на Люба, Сара и Пирина, бяха продали земята и дома си поради гнева на Яков и днес потегляха към безкрайността да търсят работа. Авторката говори с огромна тъга за „пълзящия“ манталитет на тези хора, пътуването им към неизвестността е сравнимо с мъката на героя на Йовков, който търси спасение за болната си дъщеря, вгледан в прелитащите лястовици, търсейки бялата...

В случката на Евтимова возилото вече е натоварено, тук са старите им легла, където, заедно с дървоядите, са отгледани и момичетата, бюфетът с прозрачните малки ракиени чашки, с които бащата след тежката миньорска смяна е пиел с приятелите си ракия, а те, един след друг, са умирали и той вече е сам, с непослушния инвалиден крак, и ето защо другарува и плете кошници заедно с циганите от ромската махала...

Героите на Здравка Евтимова съществуват сред мрачните линии на ужасяваща мизерия, сред гърчовете на насилията, сред еротичната смесица между агресията на хората с кървави пари и безволевото поведение на изсмуканата от физическа жизненост обикновена човешка фигура, понякога оприличавана в лицеизраза ѝ на сухи късове състарена тиня около реката... Тази река влече всичко – и тинята, и леките стъпки на дъждовните капки, и мъртвите листа на окапалите дървета, и бодростта на магарешките тръни, единствената зеленинка прозира откъм засушената ѝ страна – романът „Всичко е река“. Но не онази река от Сидхарта на Херман Хесе, тук „реката“ е една затлачена от мръсотии бара... (За разлика от изтънчената ироничност на интелектуалната проза на Пламен Антов или на Георги Господинов, където обект на художествен интерес са хтоничното или митологичното, или пък двете, взети заедно).

Романът „Една и съща река“, както и „Четвъртък“ на Здравка Евтимова са изобличителна гротеска на страха и дивашкия смях на новите провинциални величия със скромни професионални възможности, от една страна, а от друга – чистосърдечието и наивността на простолюдието, прегазено от мутризацията на прехода:

Какво струва момиче, па макар и с гърди от вятър и любов в пазвата, щом гние над някакви книги, превърнали се в гробища за хлебарки и мухи. Какво струва едно хубаво момиче, щом не отвежда шофьорите в някоя стая, обърнала прозорец назад, към рижавото изсъхнало поле, пълно с магарешки тръни и оси. Такова момиче е негодно за кухнята и запръжките, то не реже лука, ами се порязва по-често, отколкото по шосето минават тировете към Гърция. Кръвта се стича в супата и я прави кървава. В книгите пишат боклуци и само се ядосваш, че хабят хартията, вместо да я направят на тоалетна хартия или да спестят парите и да направят повече ракия и кебапчета за хората. Нека си търси друга работа това негодно момиче, което, като го викнеш, защото си видял нещо под тънката ѝ блуза – нещо като зърна или кой знае какво – тя не отговаря, дори не ти казва сиктир, а се обръща към лука в тигана, към хлебарките се обръща, а на рафта, вместо тенджера, е сложила една дебела книга […]. Сара, третата дъщеря, нямаше нищо напротив, Сара така я обичаше тази Люба и дебелите ѝ книги, че дори в кухнята, когато очите им ставаха локви от лютиви сълзи заради кромид лука, тя работеше повече, вдигаше тежките каси с пържоли, защото сигурно човек, който се мъчи с дебели книги, е болен или още по-страшно – остава в края на краищата без мъж... („Една и съща река“).

Но Люба е единствената героиня в романа на Евтимова, която успява да спаси достойнството си, без да продава тялото си.

Това са романи за разкривения почерк на живота, размазан в некадърните гримьорни на лъжата и жестокото хитруване, балканска гротеска на двата полюса на човешката безпътица – на мамещите, и на измамените. На фона на тази мътна тиня, където виреят само магарешки тръни и пустоцветие, още по-ужасяващо е сладострастието на телата, тяхната патология на анонимността, без име и лице, някакви човеци, „разпуснали“ му края на своя нещастен бит сред прахоляците и трънаците, досами магистралите, и в задухата на спрялото време. Всичко се случва там – и хубавото, и лошото – насред „полето“

