Въпреки предпочитанието към литературно-историческа, документална и литературоведска класика, издателство „Карина М” реши да отпечата съвременна хомоеротична поезия – „Банални неща” от Бране Мозетич.
Кой е Бране Мозетич?
Роден в Любляна, завършва литературознание в Люблянския университет, специализира в Сорбоната. Автор е на поезия, проза, есеистика. Директор на Центъра за словенска литература и на фестивала “Живата литература”, години наред (и досега) е водеща фигура на движението на хомосексуалистите, главен редактор на хомоеротичното списание “Револвер”, от 1990 е редактор и издател в “Ламбда” на книги с хомоеротична тематика.
Изповедите на Бране разкриват самотности, комплекси и страхове, пропадания, това са стихове за еротика и наслада, за любов... но и за смърт, за трагични съвпадения в хаоса на битието... (какво смислово натрупване на доводи, което стопирам пред още и още значими изброявания.... които живота не би ни спестил). „Баналности” или „Банални неща”, както решихме с преводачката да наречем този превод на български език, е книга за душевните смрачавания, както и за надеждите. Техните сенки ме преследваха, докато се реша към издаванe на неговите стихове. Те ме провокираха да се замисля върху това – кои сме всъщност ние, когато се разпределяме по йерархичната стълбица на сериозните житейски и професионални рокади, кого нараняваме и кого щадим в компромисите си. Дадох си сметка, че по никакъв повод тази книга не би отговорила на обществено-масирания вкус, тя не би била печеливша дори в йерархията на духовната зрелищност, защото би пламнала дискусия за това кое е прилично в подредените общества и кое не приляга на този вкус. Но в дълбоките пластове на съвестта и болезнената прецизираност на човешкото, тя би била единствена, и поради това уникално ценна. Забързах се в издаването u, сякаш твърде дълго изоставах от глъбинно съкровените и ценни за самия индивид неща от живота на човека. Нещо повече, тази стихосбирка може да се превърне в настолна книга за историята от израстване на децата ни, книга за родителите на децата си, които в опита на самопостигането, на преодоляване на болката или обидите, на търсенията и насилията над волята, могат да се вместят в истинските причини за пропаданията и бездуховността на съвременната индивидуалност.
В днешния глобален свят на лесни и добре застраховани технизирани удобства, стихосбирката (чието място на действие най-вече е авторовото пространство) е като водопад, от който няма спасение, внезапно ни разтърсва болката на поета от анатемосването, от отхвърлянето заради принадлежността към гей-обществата. Започваме да си даваме сметка, че не става дума толкова и само за поета-изключение, че художествените образи изплуват от презрените, натъпкани с дрога свърталища, обитавани от мнозина съвременни млади в големите европейски градове и други урбанизирани места, където авторът е откривал горчивината на своите истини – като поет, като странстващ, като влюбен гей, или както самоотвержено заявява – като един «сериен убиец на човешкото в мен».

Някога смятах, че гей-обществата са основани на епикурейската фриволност, че са плод на преситеност от удоволствия и лекомислена жизненост, че духовното е отстъпило пред алчността на плътта. Стихосбирката на Бране обърка и обърна представите ми на 180 градуса:

..беше секс. Раждане и смърт. Дрогирани деца, които
нападателно залитаха по улиците, изтощени
тела, които лежаха върху купищата смет,
и не се знаеше, дали са още живи, войници,
такива и онакива, автобуси, които сред пустинята
буксуваха в калта, слънце, издигащо се
от морето, забутано кино, в което
пушеха жени, замайващи хоризонти,
нямащи край.
(NA RES NAJINO POTOVANJE NISVA ODSLA)

Поезията на Мозетич е свят на чувственост и болка, поетът прави аналогия между човешката сексуалност и смъртта, между зачеването на живот и последващите насилия в живота. Везната уравновесява: „нямат край” и насилията, но и „замайващите хоризонти”...
„Вече хилядолетия обществото и изкуството на словото не признават: изнасянето на показ на личното, тъй като то е само частен проблем, хомосексуалността, тъй като това било проблем само на малцинствата, сексуалността, защото тя е само порнографска, непоетична тема – пише Вида Мокрин Пауер в една от рецензиите за книгата на Бране – Нещо повече, обществото и поезията не приемат негативните чувства и само(насилието), освен ако авторът не ги припише на други, “по-малоценни” герои, но не и на самия себе си”.

ДЯДО МИ ПРЪВ РАЗБРА, ЧЕ НЕ ЗАСЛУЖАВАМ
да живея. Моето пищене така му опъваше
нервите, че ме затвори в свинарника. Прасетата
можеха да ме стъпчат, бях толкова мъничък,
че нямаше да ме спасят. Вторият път ме спасиха,
когато се преобърнах в потока, забих глава в калта
и ми свърши въздухът. Изтеглиха ме за краката.
Третият път пак дядо, от покрива, където
поправяше гредореда, може би без да иска, изпусна
върху главата ми остър кол,когато любопитно надничах
през прозореца. Успях да отстъпя назад и,
стоейки, гледах как кръвта ми изтича от главата. Нищо
не чувствах. Локвата на паркета ставаше все по-голяма
и по-голяма, докато някой случайно влезе в стаята.
След време спомените избледняха, помня само
как твърдях пред лекаря, че съм си ударил главата
в стената. Досега трябваше да умра. Поне три пъти,
ако не и повече. После ме мориха бавно, година
след година, така че свикнах, апатично чаках,
един път да успеят. Ти се трудеше най-много.
Душеше ме, вземаше ми въздуха, трошеше
ми костите, опустошаваше ми мозъка. Хиляди пъти
правихме секс и винаги следеше, дали аз,
дали ще прекрача границата и няма да се върна.

