Мариана Тодорова

Георги Господинов –

от Гаустин

до Градинаря

издателство

Карина-Мариана Тодорова

София, 2009

Съдържание

1. Без Неделите

Лапил, Лапидация, Лапидариум

Малко страници за част от едно голямо житейско

интервю, видяно лично

2. Присоите на мисълта

3. Естествен роман

4. Разпускане на любовните армии. Писма

до Гаустин

5. Кратко за  Неделите на света

6. Когато, човекът, убива

Георги Господинов –

от Гаустин

до Градинаря

Да можех да намеря някой,

който е забравил думите, за да си поговоря с него

                                                           Г Господинов

1.

Неравновесията, които дебнат, се проявяват във всичко, но струва ми се, най-страшното е между имената на нещата и самите неща. Нещата започват  да се изсулват от имената, както бобените зърна от изсъхналата шушулка. Досега имената  се държаха здраво за нещата.

Г Господинов („Естествен роман“)

Господ си има друга граматика.

В края на нашите приказки

слага кръстчета вместо точки,

слага кръстчета вместо подпис.

Господ, на ухо ти го казвам,

си има друга грамотност.

     Г Господинов („Образование свише“)

Без Неделите…

През 2007 г. Георги Господинов издаде книгата „Балади и разпади”. В нея влязоха вече публикуваните „Лапидариум” (1992), „Черешата на един народ” (1996, 1998, 2003), „Писма до Гаустин” (2003), както и най-новия непубликуван цикъл Неделите на света.

Защо балади и защо разпади?

Като писател, като разказвач на истории, Георги Господинов винаги импровизира. Но като жизнена философия за света концепциите му не са импровизаторски. Основната му жизнена и художествена стратегия се гради изцяло върху принципа за недостатъчност на литературността, когато телесността на живота отсъства от нея. Самата литература трябва да има тяло – с форми, цвят, вкус и мирис – за да е жива. За да я четеш като твоята книга на твоя живот.

Един от основните упреци към постмодернизма е в това, че тълкува „тялото на книгата като самодостатъчност”. Трябва да се подготвим, че поезията и прозата на Господинов имат много по-голяма амбиция – текстът на всяка една от неговите книги няма да е самодостатъчен, ако не си подготвен да го прочетеш  чрез опозицията – БАЛАДИ И РАЗПАДИ.

Разпадът винаги е бил телесен, в него живее тленност. Тоест чрез разпада се реализира последствие.

Докато баладичността е зародишът на възхвалата, тържество и блясък, но завършващи… със смърт, тържество и разпад в смъртта – тоест  поетапна тленност. Следователно и баладата има своето тяло, което диша, тържествува, умира. В нея също има последствие.

Постмодернизмът – неговият стремеж да обговаря и да пренаписва познати авторски текстове (без това да е прецедент за литературната ни история и практика), някак  изглеждаше самонадеяно  за първите години след рухването на тоталитарната власт. Едни видяха в колажирането на сюжети от постмодернистите, в разрояването на текстове чрез уподобяване[1] на основата на текста  интензивно деконструиращо явление, просто  негативен знак.

Други се усмихваха умилително пред пародийните текстове, но заявяваха, че трябва „някак по така”, ако може „по-щадящо” към историческите дати и събития.

Трети гласно заявиха, че Религията също е „голям наратив”, и че разпадането на големите наративи, което е характерно за постмодерността, не може да не засегне и тази литература, и това вече е неморално…

Без с това да се изчерпва същността на постмодернизма, досещаме се, че задачата му за легитимация само привидно изглеждаше проста и лека:

Раят

е винаги другаде

в рая

са винаги другите

другаде

раят е другаде

друг

           ад

                  е             

(„Рай. Деконструкция”)

Чрез своето творчество Г. Господинов ни разказва за своето намерение да изчете живота си като текст на книга – и обратното, да намери онези истински „пчелни” сезони от човешкия живот, които да придобият звук, цвят, вкус и мирис чрез езика на културната памет.

„…Трябва да се подготвя добре, така, както пчеларят отваря кошера…С романите беше същото.  И много  по-трудно, защото тялото ми беше излишно – пише Господинов в „Естествен роман”, повлиян от матрицата на Фуко и по-специално от  „Дискурсът на порядъка” – Трябва да изляза от него и гол като дума да се внедря сред тях. Дума сред думите. Усещам се все по-готов. Търся пролуки в текста, откъдето да се вмъкна. Мисля, че е неразумно да влизам през началото. Там той е още силен, синтаксисът е напрегнат и лесно ще бъда разкрит, трябва ми някое лирическо отклонение, някое подробно описание, унесло самите думи, и аз да се вмъкна като листо, потрепващо от внезапен вятър или като гущерче, шмугващо се под камъка”.

Финалното стихотворение на книгата му „Балади и разпади” е лапидарно, с недвусмислено послание:

Една пчела пълзи

по цялото небе

Пчелата и Мухата са основните герои в сюжета на тази история.

* * *

Първата публикация на следващия текст е от книгата му „И други истории”[2], 2001. По-късно ще го прочетем в „Балади и разпади”, 2007 :

„Първото ми познание за отвъдното ме озари в селския клозет. Топло и усамотено място в самия край на двора, зашумено и изолирано от светската суетня. Вторачвайки се през дупката на клозета, един ден видях тартара. Оттук, през този мрачен отвор, водеше пътят надолу, към гмежта, към геената огнена. И как бавно летяха големите зелени мухи, тези луцифери на отвъдното, проблясваха за миг на светлината и се спускаха долу.

Отгоре, през разредените керемиди и тежките паяжини, се виждаше небето, а отдолу, точно под мен, кипеше пъклото. И смъртта се обясняваше от само себе си. Небето си прибираше душите през керемидите, а телата цопваха в тартара. Това беше естеството на отвъдното.

Седях над дупката и не усещах гнъс. Бях треснат от прозрението, че тартърът, където според баба ми всички щяхме да идем един ден, се намираше съвсем близо, в двора, досами къщата ни.

И ние ходехме там всеки ден.”

                                   („Първи стъпки”)

До Пчелата застава Мухата. И двете са много важни в този сюжет.

* * *

Тя излиза от печат през 1997 година и се нарича „На Острова на блажените – пет войни след това”. Една българска антология, неин съставител е проф. Атанас Натев. Като негов колега от Института за литература при БАН, освен свидетел на артистичните му жестове, познавах и голямото му, необичайно пристрастие към съвременната българска литература, и по-специално – към поезията. И ако някому се струва малко странна компанията (заедно Радой Ралин, Блага Димитрова, Любомир Левчев, Стефан Цанев, Николай Кънчев, Виргиния Захариева, Бойко Ламбовски, Мирела Иванова, Елин Рахнев, Георги Господинов) не може да не се признае, че литературнокритическият му  маниер е впечатляващ.

 Антологията има амбицията да проиграе модела на Славейковата книга[3], избраните писатели-творци са въведени с истинските им имена като преводачи и като автори на биографичните очерци, а като поети – са с псевдоними. „На Острова на блажените – пет войни след това” може да се нарече мистификация на Славейковата книга, но в същото време амбициозно откроява нови автори, с „достойнство понесли тогите на дедите” си. Като неин съставител Атанас Натев е в правото си да изпише: „По антологията на Пенчо Славейков със стихотворения от потомците...”

Да наречеш „потомци на Славейков” неколцината млади автори (наред с утвърдените писатели) според днешните читатели на антологията си е кредит от солиден мащаб.

Някои считат, че това е големият шанс на Георги Господинов – открояването му сред връстниците и поставянето му до имена като Блага Димитрова, Николай Кънчев, Любомир Левчев.  А всъщност проф. Атанас Натев далновидно беше предвидил последващите изяви на дарбата на Георги Господинов.