…едно време футболен стадион, сега място, обрасло с магарешки бодили, и две мършави магарета – скъсани корабни платна на този изгорял от жегата кър, който вятърът се опитваше да закара до океана, а слънцето искаше да опече магаретата направо върху коловете им. Лятото беше превърнало реката в кафява лента изсъхнала тиня, върху която лъщяха белите кореми на рибите... Трите сестри работеха в кухнята на мотела, който отначало се казваше „Черната котка“, после „Белия манастир“, после „Венеция“, но винаги си оставаше паянтова постройка, закопана в земята с два реда стаи, колкото арестантски килии и прозорци, обърнали гръб на паркинга с тировете. Една от тези килийки струваше 5 лева за два часа, достатъчно време шофьорите и момичетата да си свършат любовта, без да се притесняват. Това в стаичките го правеха по-неопитните шофьори. Другите успяваха на седалките пред волана или в храстите, но където и да успяваха, хората трябваше да ядат, а сестрите на Пирина готвеха в кухнята на мотела.

По-голяма част от нейните герои не пътуват, те живеят скупчени и уплашени в своя малък свят. Това е „техен“ свят, изключително свойски установен, където не проникват чужди стъпки, или ако попаднат там, придобиват колорита на случайността, дори сблъсъкът с корупцията и агресията е външен, реално той не засяга като душевност тези трудолюбиви хора, само изпива физическите им сили, но не може да ги счупи... Бедни и физически слаботелесни, те правят така, че мутрите да се съобразяват с тяхната устойчивост.

И това го постигат с изключителната последователност в поведението си, чрез лоялността и задружието помежду си. Чрез упоритост, съпроводена с мрачно мълчание. Това „мълчание“, поразило наблюденията на авторката за техния живот, спонтанно ражда желанието ѝ на всяка цена да се доближи до тях и да заговори чрез прозата си вместо тях, защото те има какво да разкажат на света за съдбите си тук, край Струма река...

Героините на Евтимова са с особен манталитет – амбициозни, отдадени докрай на професионалната си реализация. Дори когато тя е свряна в най-ниските степени на съществуването и има скромно място като обществен статус, тези героини живеят живота си с „мъжка неотстъпчивост“. Твърдението ми е с уговорката, че не това е най-точният термин, подходящ за прозата на Евтимова, защото в нея жените, а не мъжете, определят поведението в малките им общности. Задължително е не само за техните собствени мъже – съпрузи или любовници, но и за мъжкия свят изобщо.

Но сега за многолюдното семейство на миньора-инвалид следва: ...път сред тръните, спотаеният ужас на майката и бащата пред неизвестността, защото те имат само четири банкноти, малко стара покъщнина, едно лято, и...„три хубави момичета“! Имат най-важното. Съзнават го, или не.

*

В творбите на Здравка Евтимова ги няма ония, най-характерни „мъжки зависимости“ – свързвани често с политически, с идеологически или с пазарни предизвикателства – чрез които мъжете, поради своите характери, могат да оказват влияние върху събитията, върху историчността на обществата. И макар да не сме свидетели на разгърнати исторически белетристични платна, характерни за прозата на ХХ век, в творчеството на Евтимова социалната драма на съвремието присъства добре мотивирана. Автори като нея, усетили специфичната знаковост на словото, използват такава повествователна техника в градежа на своята проза, че превъплъщавайки се в медиатори от света на грубата реалност, в крайна сметка ни доближават, макар и съвсем за кратко, до големия и съвършен свят на Идеите.

*

Днес не е Великден. Затова детето на баба Юра (спасеното от баба Юра момиченце, Марчето) би могло да продължи своята история и по този начин, валиден за толкова много други самотно пораснали деца:

Лазех под мрежата, приближавах до асфалта, за да чувам по-хубаво – колите ревяха и така ми приличаха на страхотния див шум около вълнолома. Един следобед разбрах какво е лунна пътека – най-светлото място за рибите и хората.

Забравих как изглежда тате, дори мама забравих как изглежда... („Лунна пътека“)

Детето се е загубило някъде.

Не е пораснало, загубило се е. Защото е забравило как изглеждат важните за него неща и хора.

Останали сме само възрастните. Затова тук е най-тъжното място на света...

