Мариана Тодорова

Заглавия като „Омая”, Сънувам, спомените милвам”, „Спокойно”,”Разходка”, „Песен за една вечер” могат да те заблудят, че авторът им е съзерцателен, ту слънчев, ту меланхоличен поет. Но после се зачиташ в стиховете му и те обзема смут поради собствената ти наивност:

пътят към долината е застлан с дълги
гладки коренища. сякаш газиш
по огромна абстрактна картина. всичко е в повече.

безкрайният хоризонт бавно се изгубва в паметта.

„ОМАЯ”
(OMAMA)

Тези „гладки коренища” – сякаш „газиш по огромна абстрактна картина” – и неговото нетърпеливо недоволство, че „всичко е в повече”, ти напомнят за твоя провал в преценката, защото в стиховете му ще стане дума за нещо друго.
Представител на едно ново поколение европейски писатели, словенецът Тоне Шкърянец съчетава фино чувство за наблюдателност, модерна визия за разчупената мозаечна структура на динамичното ни познание за света, дръзко смесване на езиковата пластика и необичайно визионерство:

ДЪЛБОКО ЗАПИСАНО
нищо не съм изгубил,
макар че често се ровя
с езика по твоето гърло.
тогава пиша директно
върху твоята душа.

(GLOBOKO ZAPISANO)
Разчупено е „интимното пространство” на езика. В първия план „езикът” има материален смисъл - това е галещата материя на любовта, пожелана и реализирана; във втория план е духовно послание и средство за общуване (”пиша директно върху твоята душа”).
Стихотворенията на Шкърянец ни карат да останем наблюдателни при среща с понятието «език». Не само и единствено замисълът в творбата „Дълбоко записано” е виртуозна игра на самия Език. «Езикът» в поезията на Шкърянец играе двойствена роля: след белега върху душата следва обговаряне на случващото се. Това е поетически диспут за ролята на езика в общуването не само между двамата влюбени, когато чрез любовта езикът е станал тяхна обща съдба, но и значението на сътворението въобще. Разтваря се «интимното пространство» на езика. Възникват нови негови характеристики. Чрез поезията, чрез написаните думи и чрез техния прочит езикът според Шкърянец става съществен елемент от психологическите прилики и отлики при човешкото общуване както между отделните индивиди, така и между по-големи човешки общности („…и отново прага в чехия” в творбата „Прага рано следобед”). Пълноценното овладяване на говоримия и книжовния език в човешкото общуване е показано като модел за културното надграждане на различните творчески практики:

Вървя през гъстото сърце на града.
Навсякъде луди молекули. Жълти, бели, черни.
И червени. Ромолят като дъжд
на своя хлъзгав черен език.
Седят на ръба на широкия пясъчен плаж,
пият капучино и гледат към морето,
което се губи в небето. С ръце извайват облаци,
цупят влажни устни, гладят си гърдите.
Това е любовна песен.

„АБСОЛЮТНО ПРОМЕНЛИВО”
(ABSOLUTNO SPREMENLJIVO)

