Мариана Тодорова из „Почерци”
ПЛАМЕН АНТОВ
Такива са
създателите на света - авантюристи,
самотници, убийци и пияници. А
после
нахълтват на
тълпи поетите.
Като туристи.
Пламен Антов „Епилог: Или краят на поезията”
„Граници на забавяне“(2013) на Пламен Антов е естетска книга. Политическото говорене тук е забранено. Това вътрешно творческо съзаклятие се чете в заглавието още на предходната му поетична книга „Тотемът на вълка. Неполитичeското”.
Написаното досега от Антов[1] поставя онтологичен проблем. Залогът за свободата в творчеството му обаче е толкова голям, че граничи с космическото, със самотността на човека. Няма измерение на този залог. Вдишан е чрез човешките думи, независимо от ограничението на литературните жанрове. Той е и мълчанието, и търпението, и готовността за себеотдаване, чрез които авторът се разтваря в тишината на природното. Прониква и се слива с дивото (на вълчото сърце), с разпръснатото (тази глътка на вятъра за писъка на листото от дива круша), с обгореното (извън сезоните). Но и с кроткото (но не опитоменото), с остатъка на светлина в притъмняването (стихосб. „Пантеизъм и емпириокритицизъм“, 2013).
Макар на корицата на „Граници на забавяне“ да е отбелязано – новели и разкази – този своебразен текст „на забавяне”, има отликата на р о м а н – неразчленима мрежа от преливащи се един в друг разкази. Макар и преминал през печатарската индустриална мелница той и сега си стои като един автентичен ръкопис, изтръгнат от сърцето на земята, над който времето едва ли ще разреши друга власт.
В „Граници на забавяне“ уловката е опростена – текстовете са на Автор, който, чрез намеса на Редактора, ги „завещава” на своя Читател. А това предопределя най-силна позиция на втория участник: неговата е акцентната избирателност сред купчината ръкописи (успоредно текат литературен сюжет и персонажен „редакторски” текст); редакторът е и с избирателно предпочитание към изказа (нали стилът е „морал” на формата?); налице е неговият зъл самоконтрол („зъл и ням“ е легитимна лексема в книгите му); целта – постигане на лекота в четенето и дългото му отлежаване в душата. Това „съотношение“ Пламен Антов го е формулирал в стихотворението си „Степени на свободата, 15“ така: когато пътеката се раздвои тръгни и по трите пътя...(сходството: сюжет на Автора, стил на Редактора, текстуална интерпретация от Читателя).
Тази технология не е странна. През последните години дори е модно да се разсекретява „начина” на правене на литература, да се онагледява литературния опит и литературната мисия, да се отправя дискретна покана към читателите за „гостуване” в творческата лаборатория. Защото авторите си пожелават, освен текстовете (дори има точно такова заглавие на книга “Освен литературата“), или въпреки тях, именно писателите и поетите да поведат читателя към всички ония примамливи детайли на културата, на сътворението изобщо, което би направило живота малко по-добър, а човекът – малко по-щастлив:
– Защо пишете?
– Защото животът никога не е достатъчен.
(„Граници на забавяне“, с. 40)
Пламен Антов има безупречен усет („игра на литературата със самата себе си“, с. 6). Той чудесно се вписва в режисирането, в радикалната организация на „пространството“. Но предпочита въпреки тази радикалност „финес“ на структурите, да го наречем така. Без политическо говорене – да, но негативизмът му срещу акцентни социални характеристики повече засяга насоките на разгъване на сюжета, модуса на разказване, а не е липса на зрялост на социалния опит. Напротив. В написаното от Антов има особена пламенност и уют, има дори нежност до жестоката откровеност, но те стават видими само ако имаш усет за красивото в разломяването, ако нямаш чувство за страх от потъването в крайните състояния на човешката душа, където се събират различните страсти. Разказаното събитие – обикновено е в различни времеви отрязъци – и по тази причина писателят леко преминава през сюблимните емоционални състояния на своите персонажи, само привидно спокойни и овладени: „Интересуваше го олющената мазилка сама за себе си, освободена от патетичната аналогия с пищната барокова конзола над нея. Интересуваше го изящно безизразният като самата природа профил на гълъба, освободен от всяко значещо противопоставяне с изразителното бронзово лице на Бартоломео Колеони, върху чиято глава бе кацнал.“ (с. 73); „Мразя красивите сюжети. Хубава снимка става само от грозния сюжет.“ (с. 29)