* * *

Според изследванията на някои български критици всяка епоха има своя постмодернизъм. За други деконструктивният характер на постмодернизма е прокоба, застрашаваща самите устои на морала и религиите, подредеността на културните ценности. При всички случаи се прокрадва снизходителност в твърденията, че постмодернизмът всъщност не донася нищо ново. А той наистина и няма такива претенции – по силата на своята характерност – да „проиграва” чужди текстове, сюжети, стилове и пр. Но дали наистина е така? Всеки нов прочит не е ли на практика нов глас, изявена непозната позиция?

Ани Бурова прави едно интересно и съществено разграничение: «Появили се през интервал от три години, христоматията и антологията на четиримата съавтори[4] са части от един проект, който е безспорно типичен за 90-те. Мистифицирайки уж конкретна книга (и в двата случая важна за литературната традиция, по някакъв начин “първа”, начална), те въвличат в пренаписването цялата литературна история. Така “На Острова на блажените” се явява някак естествен предшественик заради амбицията да проиграва литературноисторическия процес и представите за авторството. Славейковата книга и мистификациите от края на XX век представляват, разбира се, много различни проекти, но са сродни в нагласите си. В този смисъл спрямо новите българска христоматия и антология “На Острова на блажените” не е оригинал, прототип или първообраз, а, така да се каже, предтеча. Впрочем “Българска антология” и “Българска христоматия” са, както и “На Острова на блажените”, мистификации само донякъде, и по-точно докъдето е добре за концепциите им. Никъде например не е замаскирано авторството; макар и в двата случая на титулните страници да се представят като съставители, още в съдържанието авторите влизат в правото си да подписват текстове. Което всъщност не е просто разкриване, а част от важната за тези книги теза, че недосегаем почерк няма и името на всеки представен автор може да бъде дублирано. Показателно е също, че в “Българска антология” думите на съставителите, публикувани в самото начало, изцяло разголват замисъла, обяснявайки литературноисторическата му нагласа. Така още предварително става ясно, че тази антология е “въображаемо проиграване на историята”, че миналото “продължава и до днес”, че четенето на книгата през пародията е “безинтересно”, защото истинският ключ към нея е “любовното чувство, което ни е движило”[5].

Според ницшеанството най-голямата беда за хората идва от техните несполучени надежди спрямо знаците на историята. В статията си „За ползата и вредата от историята за живота” Ницше пише:

„Историческото образование е благотворно и е гаранция за бъдещето само в съпровод с едно ново жизнено течение, например с една развиваща се култура, следователно само тогава, когато е подвластно на една по-висша сила и е водено от нея, а не самото то да властвува и да води. Доколкото служи на живота, историята е в служба на една неисторическа власт. Ето защо поради подчиненото си положение тя не може, а и не трябва да стане чиста наука като например математиката. Обаче въпросът, до каква степен животът се нуждае изобщо от услугата на историята, е един от най-важните въпроси и проблеми във връзка със здравето на един човек, на един народ, на една култура. Защото при известна свръхисторичност животът се разрушава и изражда, а в края на краищата чрез това се изражда и самата история…” [6]

Философът допълва нещо много важно: „... който вземе под внимание влиянието на побеждаващото християнство върху нравствеността на нашия древен свят, няма право да изпусне от погледа си обратното влияние на победеното християнство, т.е. на все по-вероятната му съдба през наше време. Чрез висотата на своя идеал християнството надминало античните морални системи и господствуващата навсякъде в тях естественост така, че хората станали безчувствени към нея, отвратили се от тази естественост. Но по-късно, когато все още разбирали по-доброто и по-възвишеното, но не били в състояние да го осъществяват, не могли вече, колкото и да го желаели, да се върнат към доброто и възвишеното. В такова люшкане между християнското и античното начало, между наплашената и лъжлива християнска нравственост и също плахото и стеснително обожание на античността, живее днес съвременният човек и не се чувства добре.” [7](курсивът –М.Т)

Противоречието между лъжливата християнска нравственост и плахото обожание на естествеността, кара съвременния човек „да не се чувства добре”. Трябва някой здраво да разтръска клоните на дървото на живота, за да се разделят диаметрално, според признаците за тленност,  драгоценните му плодове. В края на 20-и век  „плахото обожание на античността” търси съюзници сред интелектуалците. Особено след паметната за българската поезия 1989 година. Стават достъпни текстовете на Мишел Фуко, на Умберто Еко, а психоанализата на Фройд отчасти губи първенството на позицията си.

Площадният патос, завладял масите, търси корените си в аналитизма на кабинетните представи за истинско изкуство, търси мотиви за преобръщане на културно-историческите пластове от традиционното наследство.

* * *

Георги Господинов даде може би не първия, но най-солидния знак за препрочитане, за проиграване на класическите текстове и преподреждане на хронологията на историческите събития от края на 19-и век и началото на 20-и век. За края на 20-и век и началото на 21-ви век като че ли е характерно същото. „Краевековните”[8] срастъци и обхвати, човешката изостреност на съзнанието в края на всяко столетие, трагизмът в равносметките, това са въпроси, които тревожат не само неговото битие на творец – показателни са книгите "Изворът на грознохубавите” (1994) и "Зверовете на Август" (2000) на Ани Илков.  Съществува читателски интерес към класическите текстове, „препрочетени”[9] не само от този автор.

За Георги Господинов като за оригинален писател се заговори след издаването на неговата книга „Естествен роман” (1999), която за няколко години претърпя шест издания на български език и много скоро завладя международната културна аудитория[10]. Когато  публикува първото издание[11] на романа си, той е 31-годишен. По същото време текат усилено полемики  за вредата или полезността от постмодернизма, без да е категорично изяснен въпросът съществува ли постмодернизъм в българската литература.

Освен това романът е написан на един от малко говоримите езици в световен мащаб (какъвто несъмнено е българският).

Лапил, Лапидация, Лапидариум

Лапидариум от лат. lapidarium – това е място-музей, където са подредени камъни с археологическо значение.

Лапидация (лат. lapidatio) – или как от маркерите в „Съдържанието” на първата публикувана книга от един автор (ще забележим, че „съдържанието” е построено оригинално на принципа на стихотворение), могат да се предвидят, да се обобщят белезите на цялостното му творчество. Именно тази книга носи заглавието „Лапидариум”. Дебютът е на Георги Господинов и е станал  през 90-те, едно знаменателно десетилетие в края на 20-и век, белязало краха на тоталитарните режими в Европа.

Според „съдържанието”, за което стана дума по-горе, „лапил” (лат. lapillus) е камък /камъче от вулканичен произход. Лапидарен стил върху камък, както го изисква Г. Господинов,  означава –  стил с качества: краткост, изразителност, яснота. (Ясно е, че някой трябва да пренареди и „да подреди”[12] камъните в човешката градина. Това става още повече необходимо, когато са заредени с „нестандартна” енергия).

 Но най-важното от това Съдържание е, че лапидацията е вид наказание, убиване с камъни, срещано в Древни практики на Изтока. 

Акт, важен и граничен в историята на човешките цивилизации.

Ако приемем за справедливо твърдението  на Хайдегер, че „езикът е дом на битието”, тогава лапидарният стил, лапидацията, изведени като маркери и топоси в съдържанието на стихосбирката, биха могли да овъзмездяват човешките усилия за творчество, както и да накажат причинителя за провалените усилия.

Наказание не изобщо.

А „лапидация”, приложена към онези провали в изкуството, и в частност – в живота,  когато (вследствие на активи, подвеждащи читателите към съмнителни стойности, или не-естествени характерности), писателят  демагогства.

Може да се каже, че поетическата интенция в книгата Лапидариум от Георги Господинов е стремежът да се преподредят ценностите на човешкия живот, преобръщайки хронологията на събитията (както ще се види това и в книгите му „Естествен роман”, „Писма до Гаустин” и особено в „Черешата на един народ”). Лапидация е третото, безпощадното око на творческата личност.

Затова тук, в мястото на лапидариума, осветено от напрежението на лапидацията, ще посрещнем с разбиране идеята на Господинов да създаде един от най-интригуващите образи не само в неговото творчество, но и в българската поезия – Гаустин. По-късно Господинов ще отпечатана нова книга със стихове – „Писма до Гаустин”.