И тук проличава фината граница между интимното пространство на езика, неговата изначалност и първичност: „луди молекули, жълти, бели, черни” и усложнената му перспектива като средство за комуникация в съвременния интернационален, урбанизиран свят („през гъстото сърце на града /…/това е любовна песен”).
В кадър отново са изведени ролите на човешкия език, които могат да влияят върху спецификата на материалното („сърце на града…луди молекули… като дъжд на своя хлъзгав черен език”).
Чрез паметта на езиковата си общност човешките същества могат «да чувстват», «да помнят» и да променят своя материален и земен свят (идеите на Борхес от „Вавилонска библиотека” продължават да оказват влияние върху идейните насоки на цялостната европейска поезия). Не само отделният човешки живот, но и животът на цялото общество, схващан като определена степен на духовност за конкретното време, може да се онагледи чрез кодовете на Езика. (Това е дързостта на търсещите своята единност книжовен и говорим език в пространството на поетичното). Поезията на Шкърянец в своята амбициозност иска да улови мига на тяхното сцепление (ще си позволя отново да повторя вече цитираното – „се ровя/с езика по твоето гърло/ тогава пиша директно/ върху твоята душа”).
В съвременната българска поезия явлението може да се онагледи чрез откровението на Георги Господинов: „Да можех да намеря някой, който е забравил думите, за да поговоря с него.”
Но ако има акцент в поезията на Тоне Шкърянец, той е в своеобразния ритуал в изображение на поетическото. Реализират се специфични кодове, които отключват богатите възможности на езика. Срещаме особени наслагвания и лексеми в самото творческо постигане на света, в което структурирането на идеята е осъществимо не само чрез векторите на времето (някога – не веднага – вече – по това време и т.н. ), но и чрез тънкостите на езиковото разнообразие. По този начин отиграването на ритуала на изображението при Шкърянец се превръща в мерило за творчески престиж. Без да бъде самоцелен, този престиж е неистово желан; липсва прикритост в творческата амбициозност и това не накърнява нейната привлекателност:

някога ще стане хубаво.
само че не веднага.
стореното трябва да стане
колкото може по-бавно, с чувство и префинено.
нека да се спазват и участват
всички детайли, всички с филигранна
точност изработени арабески
------
…тайните почерци...
------
… скрито е в езика на тревите…

„ЕСЕ ЗА ПОЕЗИЯТА”
(ESEJ O POEZIJI)

Ако не приемем тази необичайна визия в поезията на Шкърянец, няма да стигнем до същността на поетическото. Няма да почувстваме ритуалността в поетическото му наблюдение, на която е отредено съществено място („някога ще стане… само че не веднага…. нека да се спазват и участват всички детайли”; „всичко е планирано… първо се прогнозират… бавно… с всички възможни… по това време… първите отенъци… някъде…”).

В стиховете на Шкърянец се разчита копнежът по възможното именуване на истинските неща. Но в същото време книгата е просмукана от идеята за изгубената човешка отзивчивост към многообразието на човешкия език, на богатствата му като част от божествения и природния език на вселената („скрито е в езика на тревите...”), забелязваме страх вследствие отдалечаването ни от първоизточниците на езика поради непознаване на дълбочините му. Целият свят се осмисля като текст, в който Езикът подчинява събитията (идеята „за тайните почерци”).
Това степенуване в мярката за езиковото съвършенство проблематизира книжовния и говоримия Език, а чрез стиховете на Шкърянец проблематизира ролята на самата литература като творчество и нейните интерпретации в културното пространство на народите:

със слънцето и луната в дясната,
и с нож в лявата ръка. за сърцето не се отнася.
32 стихотворения тъпчат на място.
музиката тихо диша.
езикът
цъка в собствен сос.
мъртви тела на живите. повърхностни желания.
тела. топъл факт.
бледо копие на блян е
този свят

„КРАЛСТВОТО НА НЕОБХОДИМОСТТА”
(KRALJESTVO NUJNOSTI )

Поетът се ужасява при мисълта за изкривената картина на общуването между хората поради отместените права на езиковите първоначала и естествените езикови закони, в стиховете му се изграждат образи-последствия от разпадащите се връзки между думите и нещата („32 стихотворения тъпчат на място… езикът цъка в собствен сос”). Не е подценена съвършената игра със значенията на думите („всички детайли, всички с филигранна точност / изработени арабески”), както е в играта на стъклените перли на Херман Хесе. Следват провокации към «философията» на съвършенството:

всичко е планирано.
първо се прогнозират птиците и слънцето.
бавно и в някакъв неясен
ред се разтварят цветята
с всички възможни багри. хората
вече спят, светът се споразумява
с шепота. по това време хлябът
е още топъл и бавно се охлажда
в морето се показват първите
оттенъци на истинската синева.
тъмни смалени тела
на елхи сред изгорена трева.
някъде в плана са също
мешана салата, бели точки
на гълъби сред вълните,

потъмнели гърди на жени,
със зърна като зряло грозде.