При Антов и различното е „особено“. Интересът към другите изкуства го прави по-мъдър, истинските корени на литературата той търси в пантеистичното сливане с природата, наричана най-често от него „равнодушна“, „безразлична“, но обожавана до степен за сливане с нея. За писател, прекарал цялото си детство сред природата, това е обяснимо (“Залез над Гаганица: 1, 2, 3, 4, 5“), но по-сетнешното му битие сред една урбанизирана среда, ще го тласне към другата видимост на обективното – вглеждане в архитектурните знаци на времето. Забраната „без политическо говорене“, за която споменах в началото, в книгите на Антов има стойността на манифест. Защото ако в съвременния социален живот за кратки отрязъци от време нахлуха резки и почти брутални промени, то в архитектурата се „откроява” по-добра приемственост, традиция, вид „материална” но и психологическа устойчивост преди всичко (тоест „границата на забавяне“ при сътвореното е по-явна и по-добре обособена). Аналогична е границата на забавяне и при добрата литература, която обикновено етикираме като престижна (такива са и 6-те разказа: „Писмо до редактора“, „Животът е недостатъчен“, „Други градове: изгубвания“, „Нещо странно познато“, „Бащата“, „Пигмалион”). Обещана от автора пред читателите е и нова книга с характеристиките на «бърза» литература, тоест превест на развлекателното, плод на забавно и бързо писане. Художествените разкази се превръщат в трактат, във важна концепция за това как да се прави литература, кога историческото време я изисква като необходимост и кога тя е просто забавление с нисък коефициен на полезност, тоест тя е нехудожествен продукт. И ако интересът му към „технологията“ на съчиняване на словесно изкуство е явна, то чрез архитектурата на градовете и другите любопитни места Антов ни „добавя” доказателства как може да се опази изкуството. А според неговата концепция за света – послание как да се спаси човешката душа. Не чрез стерилност в живеенето, а в точното разчитане на белезите от самата разломеност на материалното: „Избодените очи на светеца върху старинния ръкопис. Какво ли са видели те? Какво ли никога няма да видят?“(с. 28); „Мразя имената. Имената придават някаква измамна и опасна конкретност на света.“(с. 121).
В прозата си Антов извлича достатъчно първопричини за случванията, но би се огорчил ако му вменим пристрастеност в играта на думи, той изпитва пиетет към детайлите, към всяка форма, към отломките на камъка. Но обича автентичността, която ги обединява, или разломява. Например „това петно олющена мазилка, можеше да бъде заснето навсякъде по света, но обстоятелството, че бе заснето именно тук, пише Антов, му предава съвършено нов смисъл“; ето тази „част от мокър вестник, залепнал в ъгълчето между две каменни стъпала“ или „възхитителното възлесто клонче, кой знае как озовало се тук, в този напълно лишен от природа град“ са уникати, терминът е на автора.
Мечтата му, привидно „ловко“ реализирана, е да се създаде усещане за безусловност, за да се чете текстът гладко и леко: „Страхувам се от продължителните диалози, категоричен е авторът. – Една реплика увиснала в мълчанието, е безкрайно по-интересна за мен. Две реплики – също. Но не повече; но не и цял диалог. Тогава текстът придобива усещане за безизходност.“(с. 30) Има я и играта с езика – името на влюбената жена, привлекателната очарователна Ада, стилистично напомня за другото ужасно място, отвъд границата на живота.
Конструкцията на разказите му е дълго премислена, макар усложнена, не натежава, напротив създава се усещане за виртуозност и търсено съзаклятничество с читателя. Такъв е финалът на „Животът е недостатъчен“, в спокойствието на неизбежното: „Няколко дни по-късно си заминаха и те. Лятото бе свършило“ (с. 54)
Той просто има усет за възможните дискусионни зони между автор и читател. За кръстосването им. Подобен акт е и събуждането на Божественото в човека, например чрез аналогията със стиховете на Рилке, изписани върху пясъка на морския бряг (разказът „Писмо до редактора“): „...пясък и дъжд, който отнася знаците“, „гущери, които нощем пълзят между думите“, „...риби, които тайно подават глави от морето и се взират в думите с учудени кръгли очи“. Ирационална нагласа на изказа, а философска зрялост в конструкцията на разказваното – това са все белези на добрата литература. Още в „Пантеизъм и емпириокритицизъм“ резултатът беше предусетен:
Дори най-злото ти стихотворение
като сребриста раничка ще свети.