Името на Гаустин, изведено вече в заглавие на книга, е акцент върху „съчиненото”, върху измисленото име на древен мъдрец, досещаме се, че това е  двойникът на Господинов.

Този маниер създава колкото удобства, толкова и отговорности, защото разголва до нерв съкровености на духа, загатва за дебри на подсъзнанието, понякога твърде неудобни. Но кой е казал, че изкуството създава удобства?

Та Гаустин, предизвикателно и съвсем навременно, хвърля камъни в градината на равновесието и спокойствието, търси настоятелно отговори; а когато мъдростта сгъсти сенките на спомените пише писма, праща фотографии (пък Господинов ни подсеща, че фотографът винаги остава извън кадъра!).

„Георги Господинов е един от ключовите съвременни европейски поети” (заявява Евгений Харитонов).

 „Това е просто нов / друг тип лиризъм” (по определението на проф. Светлозар Игов).

Както Никола Вапцаров, но в друго историческо време и на друг поетически език Георги Господинов призовава да се пише за онова,  по-истинско от всичко друго, а  всъщност  то  е  почти винаги  „вън от кадъра”[13].

 Само тук, в Лапидариума, интенцията и художественият резултат са в неотслабващо напрежение:

Думите умират с пре

                       хапани   е

                                        з

                                        и

                                        ц

                                        и

(„ Лапидариум”)

Георги Господинов винаги е смятал, че особено важна е формата на буквата,  иконичността на думите в рамките на стиха и в цялостната конструкция на стихотворението (забележете как формата в изписването на стиха прилича на увиснал език в това стихотворение от книгата „Лапидариум”). Иконичността на думите има опосредствена връзка със семантиката на образите.  Изразяване на проблемите и явленията е постижимо чрез средствата на визуалната комуникация. Защото интенциите на Господинов, ни препращат отново до параметрите на „лапидацията”,  изведена  от „Лапидариум” като внушение не само за наказание, но и за самонаказание.

След прочита на книгите му ставаме част от познавателното его на писателя, но и от нашето собствено „его”. А творец, който се опитва  взискателно  да даде своя принос в разширяването на това пространство, създавайки  образи с богат асоциативен живот, винаги с текстовете си ще е близко до  читателя.

И следващото стихотворение на Георги Господинов е интуиция и предсказание:

Т

у

к

всяко стръкче 

е

д

у

ш

а

Винаги съм считала, че стилът на писателя е в неразривна връзка с ирационалния момент на неговите пристрастия и житейски избори.  В  „Лапидариум” това не е само е загатнато, то се е превърнало в акцентна единица:

то

не е То за което си мислите

то

е нищото в стаята дето ви кара

да се обърнете рязко

( „Единадесет опита за определение – II”)

Съществуват различни гледища около понятието интенция и смисъл в литературознанието. Кое е това, толкова важно „то”, което ни кара да се обръщаме рязко и внезапно, предусещайки неговото вечно присъствие?

Степента, в която приемаме сентенциите в една поезия, е степента, в която разбираме същностите у себе си. Като творческо поведение Георги Господинов винаги е бил твърде деликатен, но ако воюва за нещо, то е да върне самочувствието на съвременния човек.

Писателят настоява да се градират уменията  на съвременния човек в постигане на  същностите на собственото си аз. Ако личността мотивира това – ще може да открие пълноценно своята идентичност .

Защото менталните образи в читателското съзнание и естетическият обект, допустим от писателя, взаимно се предполагат. Привлекателната сила на изкуството е в обстоятелството, че  художествените акценти  винаги си остават в полето на познавателен плурализъм (философските идеи на Юнг, Фройд, Фуко). От философското гледище, през лингвистичната и литературноисторическата традиция на тяхното оразличаване, до  намерението от страна на автора да приложи един или друг стихов модел  –  в този смисъл художествените стратегии на Георги Господинов веднага стават разпознаваеми:

то

е силата с която

пада листът от дървото

в кофата вода

                      и размътва небесата

(„Единадесет опита за определение – IV”)

Лист от дърво… в кофата с вода… а мътни небеса – и ето че разбираме как една от най-характерните отлики на Господинов е  стремежът му към археология на  нещата чрез естествения им (а не цивилизационен) смисъл :

мислите че то е Бог

ала Бог

е с главна буква

(„Единадесет опита за определение – VIII”)

В творчеството на Господинов означаемото трябва да постигне интензитета на значещото, иначе е обречено на лапидация. Възможно е Бог да е с главна буква. Има и други възможности :

Бог е червен напращял и завършен

Бог е домат

Няма нищо обидно в това

и за двамата

Богохулство или реален образ от живота  (или също осъзната необходимост, подтик да препрочетем поезията на Далчев)? Виси ли заплашително сянката на лапидацията над авторовите експерименти?

Образната рефлексия на „думите с прехапани езици” увеличава потенциала на възможното, отслабвайки максимално абстрактността на понятията. (Читателят винаги участва, няма паузи за читателското въображение… И дали не трябва в това отново да провидим успеха на една от същностите на постмодернизма?).

В поезията на Господинов освен синтактичните релации, изникват и други художествени акценти, стъпили върху феноменологична основа – усещания, интуиция, съновидения и пр. Тъкмо „стръкчето душа”, устремено към слънцето, както и „формата” на „прехапаните езици”, имат визуално покритие в иконографията при изписване на стиховете – ако се върнем към цитираното. Както ярко е изписването на значения чрез иероглифите и чрез прецизността на източните култури. Така формата носи и алегорично, и информативно значение. Георги Господинов особено държи на това. Сблъсъкът и интеграцията между естествения характер на нещата и тяхната цивилизационна класация – ето центърът на неговите търсения като писател. И въпрос на дарба е степента на постижимост на това условие. Защото в поезията му всяка отделна асоциация е своеобразен код за разчитане на „общата” интенция. Всяка творба обаче е построена върху строго замислени и осъществени асоциативни симетрии:

Искаш ли да станеш смисъл –

питах камъка.

Аз съм смисъл – каза камъкът

и потъна в себе си.

* * *

Искаш ли да станеш  дума –

пита камъкът.

Аз съм дума – казах каменно

и потънах  в  него.

Писателят има своята версия за нещата  от живота, а в поезията му това означава – езикът, думите да имат плътност, обем, вкус и мирис, да бъдат нещо, което е възможно да се случи в материалния свят (творбата „За вкуса на имената”). И обратното – телата  да надживяват своята тленност чрез вечността на света, разчетен като текст, проиграван като текстуалност.

Вече се е оформило сред българската културна общественост мнението, че любовната поезия на Господинов (доколкото е условно това понятие), е свързана само с несбъдванията. Което не е пълната истина за него…

Господинов улавя самия акт на сбъдването, след което следва хладнокръвния анализаторски поглед („Hey Jude, 7, 09”  от книгата „Писма до Гаустин”).

Не може да се отрече обстоятелството, че поезията на Георги Господинов за любовта и еротиката поставя проблеми на екзистенцията в изключителна дълбочина и художествена привлекателност. „Кой ти иска тук Батай / Анаис Нин Фуко Буковски / само тя да се разкаже” – така иронично текстът на Господинов измерва интелектуалния потенциал като възможна пречка за автентичния език на любовното общуване…

Нямо тяло

… тази ловкост на телата

тази девственост в езика.

                       Гаустин, 198…

За това което прави

тя с език и тяло

чуй езикът как £ липсва

кой ти иска тук Батай

Анаис Нин Фуко Буковски

само тя да се разкаже

без езика няма тяло

без езика – нямо тяло

важно е ухото само

тази мида на страстта

(„Балади и разпади”)

Поезията на Господинов е мотивация за постигане на естествен език в живеенето на човека, в нюансите на битието му. Оня затворен кръг – в който се разслояваше въображението на Далчевия лирически герой, влюбен и нещастен поради своята интелектуалната обремененост и откъснатост от простите неща от живота – в съвременния свят на днешните по-млади поети е безпощадно критично елиминиран. И това е видимо от поведението на  лирическия герой на Господинов, който принципно носи големи прилики с Далчевата  поезия и любовните „календари” на Богомил Райнов.