***

В художествената структура на романите на Здравка Евтимова обаче откриваме и внушения за други жизнени хоризонти, за нови аспекти в кривулиците на човешките характери или на географските топоси. Макар и за кратко време.

В нейната проза преодоляването на житейските трудности от персонажите, най-често чрез образи и характери на жени, създава усещане за тяхната особена „легитимност“, с привкус на първичност. Автентичността гарантира географските топоси със специфичните езикови диалекти и улична реч, а авторските послания не са „авторитарни“. Разгърната панорамност и пъстрота на събитията е постигната и чрез визуални щрихи и предимно чрез езиковия колорит на мъжете: „За мене не се е родил човек, дето може да ме уплаши – уверено се пълчи пред жената един от героите на Евтимова. – Да го знаеш. Няма такъв. Всеки мога да разчекна, на всеки мога гърлото да прегризя. Нали знаеш.“ И наслагването на думите – „да го знаеш“, „нали знаеш“ изтрещява по-силно от взрив, от закана (романа „Арката“, Сиела, 2007), и то в една книга, която символизира още в заглавието си покровителство над „човешкото” – арката като визия. Отговорът на жената към мъжа: „Ти си като... щира. Буйно расте, но като заеме нивата, нищо не ражда, освен калпаво време на щир. Никое животно не ще да го яде.“

Авторката на „Арката“ не е особен привърженик на илюзорното, но постепенно започва да търси изход за своите герои именно в тази насока... Защото само в детството, във възприятията на детето, когато се разрови пепелта на времето, може да се открие някакъв шанс за надеждите ни, както мълви молитвено героят: „Дано и за синовете ми някой направи море от водни бои и сол. Дано и за бащите им някой направи море. Аз няма да съм.“

Това е създаване на дребни и малки илюзии – но може и да е просветление, за да оцелее най-голямата – животът („Пернишки разкази“, романите „В гръб“, „Една и съща река“).

Здравка Евтимова има битието на Човек, много живял, много видял, и най-вече видял това, което трябва. Живеенето интензивно (макар за авторката хронологията на годините да не отразява чак толкова дълъг период) подсилва чувствителността на възприятията, изостря сетивата, сгъстява аналитичността, синтезира обобщенията.

Разказите и особено романите ѝ отразяват смесица от социални сътресения, убийства, криминални случки, които, поради изненадите на сюжета, задържат задълго читателското внимание. Но най-вече изпъква оригиналният стилистичен изказ в споделяне на случващото се, стил увлекателен, сатиричен, а на места и с романтични вмъквания:

Слънцето падна в занемарената поляна, порутеният дувар се запали и потече мътна и кървава, гладна и златна онази река от маргарин, който двамата бяха изяли заедно. Майка ѝ сигурно беше в Барселона, баща ѝ – кой знае къде, майката на Симеон гледаше оттатък.

Юли се случи. Нищо не можеше да раздели ръцете на две деца, които са се държали в най-топлото лято, продължило цял космос време. („Юли не идва“)

Съчувствието и любовта са светлина за човека в безкрайния тунел на неговия смазан свят, защото реалният живот днес не предлага нищо друго по-съществено („какво е щастието – се пита нейната героиня и си отговаря: – миг доброта в очите на другия“). Учудващо малко е това за схващанията на „посредствения човек“, а непостижимо голямо и трудно – за концепцията на интелектуалеца. Истина е, че като автор Евтимова ненавижда насилията, агресията, глупостта, издевателствата над човешката природа и попарването на нежните кълнове на любовта. (Циганинът Симо от романа „Четвъртък“, влюбен в щерката на един пернишки богаташ убиец, а самата дъщеря, пращяща от здраве и пищна плът – този герой, освен че е колоритен образ, който изпява на цигански език името ѝ: „Моне, Моне“, но той е и тъжна жертва на днешните изкуствени призиви за „интеграция на ромите“...)

Нейните оръжия в българската проза са силни именно с това, че Здравка Евтимова успява с укорителна прецизност да атакува причините, довели до пропадания на простотата и чистотата на бита на обикновените хора, тя настоява за хармонизиране на случките, с които се гледа на света откъм страната на отрудения човек.