„ПЛАН” (PLAN)

Чрез стремежа за приобщаване между ниските пластове на реалността и високите зрителни полета във възприятията на духовното („мешана салата, бели точки/ на гълъби сред вълните…”) поетът сякаш иска да ни убеди, че грубо материалното в един крайно урбанизиран стил на живот има за съжаление неизбежно превъзходство – подобна е визията на жената в стихотворението „Шанхай”: „дълги стройни крака, гладки и стегнати / като тесте карти”.
А ако „телата са само топъл факт”? Повърхностни и случайни ли са желанията ни, можем ли да ги размесваме като тесте карти? Дали „бледо копие на бляновете ни е този свят” – ето все такива са въпросите, които ни настигат, а сме неподготвени за техните отговори…
Не можем да очакваме отговори в поезията на Шкърянец. Изпълнен е само ритуалът на наблюденията и то в най-изчерпателния си вариант. Шкърянец не е спонтанен поет. Той изпитва удоволствие, подобно художник, който наслагва щрих след щрих, багра след багра, мотивира основание след основание за случването. Така се създава усещане за ритуалност и драматургия на сътворяването. Подобно е стихотворението „Жени”. Тук уникалността на случващото се не разчита само на детайла: типичният женски жест, предопределен за такъв от лекотата и оскъдността на женските одежди („убиват комари по краката си” /жените), е последван от най-съществената генетичната отлика („и раждат деца” /жените). Неповторимата сила е в съчетанието на двата детайла. Сравнението с мъжката част на човечеството вече е на базата на предимствата: „свива им се сърцето, когато напускат местата, които обичат”/жените). Изричането на това предположение е сложен и мъчителен път на познание, вплел гордост в мъжкото наблюдение и неизменен горчив отклик. В неговата динамичност е заключена двойствената същност на жената, художествено постижима пак чрез навременната отзивчивост на Езика:

те все спят, боли ги гърлото, защото
са настинали и отново и отново искат сувлаки
(още едно, моля) свива им се сърцето
когато напускат местата, които обичат
(като всички нас), често ги болят бъбреците, проклинат и са много досадни, боли ги по време
на цикличното им месечно кървене, никога
не оплешивяват, енергични са и танцуват,
гризат си пръстите и устните, имат слаби
нерви, тъмнокафява кожа, през лятото
носят джапанки и шапки, имат много малко
пари, кълнат като кираджийски коне,
така пият узо, че се търкалят по пода,
пропъждат мухите, убиват комари по краката си
и раждат деца.
„ЖЕНИ”
(ZENSKE)

Още при отпечатване на цикъла стихотворения „Надзираване на миговете” почитателите на поезията на Шкърянец ги определят като творческо постижение. Каква смелост наистина се изисква да съчетаеш несъчетаемото – да „надзираваш”… „миговете”. Оказва се, че тъкмо най-висшето духовно може да ни напомни за основните първоначала на езика и на земята, тогава когато „светът се споразумява с шепота”. И ето го трудно прикриващият се елемент на дързост у поета за постигане на иманентност на езика, на словото, на езиковите първоначала:

МЕЖДУ ЕДИНИЯ И ДРУГИЯ ПРЪСТ
има достатъчно място
за цигара
за тънък черен косъм
………………………
не твой, не мой
но който въпреки всичко се съпротивлява на вятъра.
(MED ENIM IN DRUGIM PRSTOM)

Навярно в промислената съпротива срещу ортодоксалното е живецът на поетичното… Всеки има своя блян – уверява ни Шкърянец в книгата си. Тази книга е неговият опит за разчитане на страховете на съвременния човек, на кошмарите и на бляновете му.