Поезията на 90-те години, създавана от съвсем младите тогава поети,  започва с мистификация на познати класически текстове, с проиграване на сюжети от любими книги, но някак винаги иронично, със съзнанието за крехкостта на човешката съдба и човешкия копнеж по непостижимото. Но и с разбиране за неизбежната тленност на видимото. Дори с тревога си мисля, как не забелязвахме че е възможно, това поколение на възрастта и на моя син, да носи толкова силна, скрита под бронята на неуязвимостта, носталгичност и жажда по автентичната романтика:

И което е било то е което

ще гние в градината

(„Какво става с градината пред къщи,

          когато душата си отива” )

Събитие ли е „Лапидариум” в цялостното творчество на Господинов? А  в българската поезия? Тогава къде да поставим „Естествен роман”, донесъл световна слава на своя автор и преведен на повече от 10 езика. Според мен „Лапидариум” подготви появата на „Естествен романа”. Но затова – по-късно.

Какво се случи в България през 1968 година, паметна за Европа година на брожения, възход и лични драми, рожденното време за връстниците на Георги Господинов.

Малко страници за част от едно голямо житейско интервю,

видяно лично

Като съвременен писател Георги Господинов се интересува от съдбата на връстниците си, често се опитва да си представи основните и характерни белези на съвременниците си, родени през 1968 г. и годините около тази дата.

Размислите на Георги Господинов „Какво е да си роден тъкмо в тази година, как я „помним”, какви сме сега?” не съдържат излишно кокетиране с историята, въпросът съвсем не е егоистично личен. Напротив. Като всеки талантлив писател Господинов е отговорен за участта на родината си, (директни отговори съдържа голяма част от поезията му). Задаваните въпроси за „мълчанието” на българина по време на световни политически конфликти, за „страховете” български пораждат сериозни размисли:

„Понякога времето и географията драматично се разминават. Една и съща година може да се случи в Париж, Прага, Берлин, да стигне до Белград и да не успее да влезе в София. Свикнали сме да следим и описваме предимно нещата, които се случват. И сякаш в това има логика, всяка медия държи да подчертае, че предава от самата точка на събитието, че е най-близо до случилото се. Нека този текст бъде за неслучилата се 1968. Спрямо цялото обилие от чествания, дискусии, спомняния на 68-а днес, България остава в точката на мълчание. То може да изглежда дори симпатично, ако не беше травматично. Лесно е да се каже, че България и през 68-а си беше в точката на мълчание, какво да чества сега. Ами тъкмо това мълчание да се отбележи, да се изследва. За мълчанието трябва да се говори. Знам, че трудно се описва нещо, което не се е случило. В известен смисъл българската 68-а, ако приемем, че я е имало, е анти-събитийна. Имам предвид събитие в дълбокия смисъл на думата, като засечка в установения ред, прекъсване на обичайния поток. Истинските, непредвидените събития, като тези в повечето страни от Източна Европа – 1956, 1968, 1980, са подриващи, застрашаващи системата. Българският случай е едно тъжно изключение. Казваме „Чешките събития” или „Унгарските събития”, но да сте чували за „Българските събития”. Онова, което не се е случило, както в живота на един човек, така и в живота на едно общество, е в някаква степен дори по-важно от случилото се. Несбъднатото продължава да излъчва последствията на своята несбъднатост. И ако някой сериозно се интересува какво и защо (не) се случва сега в България, ще трябва да се върне назад, към добре премълчаната тайна на миналото.”

Въпреки че със своята откровеност Г.Господинов разбуни духовете, предизвиквайки полемика в медиите,  не може да не се признае, че той има пълното право като творец и писател с международна популярност да задава именно по този начин въпросите: „В тази пълна със събития година, сякаш измислена, за да бъде отразена от медиите, има места, където събитието не се е състояло. От това място на несъбитието, от тази точка на отсъствието искам включване”.

Това ще запомним – неговото настоятелно „искам включване” . И то не защото му липсва популярност (напротив понастоящем той е един от най-превежданите български писатели в чужбина), а защото изпитва болка от „Несбъднатото, което продължава да излъчва последствията на своята несбъднатост”.

Георги Господинов споделя тъгата си, последвала след задаваните от него въпроси към най-близките му хора, към родителите му за събитията около 1968 г. Винаги следва неловко мълчание. Защото „… нищо не се получи. Бяха мълчали много дълго, а мълчащият човек лесно забравя”. Ето тази забрава на историята най-много измъчва писателя:

 „Официалното събитие в България – споделя Георги Господинов – през онази година е Световният младежки фестивал, проведен в София от 28 юли до 6 август. Участват над 15 хиляди студенти и млади хора от 142 страни. В стила на времето събитието е режисирано, с дълго репетирани лозунги и манифестации и с участието на много униформена и цивилна, тайна милиция. По същото време, когато студентите в Централна и Западна Европа излизат срещу системата, в София, обратно, системата организира акциите на студентите. Неофициалното и строго секретно събитие в същия този безгрижен край на юли е спешното изнасяне на два български полка в СССР. Там те ще престоят законспирирани цял месец, преди да нахлуят в Прага с останалите войски от Варшавския договор.

 През 1968-а в България онези, които почиват на море четвърта смяна (не само трудовият процес, но и отпуските са организирани на смени, вероятно да не се губи ритъмът), гледат как чешките туристи бързо прибират палатките още преди края на смяната. Напразно, защото границата вече е затворена. И те остават още известно време принудително по българските плажове.

Наскоро един човек ми разказа за двойка чехи, момче и момиче, които седели безмълвни, по дънки и тениски, прегърнали коленете си, на един празен български плаж в ранния и хладен в онази година септември. Една непредвидено дълга ваканция, след която ще се прибереш в държава, различна от тази, която си напуснал преди месец. Гласът на човека, който ми разказва, леко трепери. Няколко пъти спирал с колата на пътя над плажа, където неизменно стоели момчето и момичето. Носел специално две стари якета, които не пропускали дъжд, малко хляб, диня и бучка домашно сирене. И... все не посмявал да отиде при тях и да им ги даде. Страхувах се, казва човекът, не знаеш кой ще те види. Последния път, когато спрял колата, плажът бил пуст…

Бях сигурен, продължава Георги Господинов, че той разказва това за първи път. Един малък грях (но малките грехове са най-мъчителни), носен цели 40 години. Да беше се престрашил да даде на хората тези дрехи и храна, мислех си. Понякога такива малки неща променят света. Може би това щеше да е началото на българската 68-а. Историята на тази година би била непълна и невярна без тази толкова дребна случка, или по-скоро не-случка. Единствената утеха е, че неслучилите се неща, за добро или лошо, все някога се случват. Дано имаме сетива за новата 1968-а, когато се появи. И тогава моят познат ще занесе хляба и онези якета, които сигурен съм още пази, поне в мазето на съзнанието си. И най-сетне ще спи спокойно.”

Говоренето за 68-а година започва да се отключва:

„Спомням си, разказва Господинов, как в началото на 90-те битката поне в литературата беше между онези, които силно любят Отечеството и Съюза на писателите, и младите, заклеймени като отродители, чуждопоклонници и громени като „постмодернисти” (това беше мръсна дума, която така и не стана ясно какво точно включва на българска почва). Още тогава тази битка беше нелепа и вън от времето си. Литературните историци знаят, че в кратката история на новата българска литература тя се е провеждала многократно. Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift:

Концепцията с „поколенията” е също стара и манипулативна, ползвана за улеснение и контрол, част от друга идеология. Да громиш днес „поколението на 40-годишните” е леко смешно и ретроградно, защото такова нещо не съществува и ще трябва първо да го създадеш и после да го убиеш като един Иван Грозни.