В постмодернистичната култура, и в частност литература, образът на дядото (както и на родословието изобщо), е източник на гордост, енергиен масив за продължаване на родовата традиция в епичен план. Пъпната връв не е прекъсната (промисълът – баща ми и родът му са в мене!), поражда сложни взаимоотношения, в които осъдителните мотиви са напълно елиминирани поради преклонението, прехласването, опита за подражание на предците. Словестният моделиращ принцип при Мозетич е обърнат противоположно. Традиционното тук потиска, мачка, буди срам и спомен за ужас : ”Да забравя как в нашата царевична нива притича / ранена сърна и как дядо извика ловците,/ как я откараха толкова мъничка, безпомощна.”; „Да забравя онази сладникавост на пастрока си,/ от която винаги се плашех и бързах да се измъкна,/ защото ме беше страх, че неговите докосвания / искат нещо повече”. Асоциацията за тотално насилие над индивида, неадаптиран в новите капитално-стокови ситуации на духовна интервенция, кризата на съвременния човек, враснал в кризата на обществата, на пазарните икономики, на нейните компромиси и материални „екстри”, арсеналите на войните и насилията – това са теми, много по-обемни от характерната хомоеротична предпоставеност на изискванията за гей-литература.

Защо не обичам войниците? Защото навсякъде
сеят деца, защото убиват деца.
(ZAKAJ NE MARAM VOJAKOV)

„Сеячът” е униформеният и унифициран индивид, и той е който, според поета, сее плод и смърт. И не е ли това аналог с противоположен знак спрямо хомосексуалната характерност, която именно е изключение от правилата на обществата. Военната сила аналогично препраща към интервенция и агресия върху изначалната вселенска хармонията на света. Обемите на внушенията са толкова големи и разнопосочни, че гей-литературата поражда послания, много по-ярки и по-силни от предполагаемо допустимите за подобна литература. Още едно доказателство, че тематичните рамки са мобилно строги щом става дума за истинско изкуство.
Обвързването между „живот” и „писане” (не о-писание), е въпрос, поставен с цялата сериозност на мъжкото оъзнаване, един от най-важните акценти в творчеството на Мозетич. В неговото стихотворение ”NICESAR MI NISO DALI, KAR BI MI POMAGALO” е видима непримиримостта с епикурейщината и жизнената консумативност, детайлна е психоанализата на болезнеността и нейните социални параметри. Защото за истинския интелектуалец животът днес изглежда така:

...не му се радвам. Дадоха ми способността
да изживявам болка и да я понасям,
дори когато отгръщам лист.
Със стиснати устни.
Дариха ме с изострена точност,
която от време на време пропуква
и аз се сгромолясвам в пропастта.
Дадоха ми свят, който ме увлича
и който не чувствам. Виждам само много хора,
които са се предали. Облекли са си фанелки
с надпис: I’ m nobody. Who are you?
Срещаме се на улицата, в службата, в киното,
в заведенията и само разговаряме,
питаме се и отговаряме. И ни е болно.
А не можем по друг начин.

Прошепнато като интимно откровение („както обикновено, дойде късно,/нямаше повече причини за хармония. Нещата/станаха банални, животът и писането/ излишни.”) словото в „Банални неща” надхвърля обема на любовно досие. Акцентът е сложен върху личния потрес-осъзнаване, че причините за хармония в нашия живот са безвъзвратно изчезнали, подтикът към тях е мъртъв, реалиите на случващото се – са се превърнали в баналност, писането – излишно. И тук е оня толкова важен за Бране Мозетич детайл – щом писането е излишно, значи излишно е и самото живеене.

Щорите са спуснати
и се надяваш, че утрото никога няма да дойде.
(PETEK JE DAN, KO POMISLIS NA SMRT)

Поезията му преди всичко е лична творческа визия за света като присъда над него, непримирими послания за житейските случвания, когато истинската отговорност предполага „намеса” в живота, невъзможно е тя да бъде занемарена, пропусната или неизискуема. Поетът е разбрал, че интелектуалните предсказания за историята и събитията са невалидни и са подценени от политиците и военните стратези. Затова поетът е още по-напрегнат. И въпреки неговото предупредително напрежение светът започва да се разпада :

... изчезването. Помисля ли за смъртта, ме поглъща
шеметна вихрушка, сграбчва ме за гърлото и
ми взема дъха. Покрай тебе се надявах,
че ще свикна със смъртта, ще я опитомя.
И когато по време на секса ме стискаше за врата,
не изпитвах никакъв страх. Все още можех
да те виждам, не бях изчезнал. И колко чудно,
та аз реагирах панически на всички
други ръце, които ме хващаха за врата.
Милиметър след милиметър би затягал връвта.
Дори докато млъкна съвсем. Може би
трябва да ме вържеш и спуснеш от ръба на пропастта.
(NERAD SE POZVPNEM NA VISOKE ZGRADBE)

Да бъдеш писател/о-писател, според Бране не е достатъчно, „описването” прилича на усърдието на къртицата в лабиринтите на съсловния живот:

Дребен къртичин поет, който съставя своята книга.
Ще я свлече по-надолу, в пръстта, ще я даде
за подвързия и после по хилядите ровове
тя ще стигне в централната къртичина библиотека,
където вече милиони книги са фиксирали историята.
. (PES SE PODI PO TRAVNIKU)

Тази книга ще има друга съдба. По много причини.
По обхватност и дълбочина на екзистенциалната проблематика поезията на Бране Мозетич е много повече мъжка, в сравнение с множество други наперени гръмогласни словоизлияния. Или, ако се доверим отново на преценката на Милан Шел (Zalozba SKUC – Zbirka Lambda / 31, 2003) - “Малка крачка за автора, голям скок за словенското!”

Мариана Тодорова