Едвин Сугарев също е забелязал тази специфика у Антов – докато други писатели се интересуват от здравината на мрежата, която ще гарантира добрия улов на рибата, Антов иска такава мрежа, която пропуска рибата, а улавя водата...
*
В изследователската си практика Пламен Антов е с предпочитание към херменевтиката – като начин да се контролира субективността (в смисъла, който влага Джани Ватимо, ученик на Хайдегер). Затова при Антов боготворенето на природата, възторженият пантеизъм, се абсорбира от критичността на eмпиричния, на социалния опит. Поетът и ученият ги подлагат на „разломяване“, за да „свидетелстват пред Бога” за техните неразчленими противоречия и цялост. Думите са „последното убежище“ на поета, свит в клетка, „която те зазижда// в самодостатъчната самота“. А през решетката „отвред те ближе // окото възхитено на света“.
Ще си позволя още едно поглеждане назад към книгата му „Пантеизъм и емпириокритицизъм“, конкретно към „Залез над Гаганица, 5“, защото проблемът е симптоматичен за цялостното му творчество и особено за „Граници на забавяне“. Ето за какво става дума – един автор миролюбиво поставя лист хартия, където е описал собствения си живот пред един скакалец, и ето че „очакванията“ на писателя, ще се окажат оправдани:
Очевидно листът бе за него просто целулоза – част от неговия свят; трева. Част, отнета му насила, която той сега си връщаше обратно, изличавайки следите на чуждото присъствие. Оставил химикалката, полегнах на тревата бавно, за да наблюдавам. Наблюдаван отблизо, дъвчещият скакалец има ужасяващия вид на бойна машина: железна броня в маскировъчен цвят каки, огромни железни челюсти, които методично унищожаваха изписаните думи; имаше също така – отбелязвам в изблик на лиризъм – лирообразен орнамент върху шлема си и две несиметрично разположени черни петна… Понякога, когато, подтикван от любопитство, невнимателно скъсявах дистанцията, той спираше за момент да дъвче и изправяше глава, тревожно потрепвайки с пипалца. Но успокоен от угодническата ми неподвижност, скоро подхващаше отново заниманието си.
Не го прогоних. Мазохистично продължавах да лежа така, с лице съвсем близо до него, и слушах апокалиптичното скърцане на хищните му челюсти. Присъствах на рядък катаклизъм: бях свидетел как фигурите на персонажа и автора, на създанието и създателя, на роба и господаря разменят местата си, възстановявайки някаква лекомислено разрушена хармония. („Пантеризъм“)
Творбата му „Отчаяно нахълтване във фикцията“ е свидетелство за неразединените позиции между автор и читател... Макар да иска „милост за написаните думи“ Антов е нераздвоен от „фикцията“, той е наясно с енергията на думите, защото „от думи е моята къща“, писателят живее за и чрез „думите си, верни като кучета…“
Най-силната страна на концепцията в „Граници на забавяне“ не е в легитимността на обитаемото пространство, където се ражда и се прави литературата. А е в опита на Антов да постигне идентичността (национална, етническа, човешка) чрез архитектурния облик на градовете („Венеция“, „Виена“, „Лисабон“ и пр.). Защото, по негов израз „непостижима е на камъка тъгата,// стаен като баща,// голям,// надвесен// над бледите умиращи треви – тъй кратки// посред единствената своя есен”(стихотв. „Камъкът, посветено на Иван Цанев“).
Не изяществото и устойчивостта на градските каменни мостове, а техните гърбици, придърпани симетрично към небето.
В своята книга „Граници на забавяне” Пламен Антов подсказа и успя да изведе дълбоките проблеми, свързани със съвременната българска проза: той слага акцент върху това кога и как „забавянията” в преосмисляне на събитията и съответно в градежа на художествените реалности във времето, ще са резултатни и защо хтоничното и земното стават „редактори” на самите художествени процеси в овладяване на „събитийността” от реалния свят. И кога автентичността на консервативното, на традиционното, или пък дори на модерното, ще се превърнат в мерило, на което да се опрем в преценките си за света, без които е немислимо достойното човешко живеене. Иначе ще се скитаме като лунатици, обречени, попаднали в хищна среда, ненужни и за самите себе си. Чрез човешкото обезличаване, примъкващо се отначало на пръсти в живота ни, а после крачейки грубо с огромни и солидни стъпала и в най-интимните общувания, пригласяйки на безцеремонието и насилието, се постига обобщен образ на разрухата, от която измъкването ни изглежда почти невъзможно.