Надявам се битката за 1968-а сега да не тръгне в същата посока – на лични обиди, късен героизъм и нелеп мачизъм. На забрани и позволения – този има право да си спомня и говори, този няма.  Да позволим на всички, ако може”.

2.

Има времена, когато ни се струва,

че господ бере черешите една по една,

а дяволът – ги брули с прът.

Стоян Михайловски

днес

тръпчив и вишнев

е всевишният

различен

от бога на черешата

тъй детски сладък и

черешов боже

вчера

Г Господинов („Балади и разпади”)

Присоите на мисълта

в българската  литература

Ако успеем да се оттласнем от комплексиращата ни теза за вечното изоставане на българската култура от европейската и способите за нейното догонване (в смисъла на Гачев), ако приемем, че не съществува универсален ред и йерархия на езиците като малки и големи в световната класация на културите – би трябвало, според поетическата логика на Господинов[14], да се случи  онова, което е дадено в езика на българите, в тяхната културно-историческа съдба, в непремълчаването на събитията поради „прехапаните езици”.

В „Из присоите на мисълта” Стоян Михайловски провиди: „господ бере черешите една по една, / а дяволът – ги брули с прът”…

У Георги Господинов звучи така: „днес / тръпчив и вишнев / е всевишният…”. Стихотворението е „Ти, който си на небцето” от книгата „Балади и разпади”. Небето, огромното, необозримото небе, е превърнато в „интимно” пространство – „небцето”, там вкусът е истински. Писателят сякаш дегустира вкуса дори на историческите събития по небцето. Изправен пред възможността за проверка на гъвкавостта от проявите на собствения си стил, Господинов проиграва темата за важността на езика като Естество (терминът е по Естествен роман). В своята поезия и в прозата си Георги Господинов определя „специфичността на езика” като чувствената страна на битието. Но освен функция на материалното, езикът има ментална способност, ражда съновидения и събужда спомени, прониква в подсъзнанието и изважда на повърхността нереализирани диалози и страхове, осмисля и усмирява човешките конфликти („ти, който си на небето”, е станал „ти който си на небцето”). И не само животът в материята (сложният състав между човек, растения и животни както ги е подредил в „Естествен роман”) предизвиква  чувствителността на езика. Според Господинов и трите горепосочени видове изяви на живот имат своите Библии, които трябва да бъдат обговорени.

В стихотворението си „Тайните вечери на езика” Господинов търси особеностите в езика на Уолт Уитман (автор на стихосбирката «Стръкчета трева») и езика на Томас Стърнз Елиът. Но това са „езици” от времето на дядото и бащата на писателя. Те са създали съдбовните диалози в историята на България. И само на тази основа е осъществимо разбирателството между „дядо Уитман” и изговореното от „татко Елиът”, между езика на баба Емили и пчелата майка, която мами роенето на пчелите извън кошера:

Обичам вечер порция език

от безсловесните

от онзи мускулест и жилав

език на крава, вол или теле

език на немите

език на тези преди нас

език на дядо Уитман и на дядо ми

език на който псуваше

овцете с нега

език на който те разбраха

език на татко Елиът и на баща ми

познанството им твърде бегло

език на баба Емили език на баба Лиза

и на баба ми, когато мами

пчелата майка с роя

мааать -mät – маааать[15]

език свещен

(ако пчелата не пристига

eзикът стига) 

…………………………….

Копнея тоз език езикът въобще

и съм признателен и никак

аз не съм гнуслив, не се отвръщам

продължавам ви

ям пия раждам ви

тъй както верни синове

дедите си изяждат пият

Така навярно се постига

езикът всяка вечер

(„Тайните вечери на езика”)

(Заглавието създава асоциация с прочутата „тайна вечеря” с религиозен сюжет, а за предателството на Юда ни провокира Господиновото откровение – „Пия, раждам ви, тъй както верни синове дедите си изяждат”). Съществува и провокация към автора на „Стръкчета трева”, където ще се изкушат пчелите чрез визията на заглавието…

Така, според  поета,  „се постига” съвременен език.

Проблемът за книжовния език и възможностите на българската литература в този аспект  изважда на показ един много важен за съдбата на това поколение проект: „Българска христоматия. Избрани образци от всичките родове съчинения.” Целта на тази проект е да се навлезе в стилистиката на българската литература в края на 19-и и началото на 20-и век, да се търсят нейните начала и най-важните послания. Годината е 1995-а, а осъществената идея е дело на Бойко Пенчев, Георги Господинов, Йордан Ефтимов и Пламен Дойнов.

Защо при цялата иронична предпоставеност към събитията това поколение се връща към класиката, най-често към духовни явления от Българското възраждане? Забелязваме ли сантиментална привързаност към духовната енергия на миналото?  Навярно защото посланията, които писателите отправят към своите съвременници, имат по-обемен и същевременно по-либерален дискурс. Литературната култура, усвоена от това поколение, ги прави по-взискателни към съдържанието на собствените им откровения пред читателя. Емоционалната, духовната енергия на Възраждането стимулира най-доброто у младите писатели на 90-те, либералното като позиция и като поведенчески реакции, им дава стабилна  основа за културна интеграция в сложния диалог между вековете.

Забележимо е предпочитанието на Господинов към поетиката на Гео Милев, Н. Вапцаров, Фурнаджиев, и Далчев. Проиграване на сюжети от класиката, създаване на текст, който да се опира на художествено уподобяване, близост до образността на поезията от 40-те (най-вече до Вапцаров и Б. Райнов), отразяване на истинските въжделения на  80-те и 90-те години – и резултът е удивителен, една художествена визия, която е и постмодернистична, но и визия за особеностите на българския характер в края на 20-и и началото на 21-ви  век:

Майка ми

 вари зад блока

лятото

на

лютеницата

В осем думи е пресъздаден цял един свят на духовно израстване и преосмисляне на битието, здраво вкоренено в естеството на живота. Долавяме мириса на лятото, усещаме гъвкавото тяло на текста, специфично български като звучене и послания. Очевидната липса на препинателни знаци в поезията на Георги Господинов, а и на много други места в книгите му, загатва за постмодернистична сюжетност в творческите визии на писателя, чрез обговаряне на новия сюжет пунктуацията се подразбира, тя е осъвременена и актуална, не се нуждае от своето съвременно копие.

Така разказът за майката и нейните трудови усилия, сакрални в своята традиционност, става дълъг и безкраен, той се съпреживява отново и отново.

Особеностите на традиционното от бита  нахлуват чрез спомени и нов „преразказ” на най-хубавото от творчеството на Йовков. Тук е и огледалният образ на Елинпелиновското „слънце”. И не от суета, а много целенасочено Господинов се стреми да разшири параметрите на понятието „художествено общуване” чрез познати образци.

„Проиграването” на класиката допълва не само богатството на сетивата, то дава самочувствие за професионализъм в моженето на писателския занаят, наистина вече потърсен като занаят в класациите на ювелирните изкуства. А самите мотиви и тематични нюанси доуплътняват нашите познания за оня неподозиран живот, толкова скъпоценен и истински  за обикновените хора. За ония селяни, които не по своя воля, а по необходимост за оцеляване са дошли в града на големите здания и непрозрачните сенки по стените:

Пържат яйца някъде горе из блока

мирише на разказ от Йовков

зад черупката мека на облия облак

слънцето

бавно

в тигана

пльоква

Както се ражда предметът, така се ражда и неговото название – звукът не е случаен, той е синтез от вътрешна ментална човешка потребност за ориентир в сложността на света („слънцето / бавно / в тигана / пльоква”). В мамещите звуци от заобикалящия ни свят менталните ни способности предусещат телесността на предмета, авторът мотивира „драматургията” на сътворяване на поетическия образ и ни помага да овладеем абстрактността на „случката”. Слухът просто и без усилие „чува”  предметността:

П-Р-А-С-К-О-В-А

Каква огромна и закръглена

до пръсване

е тази дума/ а- о –а/

п – р – с – к

хрупти нагризана от някой

случаен като лятото                          

Някой „случаен” като лятото ще осъществи представата за изкусителна красота, която може да се вкуси… Читателят леко и без усилие възприема видимото чрез звука, но едва ли за този, който прилага „капани” за звука, който избира графичните знаци, нещата са толкова леки. При поетическото сътворяване от Господинов звукът предизвиква баграта, после идва усещането за триизмерността на предмета. Без строго предписание, но достатъчно акцентно поетът настоява: да се употребява онова слово, съставено от звукове, чиито фонетични корени  са свързани чрез културни наслоявания в езиковите норми. В словото (в „имената на нещата и в самите неща”) може да се провиди хилядолетната човешка памет. Езикът носи информация за вътрешния свят на личността. Той е част от менталния инструментариум на човека – разкрива състояния на подсъзнателното, на съновиденията. Съвременната литература поставя важни въпроси – за  същността и ролята на архаизмите, диалектизмите, жаргона и пр. – с оглед изграждането на персонажен характер, на географски топоси. Думите очертават не само национален колорит, но имат общочовешко излъчване, носят дълбок смисъл, придават индивидуалност на личността.

