На Антоанета Николова

 

БРЕГЪТ СЕ Е УДАВИЛ В ДЪНОТО

На малкото вода, сълзливо бистра

Зелено-синя и с прозрачен блясък

На тинята излъсканият пясък и една змия

Са слели своите тела и наблюдават

Какво ще стане със брега

Когато светлината изтече обратно

И сянката изтрие целостта му

 

През следващия миг змията ще потърси

Утробата на топлата земя и бавно

И тържествено ще заизкачва

Пълзящото си тяло по пръстта нагоре

След нея пясъкът ще оживее

Раздвижен и разискрен като облак

А после никаква следа по него

Водата го погалва и измива

 


В памет на Малина Томова

 

КАКВОТО ЧАКАХ ОТ ЖИВОТА

Имах го от раждането още

Върху покрива на старата ми къща

Отворена небесна книга

Вървях по нея като пеперуда

По цветеца на изплашената зима

Към последната си бяла роза

Цъфтежът ми израстваше в бодлите

Нанизвах своите листа по тях и никнех

Оголвах се, а книгата ме дърпаше нагоре

Да тръгна по душата й и да пристигна

На някоя от нейните вселени

 

Четях и онемявах в думите

И бях в живота си човешки

Една прашинка звездна памет

Но нещо в мен ме караше да бързам

Да въртя педалите по страниците прашни

И всеки миг възкръсване да населявам

А имах само две крила

За другите не знаех

Сега крилата ми навсякъде ме носят

И покривът на къщата ми е отворен

 


На Цветанка Атанасова

 

ВИДЯХ Я ДНЕС, ПРЕВИТА ОТ СТУДА КАК ПЕЕ

Листата й са облак от изсъхнал цвят

Прилича на човек от следващия свят

А аз съм там на колене пред нея

 

Напомняше прозрачна, сламена идея

Без капка сок под ледения скреж

От зимата останал сух стремеж

А аз съм там на колене пред нея

 

Поникнала следа в следата й едрее

И няма смърт, и няма плач, и няма кръв

Пристига следващият миг и той е пръв

А аз съм там на колене пред нея

 

До нейната душа душата ми живее

И пеят корените на подземната ми грива

По-влюбена от вятър в любовта си дива

Тревата в мен и аз на колене пред нея

 


НЕБЕСЕН ОКЕАН, ВУЛКАН ОТ ДУМИ

И нашите сърца в устата на живота

Небето е простор от чисти чувства

Стопяваме се в него като птици

Крилата ни са корени в тревите

Живеем в слънчеви лъчи и вятър

Навързани за себе си редици хора

Преброждаме живота кръговратно

Излитаме ли, нашите тела изгряват

Кипяща лава в слънчевия блясък

 

Къде отиваме така прозрачни

И толкова въздушни, как не слезем

Поне веднъж да се завърнем на земята

Да кажем всичко за света в небето

Но няма връщане, животът е без дъно

Той има тежестта да ни издига

Заселва ни в пространството дълбоко

Поема корените на душите

Разпръсва ги, полива ги и никнем

Отгоре и отдолу

Синьото око не ни изпуска

 

                                                                                                                


 

На Иван Цанев

 

ДОШЪЛ Е СЛАВЕЯТ В ГНЕЗДОТО

На коса песента е кацнала върху топола

Отдолу шумата дими и се разлага

Под нея връхчетата на трева изригват

Кипящата им лава е зелена и прозрачна

 

Удобно място за щурците е земята

На мравките пътека за разходка

Над камъни и мъх зелени пеперуди

Разтворили крила, поемат въздуха на глътки

Трептящите им пипала говорят нещо

 

Звучи животът в клоните, листата рукват

Разпукват се във чаши за водата

Когато падне следващият дъжд

Да могат да отпиват

Въздухът е по-прозрачен, свети

 

Невидимият свят наоколо е във движение

Крила на ангели припяват песни

А Бог на всичко се усмихва благо

И няма по-красива тишина

И няма по-щастливо място