И писателската, и режисьорската, и всяка загриженост на творящия художник, е доказателство за всеобщото човешко усилие на съвременния елит на духа да я превъзмогне, най-малкото да я разобличи – тази „вътрешна човешка разруха” днес. Защото тъй нареченият „елит” в България е с различни лица – едно за духовния статус на човека, а на другия край стои – чалга-политическата извратеност. Така се изграждат и полюсите – в света на духовността и на чалга-културата, ако може да си позволим да прикрепим думата култура към първото назоване. В постиженията на архитектурата, в сравнение с другите изкуства по-отчетливо личат тези закономерности на творящото същество спрямо линеарността на времето, когато те са постъпателни, или когато са в регрес. Тези изводи на Антов се базират на наблюдения относно тоталните различия в психологията на хора от един и същи „тип”, изразено най-общо – например ако сравним психологията на „туриста”, и тази на „пътешественика”. Предметът на интересите и на двамата привидно изглежда един и същ – овладяване на чуждите, непознати светове. Внимателното проникване в техните мотивации обаче ще открои противоположностите: докато т у р и с т ъ т консумира укротеното, предвиденото, резервираното, заплатеното, то вътрешните импулси и културата на усвояване на реалността от п ъ т е ш е с т в е н и к а са други – стремеж към магията и вдъхновението на сътворяването, което е без принудата на корпоративни интереси. Пътешественикът има по-големи шансове да опознае подтиците у човека и тайната на сливането му с творението – в камък, вода и дърво („душата ми е с тяло на природа”), пътешественикът, за разлика от туриста, може да проникне в душата на човека от местния регион, да разпознае вярно гърбиците на живота му, но и да се докосне до високия полет на мечтите му, до „архитектурата на всеки отделен живот”, да проникне в помислите на не един тревожен дух. Творбата на Пламен Антов „Граници на забавяне” в художествен аспект е цялостна легенда за човешките градежи през вековете, за устояването или потъването, за мечтите или провалите. Творба – за ръста на човешкото. Творба за „правенето на литература”. Премислянето кога да се роди, и какво е божието провидение от това рождение... В известен смисъл тя е един художествен трактат в обсега на цялостното му творчество.
И все пак: доколко имаме право на подобно твърдение?
*
Допустимо или не, ставаме свидетели на неговия неприкрит упрек и горчиво заклинание срещу нашето невежество как да бъдем свободни хора. Това е призоваване. Доброто попадение на заглавието „Граници на забавяне” обаче дава шанс за сбъдвано желание.
В своите анализи на развойните процеси на българската литература и култура Пламен Антов[2] често цитира Ани Илков (напр.стихотворението „Антон Югов”, 1994), защото още в самото начало на 90-те този поет е абсорбирал най-устойчиви национални митове и с художествеността в текстовете си социалната дълбочина взема превест над антикомунистическия патос:
На ъгъла
там където днес Славейков говори с Раковски
сред новото страшно Оборище пълно със хора и въглени
там ти ще зърнеш старицата която със просешка мъка
продава марули и чесън и кромидът на странни вечности
тази старица е майка ти майка е тя на всички ни -
тази старица е тайната страшната мати Болгария
"Ето дотук я докарахте ето дотук и наникъде!"
Тази емблематична творба на Илков, нагледно синхронизира трите етапа, за които говори Антов в книгата си „Поезията на 1990-те: Българско и постмодерно" (2010), разграничавайки литературните феномени на 80-те ,на 90-те от тези на новото столетие, където той съзира трета вълна на постмодернизма, и на която посвещава като литературовед в последващи статии едни от най-задълбочените си анализи и интригуващи обобщения. Чрез прецизни проучвания на поетически кодове и стилистики, Антов откроява ново „стилистично” поколение, коренно различно от това на 80-те, най-силно свързано с „антикомунистическия патос”, и последвалото го през 90-те друго, в чието средищно трансформативно звено в най-голяма степен се явява именно поезията на А. Илков от началото на 90-те, представена в книгата "Изворът на грознохубавите". В нея двата идеологически езика – езикът на тоталитарния комунизъм и езикът на Българското – са в „еднакво силни позиции като обект на деконструкция”. (виж и книгата на Антов "Смъртта на авторите, сиреч Записки по българските и прочия", 2004)
От анализите на Антов особено важно е наблюдението, че българският постмодернизъм през 90-те деконструира „канона, и особено свръхидеологическите литературни езици на Възраждането”, също „националната митология” в основната си част е съсредоточена върху Българското, но е принципно неактуална за поетиката на собственото му битие от 80-те.