Когато четем стиховете му, имаме усещането, че предметите раждат названията си. Двойникът на Господинов от „Естествен роман” предусеща неизбежната угроза за човечеството („Неравновесията, които дебнат, се проявяват във всичко, но струва ми се, най-страшното е между имената на нещата и самите неща. Нещата започват  да се изсулват от имената, както бобените зърна от изсъхналата шушулка. Досега имената  се държаха здраво за нещата.”) :

А-В-Г-У-С-Т

Има много бира между буквите

Чашката на У-то е препълнена

Ав –  и хълцане след бирата

лаят на бостански пес ав-ав

по мръкнало

а от С-то се изнизва

змийското езиче на Септември

И все пак, ако „змийското езиче на Септември” е фрагмент от общочовешка представа за мозайката на света, несъвършена в структурата си (да, наистина, „има много бира между буквите”), то лаят на „бостанския пес” носи колорита на българското изговаряне.

Слухът в творчеството на Господинов е натоварен с огромни отговорности. Писателският слух (този педантичен воайор, в който няма капка перверзност или грубост) е съюзник в занаята. По пазарища, в задимени кафенета, в спомени за меките залези в оранжев Лисабон, по бъбриви сръбски сборища, в промеждутъка на леки любовни вечери на маса, навсякъде поетът слуша. И чува. От чувствителността на слуха му, от тази чуваемост за съдбата на малките хора, писателят изгражда своята обич към заобикалящия го свят. А това предпоставя интригуващото в неговите човешки образи. Друг писател едва ли ще изтъкне като най-важно това, което ще прочетете по-долу. Но то е важно за него, за неговия свят, оцелял, преразказан… Ще загубим много, според Господинов,  ако слухът ни пропусне това:

Есенен дъжд над ябълкови градини;

Дишане на двама в първата нощ;

Звук от пръсване на презряла диня;

Шуртене от струята на уриниращ мъж;

Шумолене на свличаща се коприна;

Протяжно звънтене на мухи в селска къща към

два след пладне;

Хрип на задавено в кръв току-що заклано прасе;

Звън на лъжичка в порцеланова чашка с цейлонски     

                                                                                                  чай;

Прозявката на баща ми преди лягане;

Шмугване на гущер сред ягодите;

Къкрене на тенджера върху печка с дърва;

Скърцане на твърд молив върху хартия;

(…)

…звукът от протоколните аплодисменти не влиза в списъка….Ухото ми отказва да разпознае вече този звук, а окото ми вижда само длани, които се събират и разделят” („Списък на нещата, които трябва да се чуят”).

Ухото не е само „мида на страстта” („Нямо тяло”), слухът, който улавя звука е господар на езика, защото може да открои неговата истинност или фалш. Да го промени. Инструментариум, чувствителен и нежен в ръката на поета. А истината може да се променя дори от една буква  („без езика – няма тяло / без езика – нямо тяло”).

Човешката памет е като лагуна, която свободно се разполага в пространствата на времето, в известен смисъл паметта и подсъзнанието имат избирателна способност – претеглят стойността на истинските звуци и сигнализират за фалшивите. Това е и сигналната ракета към социума. Една от основните причини още в „Лапидариум” да се завърти оста на „Естествен роман” около замисъла на обстоятелствата при  осъществяване на „лапидация”.

Разчленяването на значенията на понятието език  в творчеството на Господинов не е случайно, то е с определена цел: да покаже усилията на съвременните творци на словото в културното надграждане на всяка епоха, способността на Езика за постигане на национална идентичност („Техника на изпушването”; „Техника за обезкостяване на текстове”; „За вкуса на имената”). Езикът е огледало на човешката съдба, на човешките надежди и кошмари, на чувството за социална свобода – най-великото човешко завоевание.

Според една от репликите в диалозите на „Естествен роман” ролята на езика и неговата същност най-добре може да се види по стените на клозета, само там съвременният човек не притежава страх от тоталитарната мелачница на живи души, само там българският език е нецензуриран и истински:

«В клозета влиза не само твоето тяло с твоята долница, в клозета влиза и езикът. Езикът също има нужда да си разпаше панталона, да му отпусне края, да изприкаже онова, което му се е насъбрало за целия скапан ден, за целия лайнян живот. Слушаш тъпи приказки, четеш тъпи вестници, говориш с тъпи хора и като останеш сам в кенефа, ти се иска най-човешки да напишеш „кур” на стената. Това са му на езика малките и големите нужди. И сега, като си бъбрим за кенефи, ние всъщност си говорим за езика».

 Едно от най-силните усещания на тялото е усещането за свобода… Без свобода в действията, разчетено буквално като обстоятелство – тялото ще колабира. В екзистенциален и социален смисъл нещата са не по-малко алтернативни. Но за да оцелее физически, понякога човекът може да направи компромис и да премълчи „мислимото” (българската история според „Черешата на един народ” е пребогата на подобни примери ). След време духът си отмъщава. Отсрочката живот, получена чрез компромиса, има твърде висока цена. Георги Господинов се занимава основно с аналитичната философия на езика (по матрицата на Мишел Фуко), той разглежда езика като символ и инструмент на йерархичния социален ред,  защото гарантира на онези, които спазват реда, постоянно да напомнят на "нарушителя"  за отклонението и да поражда у него чувство на “несигурност". Човекът, резултат от живеене в тоталитарното общество, е дълбоко оскърбен, защото е принуден да се крие, да пребивава насаме със своето „престъпление» като мисъл за себе си, и да живее с образа си на онтологически непълноценно същество (усещането за свобода и ненаказаност  има  „само в гроба и в клозета”):

„Най-изолираното и самотно място на земята  се оказва твърде публично. Навремето  само там можеха да се открият антиправителствени лозунги. Цялата смелост на обществото се изливаше именно там, по стените на кенефа.

- Интимни клозетни революции. Ега ти смелостта, ега ти обществото. Точно когато се насират от страх, ще ми драскат по стените „Долу Т.Ж.” и „Кур за БКП”. Изобщо не ми ги приказвай. Ей такова е цялото ни дрисливо дисидентство. Единственото обществено място, където тия хора са протестирали, са били обществените тоалетни.

- Бурни и нестихващи ръкопляскания…

- В един клозет преди години пишеше: „Не се напъвай, тук няма норма”.

- Добре де, аз какво съм казал. Клозетът беше единственото свободно от надзор място. Единствената реална утопия, в която властта отсъства, всички са равни и всеки може да върши каквото си поиска под прикритието, че върши това, за което е влязъл. Усещане за абсолютна безнаказаност. Подобно чувство можеш да изпиташ само в гроб и в клозет.”

Почитателите на реалистичните сюжети от творбите на големите класици най-вероятно ще бъдат стъписани от цитираното. Историите, които се разказват от по-младите писатели днес, са  неподправени, нямат нужда от куха идеология, не изпитват тягата на комунистическата цензура, времето на тоталитарната лакировка на събитията е свършило безвъзвратно (творбите на Господинов „Как минаха 60-те!”; „Централна гара”; „Свободни професии”; „Роден на 7 януари”; „Свободни професии”) и др.