Героите на Здравка Евтимова са жертви на последователната некадърност в управлението на българските политици, на издевателствата откъм ботатите първенюта или на мъжете с кървави пари. Но това е някакво външно живеене, без да засяга ценностите им. Тези хора, с напукани от калта длани, продължават да отглеждат плодове и зеленчуци, „три пъти по-големи от луната“, за да кърпят как да е своя бит за децата и семействата си. Смазани от мизерията, те не протестират силно, не се гневят, но като с игла дълбаят по спечената земя резките кривулици на своите истории, споделят ги на пресекулки с глухи гласове, милостта на споделянето ги прави жилави, и тъй като са изключително лоялни помежду си, магията на оцеляването става възможна, без да носи белези за грозота. Живеят достойно и чистоплътно сред мизерията и нищетата, и всеки друг, имал шанса да се откопчи от този техен свят, не е за завиждане, според техните правила. Напротив, за окайване е в техните очи, защото ще е лишен от солидарността помежду им, макар че ще живее богато. Тук авторката им дава цялата си любов, за да ги спаси, да ги оправдае, да ги извиси, без да се накърняват натуралистичните им приключения в скапания им живот. Тези хора са като странни лунатици, почти йовковски, имат силно развито чувство за чест и достойнство. Дори когато са слаби и бедни, с проядени от крастата тела, излъчват чистоплътност, макар да са се превърнали в клошари и проститутки – дирят да открият сребърна монета в продраните си обувки, монета ей-така, като знак на съдбата, че и те имат някакъв, какъвто и да е, късмет. А колко често в тези прокъсляци на техните обувки – пее щурче. Като щурчето в обувката на нарисуваната от Ван Гог проститутка („Sorrow“). Това не е градско щурче, което пее, преди да умре, това е щурчето, излетяло от трънаците край пернишката магистрала, което продължава да пее и в смъртта си.

Героите на Здравка Евтимова никога не просят, предлагат това, което имат, най-често телата си, не се оплакват, като че ли животът е бил такъв изначало и така ще бъде. Но дълбоко във всеки от тях трепти едва, почти незабележима искрица надежда, старателно укривана и при всяко нейно евентуално показване тя би се изживяла като най-голям срам. Толкова силно е отчаянието им. И това е, което като писател не може да прости и оправдае Здравка Евтимова на съвременните „обществени фактори” – затова пренебрегва изтънченото описание на живота, защото го счита за мимикрия. Правилно или не, спомнете си как децата, та дори и възрастните от нейните разкази, очакват с най-голям трепет, като световно събитие, появата на онзи магичен и реален автобус по направление София – Видин, който ще раздвижи спарения въздух, а в техните кратки отрязъци на радостта той е символ на движението в Северозапада, този най-беден район на държавата ни.

*

Тя е написала няколко сборника с разкази и четири романа, публикувани в България. Здравка Евтимова е носител на литературните награди: „Чудомир“; „Анна Каменова“; награда на фонд „Развитие“ за най-добър български съвременен роман – „В студената ти сянка, лейди“; на в. „Труд“ – за най-добър разказ; наградата „Генчо Стоев“ на издателство „Балкани“ – за разказ от балкански автор през 2004 г., и др.

Според библиографската справка, Здравка Евтимова е редактор на секцията за българска литература на литературното списание „Muse Apprentice Guild“ в Сан Диего, Калифорния, и редактор на прозата от български автори на английското литературно списание „Fiction of the Avant-garde“, специализирано в областта на късия разказ.