Алтернативата родно /чуждо, припознавана за актуална през Възраждането от други литературни историци , според Антов през 90-те отмества кодовете си към Българското, припознато като доминираща националната митология...
Самият Град – това литературно „обиталище на модерния Аз, хъшовското”, е остойностено като важно присъствие в културата. В своето литературнокритическо изследване върху особеностите на постмодернизма Антов маркира обстоятелствата: градското като „политическо, като онтологично неуютна, тук-и-сега налична реалност”; селското като „патриархално, носталгично постижимо и помещаващо изгубения Златен век на детството” (Селото – пазител на българския ген чрез националната митология, традиционно спазено при Марангозов, и още по-акцентно в прозата на Радичков). Антикомунистическият патос, характерен особено за поколението на 80-те, метафизично углъбен и деконструиращ, се родее по-дълбинно с българското битие, органично се съвместява с „паметта на Езика” през 90-те.
И тук „стигаме до същината на проблема” "(Антов ): постмодернизмът на 90-те беше "висок”.
Най-много страници Антов посвещава на третата вълна на постмодернизма от началото на 21 век, за която и той лично е изтърпял упреци, поради общоналожилото се вече схващане, че постмодернизмът от този си етап най-силно подготвя почвата за масовата култура в най-ниските ѝ регистри. Затова с особено внимание изчетох статията му „Какво иде след постмодернизма: един карамазовски сюжет”[3]
Едно от клишетата на модернизма – за несъвместимостта между естетическо и социално – ни изиграва лоша шега... Свидетели сме на „културен колаборационизъм, който се проявява тотално”, според Антов. Налице е не само „обезценяване на естетическото”, („езиковото” като „високо” и сложно), изискващо интелектуално усилие за постигането си, но „отказ и от „ етическото” като ангажимент за съпротива срещу всяка Власт – като висш морален акт на всяко изкуство...
Статията на Пламен Антов „Какво иде след постмодернизма...” произвежда два възлови взаимосвързани проблема в тенденцията, които правят силно впечатление:
– като част от днешната масова култура, този тип „трета” литература е съвременният „писмен” вариант на фолклорната култура. В хронологичен план тя е едно пост-модерно реабилитиране на пред-модерни културни практики – езикови и ментални;
– тя не крие презрението си към всички традиционни, „собствено литературни, естетически ценности”, не борави с неща като идеи и смисъл (или „ако такива са налице, те са редуцирани до своите най-общи, морално-религиозни - и лесносмилаеми – деривати”). Най-предпочитаната сред тях е хедонизмът– четенето като акт на първично, елементарно забавление, като „отмора”. За качествени измерители се признават единствено количествените, цифрово измеримите тиражи, рейтингите, печалбите... Това е признак за общ упадък на писмената култура за сметка на „примитивните езици на визуалното и вербалното”.
Пламен Антов обобщава:
...Настъплението на масовата култура днес и реципрочното девалвиране на модернистките ценности са процеси, пред които не можем да си затваряме очите, независимо дали това ни харесва, или не (... ) Високото" изкуство (като синоним на сложно изкуство, изискващо привличането на читателя за активен съучастник в самото ставане на творбата, и заедно с това като синоним на "истинско", естетически пълноценно изкуство) е понятие от речника на модернизма. Естествено е тъкмо категориалната парадигма на модернизма, актуална през последния век и половина, да бъде универсализирана в нашите днес валидни представи. Именно тази парадигма привилегирова елитарното, сложното като естетически пълноценно и същевременно постулира масовото, развлекателното като "жълто", като анти-ценност. В един обратен, негативен аспект масовата култура е продукт тъкмо на модернизма, на модернисткия елитаризъм...
И с пълно основание(не само според Антов), тези процеси и тенденции са предвестници на „хегемонията” на Романа, който вече успешно припознава своето време...