Това особено добре е показано в разказа «Белите гащи на историята» от  книгата „И други истории”, разказ – съвършена пародия на социалистическия рай.

Историята не е необикновена, напротив – до болка позната е за хората, израснали в малките градчета и села. Къщата, където се е родил и израсъл авторът, прилича на буферна зона – отляво се намира къщата на милиционера Феликс Едмундович, а отдясно …къщата на Балзака. Верен и предан на семейството си, бащата на писателя наистина е една от най-колоритните фигури в творчеството на Господинов. По тази причина той е взет на прицел от скучновата примитивна натура на милиционера Феликс Едмундович.

Провинциалните хора, израснали с първичното чувство за хумор, имат смелостта присмехулно да наричат милиционера „Чекист” (а когато е отдалечен от тях го зоват Фатмака, влагайки цялата ирония на себепознанията си за заобикалящия ги свят). Отдясно (недвусмислен топос за политическото дясно) е къщата на  аристократичния съсед на писателя, Константин, наричан с името на големия френски писател „Балзака” заради своята начетеност, а и заради своето притежание на колоритен халат, „буржоазен халат” (според стилистичните нюанси на езика на онова време).  На арената ще се сблъскат аристократизмът на интелектуалеца Балзак – със своята находчивост, безпогрешен хумор и себеирония, - и милиционерската недодяланост на Едмундович.

Тъга и съжаление щеше да буди усърдието на милиционера от „комунистическата епоха” да залови врага, ако спомените ни за онова време не бяха нашарени и с кървави следи от побоища, насилия и жестокости, последователно прилагани към отклонилите се от верния път на социалистическата идейност.   А точно в онзи миг „врагът” се оказва бащата на писателя, който, неподозирайки нищо, една вечер по късна доба (за да не буди иронични подмятания сред съседите, и най-вече да избегне критичния поглед на своя съсед Балзака), решава да помогне на жена си. Именно той се заема с прозаичната задача да простре семейното пране. И така, в късните часове на нощта, бащата на автора, с просветващ в мрака бял леген в ръце, е „засечен” от бдителния Едмундович. Защото социалистическият милиционер непрекъснато подозира във вражески намерения (към „народната” власт и държава) всекиго, който излиза от къщи по късна доба. С невероятен смях  и сарказъм е придружена „баталистичната” сцена, където „смелият” чекист, впрегнал цял взвод от помагачи-милиционери от съседните села, заедно с кучета, най-сетне успява да залови на „място” народния подмолен враг. А  той се оказва кроткият и поуморен преди сън баща на писателя, комично препасан с връвта-патрондаш, по която висят щипките за пране…

Става ти неловко и смешно от детайлите, ако не беше и жестоко в същността си, защото такива неща не са измислица  за  изстъпленията в една не толкова отдалечена епоха, където за един политически виц можеше да загубиш живота си… „Това е – успокоява ни писателят –  Каква друга може да бъде историята, щом се случва в края на 70-те години, в един малък град, до една малка (най-малката) планина, на една малка улица с гръмкото заглавие Сергиенко, в ничията земя между Феликс Едмундович (отляво) и Балзак (отдясно). Само по тези места и в такива мигове, между милиционерската униформа и буржоазния халат, можем да мернем за миг истинското лице на историята. Дори не лицето, а направо белите й гащи. Какво повече можем да искаме. („Белите гащи на историята”).

Комизъм до неузнаваемост. Но липсва грубост, социална и политическа озлобеност, най-хубавото в това творчество е деликатно-ироничната откровеност в образите, уловени от писателя като „моментални снимки” от живота на социалистическа България. „Черешата на  един народ” е книга за „несполуките български”, за „разпада” на ентусиазма на нашите представи за революционна закваска на българина, както я определи и оперативната критика, ироничен смях над патриотарските илюзии в Черешата на един народ, когато гръмките фрази са кухи и безпредметни: „Делото ще пламне и начаса всякой / ще вземе участье в това предприятье”. А ставаме свидетели на  баналното ежедневие: „…Голямо правене на компоти ще пада”. Децата гълтат „черешите с костилките” и крещят неистово настоятелно към всеотдайния дядо: „Дядо, Дядо //Направи ни черешово топче”. А живеещият с други представи за героизъм дядо отговаря като по ноти: И „тази година дядовото”  няма да има априлско въстание (книгата е посветена на Георги Господинов, дядото на писателя). В творбите му акцентни  са темите за „неслучващото се”, за разочарованието от разпадналата се система на ценности, за „фасетъчното” познание, съвършено при мухите, но приложимо повече към живота на хората, и това отново се преплита с основната тема – темата за изреченото от езика:

Не се сънуваме, не се държим,

не се мечтаем….. 

Ти видиш, под езика спим

като под чергата – облечени

Ти видиш – всичко се разпада

и стъпката не търси стъпка.

Понечиш жеста на балада,

а иде грозно, иде тъпо.

      („Черешата на един народ”)

За по-голяма достоверност в своята поезия и особено в прозата си Георги Господинов изгражда няколко гледни  точки към историята на България (и към зоогеографията, а те са почти равностойни, иронично би добавил Господинов). Гледната точка на бащата, на дядото, както и на неговия внук. Познанието на Дядото за света  е дошло от песента „Край Босфора шум се вдига”. За бащата – животът се е състоял в блян по Лолобриджида, носталгия по Жан Маре, по стари руски филми за войната, по снимките от „На всеки километър”. Има провокация към представите на дядото за „България на три морета” (за внука е останало огледалцето с лика на Митко Бомбата). Така Георги Господинов „разгражда” комплексарския ентусиазъм, че сме народ, способен винаги на революционен патос. Можем да открием реминисценции и литературни  аналогии с  романа „Под игото”, но верен на себе си Господинов отново използва оръжието на иронията и пародията. Ще припознаем сатирично-носталгичната жилка в почти любовното му признание, наредено до историческата фактура на случката: учителката на Господинов по география минава с показалката по границите на България, очертани върху оръфана карта. И „винаги се появява един обърнат с лице към морето (и задница на запад) страховит лъв….”Добър лъв! Добър Лъв!” повтарях вечер преди заспиване, милвайки атласа и тръпнейки за учителката по география” („Зоо на географията”).

Ужасното разочарование от провалите български, от лъжепатриотизма, съотнесени към познанията за фолклора и неговия неподправен патос, събуждат смут, болка, носталгия по автентичната литературна плътност на езика (искате ли сега чрез стихотворението „Балади и разпади” на Господинов да препрочетем „Даваш ли даваш, Балканджи Йово”?):

Аз сега си тръгвам, става тъпо…

И нозете ми си тръгват, хващат пътя…

И очите ми си тръгват, Боже! тъмно…

И ръцете ми си тръгват, тъй на пръсти…

И балтонът – гърбом, гърбом,

с празните ръкави…

Очи си нямам аз да се видя

Ръце си нямам да се прегърна

Нозе си нямам да се изпратя  

Стихотворението е „Балади и разпади”. То е дало и заглавието на книгата на Господинов. Това разбира се не е еднопосочна емоция (както сам ни доверява поетът: „Тъгите ни кипваха, сгъстяваха се и се омесваха”).

В личен план тази социална апатия е още по-жестока, разрезът на събитията, направен от  българин към собствените ни животи,  е потресаващ. Ето мотото към същото това стихотворение: „Любовта какво иска. Иска да прави семейства. Семействата обаче искат ли да правят любов? Те впрочем, желаят немного – тоалетната и банята отделно и кухнята малко по-голяма. Те това и сънуват. Но тях, разбираш ли, този сън не ги сънува…”

Георги Господинов споделя, че неговите съвременници  прочитат историята за „Черешата” (асоциативни препратки към „Черешовото топче” от Вазовата епопея „Под игото”) като история за вечно „неслучващото се българско”, други като „патриотическо послание” и съответно като пародия на патриотарщината. Върху съзнанието на младите хора в България са наслоени комплекси още от времето на социализма, когато „Чужбина за нас беше отделна държава”, „Айфеловата кула – сувенир с термометър за стайна температура.”, „Бременските музиканти не били бременни, а от град със съответното  име”, „Италианци са тези, които ходят с кецове и ядат жаби”, „Франкфурт на Майн не било онова, което мислехме и ползвахме като ругатня…” и т. н.