„Най-превежданата и най-награждавана българка по света е писателката ни Здравка Евтимова – отбелязва електронният сайт на издателство „Факел“[2] – романът ѝ „Четвъртък“ се появи в САЩ, но освен на английски, той е публикуван в Италия, Македония и Китай. В САЩ  бе издаден от изд. „Fomite Books“ със заглавие „Sinfonia Bulgarica“. Преди това друг неин роман – „Бог на предатели“, се появи в САЩ от изд. „Buck Publishing“. В Италия „Четвъртък“ излезе като „Sinfonia“, със знака на изд. „Salento“. В Македония изд. „Антолог“ също заложи на тази писателка, а в Китай същото стори шанхайското изд. „Литература и изкуство“. Здравка Евтимова има и три книги във Великобритания. Неотдавна изд. „SKREV Press“ публикува сборника ѝ с разкази „Невъзможно синьо“, след като преди това застана зад „Горчиво небе“ и зад сборника „Госпожица Даниела“. Ще припомним, че и атинското изд. „Параксенес Мерес“ също хареса разказите и ги събра в „Безкраен юли“, а американските им колеги от „All Things That Matter Press“ си паднаха по „Време за косене“ и други разкази“. После пък публикуваха и новелата ѝ „Отново дъщеря“ в своята специализирана серия за произведения до 20 000 думи. По този повод литературният критик Мери Кларк пише възторжена рецензия, която завършва с думите: „Време е Америка да я открие“. В Китай, както вече стана дума, също ценят невероятния талант на българката. „Моята среща с 2012 г.“ е публикуван в неделната притурка на всекидневника „Уен Хюи“, вестник с разпространение в цял Китай, и след това е включен в антологията „Най-доброто от страниците на Уен Хюи“. Разказът ѝ „Кръв от къртица“ отнесе отличието „За цялостно произведение“ в конкурса „Наджи Нааман“ в Бейрут, Ливан. Тук българската писателка се е конкурирала с 1632 автори от 56 страни. Друга нейна творба – „Твоят ред е“, е сред десетте наградени в световния конкурс, организиран в град Нант, Франция. А „Васил“ е също в десетката, спечелил конкурса за къси разкази от цял свят, като надпреварата е организирана от британското радио BBC. Освен самостоятелните ѝ сборници в САЩ, Великобритания, Канада, Израел и Холандия, отделни творби на Евтимова са публикувани в 21 страни, сред които са САЩ, Великобритания, Канада, Австралия, Германия, Франция, Испания, Япония, Русия, Дания, ЮАР, Аржентина, Полша и др.“

Произведенията на Здравка Евтимова отговарят на масовите български рецептивни нагласи, а явно и не само на българските, както сочат данни от библиографията на нейните отпечатани по света книги. Нейните „странни“ романи имат щастливата съдба авторката им да е едновременно и техен преводач, а не са много книгите в международен аспект с подобен шанс. Преводачът автор е в уединение със сърцевината на идеята, която добива своята плътност при ресурсите на чуждия език, без да губи колорита на родния. Така се оформя една творческа обективност и неутралност, която показва по допустим начин художественото представяне на родното мислене и живеене в контекста на чуждото. Без нуждата от сантиментални стенания за провинциална малоценност или пък комплекси на патриотарски жестове. Попаднал в лапите на безжалостната издателска индустрия, или на някоя друга, каквато и да е тя индустрия, бълваща масовостта (като рейтинг и като вкус), съвременният писател, не само българският, има малко полезни ходове, а повече утежнения. Писателят трябва да се прицели в най-верния, иначе пропадането е неминуемо. Ние сме свидетели как през последните години се надига цялата вътрешна съпротива на най-даровитите български творци срещу причините, водещи до разпад на обществата („На ръба“ – по точното определение на Александър Морфов в пиеса, поставена на сцената на Народния театър). Забелязваме как се активира цялата интелектуална енергия на първенците на духа в България, които застават на страната на губещите, на осиротелите, на премазаните български съдби. Дали зад тях прозира оправданието на политическите активисти, че всичко това е по причина на прехода? Или сме свидетели на неприкритото желание на писатели и на режисьори „да получат честта“ да се враснат чрез своето творчество в живота на малкия човек, за да го защитят, поемайки отговорност за точна писателска и режисьорска интерпретация на ставащото в па-обобщен план, жива „драматургия“ на огрубения от проблемни събития живот на днешния българин – с тревожното предчувствие за още по-суров материален и духовен недоимък за идващите нови поколения.

Вътрешната енергия на чувствителните писатели изгражда защитни механизми чрез въображаеми визии на прелестта на детството, от една страна, или пък чрез постигане на удовлетворение поради разгромителната вярност на точния рисунък, превърнал се в безспорен свидетел на ставащото с възрастните. Има автори, и Здравка Евтимова е сред тях, които не искат да са пораженци пред новите обстоятелства на съвременна България в Европа, съвсем ясно е, че те желаят да се доближат най-плътно до тревожните въпроси от битието на своите съвременници, но без да вървят след събитията буквално.