*
В своята художествена проза Пламен Антов се интересува силно от Хегелианското твърдение, че „Човекът притежава живота си само доколкото иска да го притежава” и смея да твърдя, че тази аксиома се е превърнала в същностен център и на поезията му. Такава е книгата му със стихове „Тотемът на вълка. Без политическото” (животното като фигура на атавистичната Природа, пълноценно в своята свобода и отместено от заробващата институция, която унищожава индивидуалността на човека.), беше високо оценена сред литературоведите и получи престижната награда „Дъбът на Пенчо”, също и националната награда за литература „Биньо Иванов”.
Отговорността за несретата на несвободния човек е същинската коренна болка за поетите, но само за ония, които с душата си усещат, че пропорциите за хармонично съжителство между култура и природа са несиметрични:
Поезията
е краткото ни оправдание
за нашата отдалеченост от всичко -
от дъжда, от земята, от труда и страданието.
Пишем, защото не умеем да обичаме.
Още по-голяма дълбочина, стигаща до дисекция на собственото сърце е заложена в програмното му стихотворение „Епилог: Или краят на поезията”, където художествеността е ситуирана като самата същност на поезията:
Такива са
създателите на света – авантюристи,
самотници, убийци и пияници. А после
нахълтват
на тълпи поетите.
Като туристи.
Съдбата на човека го засяга дълбоко, защото за всеки същински писател, хуманността не е едностранен знак за легитимност. Живее с мисията да обясни природния корен у човека като го оттласне от мимикриращите капани на институциалността и модерната цивилизация, да му покаже начините за висша форма на оценностяване на обектите в съвременния свят, превръщайки живота му от обективна и принудено натрапена даденост в обект на личен избор. За всеки истински писател мисията спрямо човека има общ генезис: Да го трансформира „от сферата на инстинктите в сферата на волята”[4], анализирайки тотема на животното (животното не може да се обезобрази нарочно, или да погуби самото себе си, според Хегел). От тази позиция като писател Антов настоява за преминаване от сферата на принудата в сферата на свободата – промяна, на която единствен човекът е способен в качеството си на разумно същество. Драмата на всеки писател с подобни възгледи е в това, че е във възможностите на интелекта му да го проумее, с още по-голяма сила да го ситуира в художествени образи и персонажи. Но е в невъзможност да го наложи като практика, поради тоталната корпоративна власт на организациите, учрежденията, институциите, преплетени в съвременната глобалистична организацията на света. Затова поетът настоява да се разобличи издъно онази социалната абстракция, наложила се тотално (под маската на грижа за човека), да се разобличи мимикрията на пазарната, корпоративната държавност:
Самата регулираща функция на тази буферна зона между природно-конкретното, дивото, опасното, от една страна, и социалната абстракция, от друга, е не просто да неутрализира риска при сблъсъка, а всъщност - да го преразпредели, каквато изобщо е функцията на модерната корпоративна държава – рискът е изцяло стоварен върху конкретното тяло и никога върху институцията (компанията, банката), която, възползвайки се от користната регулация, капитализира героичния труд на тялото. Или с други думи – регулацията жертва конкретния детайл заради абстрактния механизъм и самата функция. Логика, която цинично маскира конкретна персонификация, в чието име функционира самият механизъм в гигантската си и забулваща абстрактност. Персонификация, скрита зад мрежа от отместващи подинституции (…) Конкретното тяло е в постоянен, макар и обикновено латентен конфликт с един непонятен и неуязвим враг – враг без тяло и без лице, аморфен, абстрактен, едновременно отсъстващ и всеприсъстващ. Тъкмо тази безличност, аперсоналност, аморфност на модерната институция-власт, забулеността ѝ в лукавите дипли на Закона, я прави неуязвима. Съществуваща в текста на юридическата норма, тя е неразчленимо срастнала с властта, тя е самата Власт, недосегаема и безсмъртна.
*
Д у ш а т а м и е с т я л о н а п р и р о д а. Най-силните художествени послания в поезията му се осъществяват чрез една радикална антитеза – рацио-природа. Творческата идея, разгърната в образ, в персонаж, непрекъснато стои на границата между тях... това е потенциален опит разумното, конвенционалното, ако са в услуга на корпоративната институционалност да се дискредитират отвътре, откъм самата сърцевина на рационалното чрез метафизичен натиск. За Пламен Антов е добра надежда гледката на съпротивителните човешки усилия, метафорично вплетени във визията – „понякога като тревата// между бордюра и асфалта” (едноименното стихотворение), което е позитивен знак, че съпротивата би могла да се превърне в трайно човешко състояние. В по-големи мащаби, потърсено в разнородни посоки, явлението може да се окачестви като „сантиментална” география. Но поставяйки в заглавието („Тотемът на вълка. Без политическото”) собствен казус за разгадаване на политическото говорене поетът настоява за друго решение , а то опира до съзнателна ревизия на Властта, с нейните разклонения в обществения живот като корпоративна система, като се премине от задълбочени анализи към нейната заслужена дискредитация. Авторът е напълно убеден в тази необходимост. По причина, че тя вменява на индивида, че изборът, волята са негови, а практически манипулативно предопределя и волята, и изборите му, променяйки чудовищно същността му. Фетишизацията на Институцията особено силно изпъква по време на войни и в предвоенно време: „в апокалипсиса на Първата световна война мъдрата змия на Просвещението изведнъж с изненада установява, че това, което ръфа, е собствената й опашка”(Антов)
*
Затова е привлечен от Далчев (стихотворението на Антов „Мъжът на болната жена”). Мотото към това стихотворение е от творба на Далчев. То акцентно задава послание – за значението на човешкото.
навъсен,
сгърчен, с вдигната яка и бърза крачка
поема към дома си, дето в своето легло
го чака болната жена, вмирисана на пот и пикоч.
( ... )
Мъжът
на болната жена не вижда сякаш и не чува.
Измива я, поставя я върху леглото, после
притопля бързо нещо и започва да я храни.
И впити в петънцето мухъл на стената
очите му не виждат болната жена,
ушите
му не чуват как кълне го тя, докато
се стича супицата рядка
надолу по брадата й, а той я
бърше с длан…
И най-накрая тя заспива, уморена
от своята ненавист към света несправедливо здрав.
Тогава чак мъжът, завил
грижливо своята жена,
присяда над карираната мушама - и там,
привел небръснатото си лице над мръсната чиния,
с коричка хлебец той дояжда супата набързо.
А после чак изважда от долапа той шише с ракия
и устните му в миг се вкопчват в него…
(…)
крушката, оплюта от мухи, виси отгоре като слънце...
Достатъчно надеждно за позитивизма на рефлексиите в поведението, психиката, манталитета на Антовия герой е обобщението за менталните състояния на неговите персонажи:
О, никога не е самотен той, мъжът на болната жена.
Синтезът на чертите в образа на „мъжа на болната жена” по дълбочина и аналитична прецизност са съответни на емоционалната енергия, заключена в думите на Далчев: „И всеки гвоздей от обущата му// би грял в нощта като звезда…”
И до този малък подвиг на обикновения човек, институцията се смалява въпреки огромния материален резурс, с който разполага: дори „катедралата”, прилича отблизо на „изсъхнала топола”.
И макар асоциативното да е отместено от конкретиката, то не е нейна противоположност. Така се е получило в „Мъжът на болната жена”, където Антов е окръглил своята представа за красотата, съвсем отдалечена (без да е противоположна) от дебеляно-лилиевските принципи на изображение, и генетично свързана с Антовото самоопределение за „зъл и ням”. Тук човешкото е толкова силно свързано с природното (зеленооката кълне света на здравите),че максимализираната степен на човечност ( в душата на мъжа на „болната жена”) се възприема като напълно възможна и оправдана. Автоматично това превръща стихотворението на Антов в емблематична негова творба, наред с цикъла стихотворения „Майки и любовници”от „Пантеизъм...”
Това са интересни експерименти в поезията му, които в „Граници на забавяне” са доведени до завършек. Затова в прозата и в поезията му няма опит за притежание на субекта, обсебване на човешките му потребности, желание те да са направлявани отвън, чрез метафизичен натиск. Самият герой е свободен и дори атавистично волен по пътя на своето освобождение. Стремежът към обладаване на тялото и душата на друго същество, би било абсурден опит за отнемане на свободата, посоката е друга дори в най-силното интимно преживяване: а то е сведено до признаване на красотата като обект в изкуството, отъждествяването му с най-висшата форма на човешкото:
Момичетата тънконоги отминават като жерави
(едноименното стихотворение )
Най-„злият” поет е най-близо до нежността на лилиевите възприятия, но е и различен, защото блянът по „статичната природа” е абсурд за цивилизацията:
...щастлив
наследник на поета –
сам нося смисъла висок.