Техните писателски послания са насочени към човешката съвест като единствен стожер срещу неглижирането на духовното, романите им са последици от претворяването на тоталното обезверяване на обикновените хора и най-вече на населението на Балканите. В същото време творците предусещат, че „буквалното“ изображение може да повлече след себе си „нехудожественото“, а това винаги е отблъскващо за читателя. Открай време писатели, с безспорен принос за българската култура, се боят като от огън от подобни зависимости (талантливите творби на Георги Мишев, Ивайло Петров, а в по-ново време на Георги Господинов, Пламен Антов, Емилия Дворянова, Деян Енев, Алек Попов, Захари Карабашлиев, Галин Никифоров).

Това обтягане до краен предел на автобиографичното, подсилено от артистизма на творящия, неговата виталност и способност да „управлява“ и да степенува приоритетите на универсалните ценности, да ги налага, когато е необходимо, правят картината на днешната култура много сложна за оценки и обобщения. Но и силно интригуваща. В известен смисъл това създава препятствия пред критическата мисъл, която по презумпция е по-склонна към консервативното и традиционното по отношение на субектите на своите изследвания.

Не може да не се забележи обаче, че в творбите на Евтимова съществува един особен стремеж за противостоене спрямо съвременната изтънченост в писането на разкази и романи, схващано от нея като прекалена академичност, подозрение за непознаване на реалния живот и на истинските неговите трудности от другите писатели. Което я и отличава от тях. Всъщност, колкото палитрата от разнообразие на творби от различни автори е по-широка, толкова картината на съвременната българска литература е по-многообещаваща...

Прозата на Евтимова разкрива прецизно и покъртително неяснотата и тъмнината на българския преход, разрива на историческите промени – неясното бъдеще, а това определя неконтролираните емоции за голяма част от нейните герои... Но те са съответни на времето, което ги е породило.

Героите на Евтимова живеят своя неясен, стипчиво-горчив, лишен от всякакъв героизъм, живот, в жестоко настояще и с негарантирано бъдеще, но въпреки всичко живеят, без да посягат на себе си буквално. Напротив, кроят планове, може би ситни и дребни, но оцеляващи като непретенциозната трева в полето. В нейната проза няма гордо извисени планини, успокоителни водопади или заветни сини небеса – най-много във въздуха да се извие пушек от междуселския рейс – Перник, Кюстендил, Радомир. Това са местата, където кристализира духовният облик на част от съвременния български народ. Тук са родени и нейните романи, с близости не толкова в сюжета, отколкото в образите, в базовите характеристики на душевността на героите, едно обобщение за проваления преход на мечтата на българина за висоти и справедливи обвързаности... В романите ѝ е налице смесица от българския травматичен опит, втъкал светлини и сенки, грях и изкупление, низко и сакрално, които навяват тъга чрез идеята за подобна обвързаност с балканските травми.

Наистина притегателна за читателя е тази свежа, в същото време огрубена, контрастност в изображението. Усещаш как Здравка Евтимова се е освободила от каквато и да е щампа, налагаща претенциите за „литературност“. В нейната проза – това е зряло познание за света, в което се оглеждат не само българските, но и балканските драми и травми. Без козметика и разкрасяване. В тяхното изображение е вкоренена и сурова доза трагизъм, много специфична за нейното перо. Но винаги присъства, макар и крехка надеждата за завръщане на човешкото. Иначе къде ще се подслони спасението? Когато ни се даде знак – като кръв от къртица.

Защото, да не забравяме, че пред лицето на надеждата тези думи са изписани от жена-писател:

„Всеки имаше мъка вкъщи и нож в ръката.“

Думи, май по-тежки от обета в заклинанието – „Мъжка дума!“

---

[1] Поетът Валентин Дишев определя прозата на Здравка Евтимова като „митически реализъм“. В това понятие той включва умението на писателката да създава съвременни митове – „със средствата на остър реализъм и проницателност тя достига до истини за съвременността, които имат проекции в бъдещето и корени в миналото.“ (Интернет: books.janet 45.com).

[2] Статията е в електронен интернет сайт „Факел“ под заглавие : „Най-превежданата и най-награждаваната българка днес има рожден ден“, 24.07.2015.