Аз
сам създавам онова, което
поглъщат жадно алчните ми сетива
и в миг убиват. Мъртво е лицето
всред непознатата глава.
И
мраморно студен под мен е торсът.
Връхлита го свирепо фалосът горещ.
Мълчат, мълчат големите въпроси,
защото - мъртва - тя е вещ.
Стихотворението „Изнасилването на Венеция”
Реалността, менталното, не се отричат, напротив – разгръщат се докрай, болезнено и крайно, свързват земното, атавистичното, с трансценденталното. Градът е пространството на нашата душа и на нашите спомени, „обсебен от ронещия се дъжд и мъглата, разпаднал се на хиляди късове, подобно на всички онези парчета спомени, от които се състои човешкият живот, животът на хората и градовете...Един град, „който той отнасяше със себе си; завинаги.” („Други градове: изгубвания”) Архитектурата на Венеция не е само и не е толкова атракция. Градът Венеция е риск и авантюра на съществуването, на което са способни само богатите слоеве от населението на тази прочута с артистичността си държава, където меценатите на различните изкуства, са ненадминати в световен мащаб. Архитектурата запечатва социалната история на своите народи и владетели – не само като материалност, но улавя и високия дух на идеите.
През последните години се откроява интересна тенденция сред художествените търсения на най-най-младите. Наблюдаваме колко важни стават: Животът на Мястото, урбанистичната Локация, Кинокосмосът, Склада, Работилницата на таланти, Локвата, засипана от графики – освен че са част от техните пространствени решения като визия и конструкция , и то на поломени, строшени материални пространства и стари производствени сгради, но те са предвестници на желанията на хората за укротяване на града и кипящите подмолни негови подземия, населени от клошари и социални несретници. Освен помощ за бездомните животни и хора, не може спокойно да се отминат художествените търсения на младите поети и художници за „облагородяване” на локацията. Забелязва се как „дисекциите на душата” от предходните десетиления се заместват постепенно с „организация” на предметите и вещите, така че те да са във връзка с биосферата и екоподвижността... А на въпроса „Какво дава природата на човека”, в обратен порядък става резонен другият: „А какво човекът дава на мястото?”
Културата, литературата преподреждат хаоса на живота.
*
И в сърцето на поета ще се намери място (стих.„Гаганица”) за прошка към несвободния човек, дори в мига на най-голямото му доближаване до тишината. Защото поетът е носталгично привлечен от дядовското – като припознаване на най- Българското.
Седя на
полуизгнилата стълба, по която
някога се изкачваше дядо ми, а сега е под тревата,
стената на къщата
е напукана, керемидите разместени
и е тихо като миг след природно бедствие,
само едно врабче
трепти върху някакъв прът
и с очички кръгли ми казва, че няма смърт, няма смърт...
***
Текстовете на Пламен Антов, плод на изключителна прецизност, са изтъкани от парещи зони на дискусионни въпроси, на които ще трябва във времето ние да постигаме „бавните” отговори.
Като писател го интересува основното, и той му се посвещава изцяло: да назове условията, при които личността ще се чувства свободна... Изконен и твърде болезнено непремерен въпрос. Но Пламен Антов не отвръща лице – „свободата” е онова състояние на духа („Граници на забавяне“, с. 140), позволяващо на човека „да се съсредоточи върху истински важните за него неща“.
Само толкова.
[1] „Разпадащото се момче” (1993), „ Неандерталецът” (1995), „Изнасилването на Венеция” (1997), „Сантиментална география” (2000), „Америките ни” (2002), „Лисабон, или Краят на поезията” (2007), „Пантеизъм и емпириокритицизъм” (2013), „Тотемът на вълка. Неполитическото” (2013) – всички книги дотук са съставени от поезия и фрагменти; А „Бягството на заека” (1996) и „Граници на забавяне” (2013) са новели и разкази.
[2] Антов, Пл. Ани Илков и носталгииге по вечното българско село. – В: Поезията на 1990-те: Българско и постмодерно". Пловдив: Жанет-45, 2010. Също Електронно списание LiterNet, 05.12.2010, № 12 (133)
[3] Антов, Пл. Какво иде след постмодернизма: един карамазовски сюжет, Електронно списание LiterNet, 07.11.2008, № 11 (108)
[4] Антов, Пл., Колабиращата модерност: машината-животно. Събитие и безсмъртие", С., 2013. Също електронно списание LiterNet, 12.05.2015, № 5 (184)