Но изискванията на Господинов са реалистични по същество за нашето време.

Според писателя  като че ли най-далновидните виждат картината на историческото време от друг ъгъл: в историята те

„…видяха мухите. И мухите наистина бяха важни”.

И ако в творчеството на Господинов пчелата  олицетворява раждането и градежа, роенето на полезното и ценното, то мухата е предусещане за бедствието от разпада, на тленността и провала в непостигнатото. Мухата е много важна част от природата. И от сюжетите на Господинов. Тя е Чистачът, който идва винаги навреме.

Ако днес хората се доверяват и осланят на Библията за своите деяния, то историята на сътворението на мухата според нейната си Библия е също толкова важна случка от всеобщия природен закон на съществуванието:

1.1 В начале /беше/ въздух. И /Бог/ каза: Да бъде движение. И /беше/ движение.

1.2. После / Бог/ създаде крилата. Но крилата не носеха нищо, а самите се носеха в пустота. И /Бог/ каза: Да бъде към крилата тяло… И /беше/ тяло. Но тялото нищо не виждаше.  И рече /Бог/: Да бъдат към тялото очи. И /бяха/ очи.

1.3. Всичко друго от окото се даде и нямаше нищо, което от окото да не е създадено. И пожела окото светлина и /беше/ светлина. Пожела небето и земята и видя небе и земя. И пожела после одушевени животни, човеци и фекалии и видя одушевени животни, човеци и фекалии. И рече /окото/: това е добро, и слетя при тях.

1.4. Така /Бог/ създаде мухите по свой образ. И като ги създаде, благослови ги:  Плодете се и се размножавайте, напълнете земята и обладайте я, и владейте над морските риби, над въздушните птици и над всяко живо същество, което се движи по земята

(„Естествен роман”).

Темата за „фасетъчното” раздробено познание  на света, на предметите в него, оптически е възможно чрез окото на мухата. Всъщност това е познание за света чрез разпада. Там мухата е особено активна.

Така дори човешкият наивитет в копнежа по неосъществимото е бледа сянка до застрашаващата истинска драма за човечеството – разпадането на нещата, на ценностите в него. Господинов, както и неговите връстници, доскоро затворени само в „региони със задължително жителство по време на социализма”, днес безпощадно развенчават всяка илюзия за тогавашното проспериращо общество. Затова иронията, минаваща винаги през себеиронията, понякога стига до сарказъм („Семействата обаче искат ли да правят любов? Те впрочем, желаят немного – тоалетната и банята отделно…”). Стихотворенията от циклите „Тъгите на дядо” и „Мухи на 60-те” трябва да се разглеждат като опит за национално-историческа самопреценка. Със своята целенасочена преработка на текстовете от класиката дали пък постмодернизмът не е твърде агресивно действие спрямо словесността, към културата изобщо, към себепознанията?  Ето детайл от отговора:

Мухата е натрапчивата мисъл

която блъска черепа на стаята

Ще чакам

да залепне в забравеното сладко

на старите  ми  стихове.

Защото, ако наречем талантливи или с прилични възможности писателите-постмодернисти, не можем да не забележим, че те са  ръководени от идеята  за „незавършеността” на чуждото слово. И особено от възможността да се  работи в тази насока, създавайки нови текстове. Роенето на текстове с първична основа в наследството на класиката показва и една творческа мечта – новите текстове, доразвивайки свои идеи, възпроизвеждат и вдъхват живот на най-ярките и най-съдържателните идеи от миналото. Амбициите дори отиват по-далеч – да се дообогатят тези идеи с нови интонации и ново звучене. В това писателите на 90-те откриват възможности за собствени естетически приноси. По този начин  съвременният читател някак по-лесно се интегрира в миналото на своята културна история, в богатството на образи и творчески послания. Чрез новите текстове, които се идентифицират с художественото уподобяване на други текстове, се доразвиват идеи, чрез художествената словесност писателите и читателите контактуват и с миналото,  и със съвременността, без да са амбицирани да  я изчерпят докрай. А не е ли това мечта на всяка творба и на всеки автор?

„Постмодернизмът е преди всичко мащабна психотерапия, която единствено (според Бойко Пенчев) може най-после да ни помири с миналото”.

„Съществува обаче опасност да представим нашето желание за «край на постмодернизма» като състоял се факт. Да провъзгласим за приключило нещо, което просто ни се иска да е свършило. Въпросът е друг – пише пък Пламен Дойнов – Дали постмодернизмът изпълни своята програма в българската литература? Очевидно не. Това течение вилня най-вече в поезията, а значителна част от литературната критика и хуманитаристиката понесе силното му влияние. Но едва напоследък българската белетристика се докосва до него. Драматургията ни пък само усеща някакъв далечен повей откъм постмодерното — както северняшки българин беломорския бриз. Програмата на българския литературен постмодернизъм не е изпълнена, но вече няма кой да я чака — ще се постига в движение, заедно с различното, което идва. И ще се прощаваме постепенно — с историческа ирония и с усмивка”(„Как да се простим с неоавангарда и постмодернизма”. В: Литература в междувековието, 2000).

Бойко Пенчев, Пламен Дойнов, Светлозар Игов, Миглена Николчина, Борис Минков, Йордан Евтимов, Митко Новков, Албена Хранова, Пламен Антов, Ани Бурова  са едни от най-сериозните изследователи на българската литература, създадена през 90-те години. А това означава и на явлението „постмодернизъм” —  в цялата сложност на понятието. „Черешата на един народ” е проиграване на сюжетите от историята на словото, практическо осъразмеряване на цял един литературноисторически цикъл.

„Най-важната поетическа книга на 90-те е „Черешата на един народ” на Георги Господинов. С „Черешата…” сюжетът бе на практика завършен; след това дойдоха отделните частични уточнения в него, акцентите на нюансите, епигонствата, както и „любовните омрази” на следващите литературни поколения” (Пламен Антов, сп. Език и литература, 2004).

3.

Как ли ще свършат 90-те години –

като трилър, гангстерски филм, черна комедия или сапунен сериал.

Г. Господинов („Естествен роман”)

Ще изчезна масово

им каза той

ще изчезна масово

им каза

като динозаврите

      Г. Господинов („Естествен роман”)              

ЕСТЕСТВЕН РОМАН

Проблемът за езика в творчеството на Господинов ще бъде многократно засяган в това изследване, защото е основен в неговите концепции за развитието на света чрез дискурсите на словесното изкуство. Естествен роман е сюжет за езика, за неговите социални и човешки роли. Многократно в романа Господинов говори за Апокалипсис – личен и вселенски. А това е времево-пространствено  обглеждане на различните  идейни и философски течения: от идеите на Фройд и неговата психоанализа – до „Думите и нещата. Археология на хуманитарните науки” от Мишел Фуко, чиито биограф е оригиналният философ Дидие Ерибон. 

Според Жан Бодрияр  в постмодерното изкуство не съществуват оригинали, а само копия. Или се случва онова, което той нарича "копие без оригинал". Ако това е недостатък, при цялата уговорка и условност на постановката, то съществува друг аспект на  „полезността” – по своята същност постмодернизмът не признава идеологиите на големите политически или религиозни стратегии,  той фактически се поставя в защита на малките истории – а  те  не  настояват за универсалност, за реалистичност. Стабилността и порядъка са поддържани в модерните общества чрез помощта на т. нар.  "мета-наративи", в които една култура говори за своите вярвания и  значими по обем практики. Обратното на модерността (според Франсоа Лиотар, един от големите теоретици на постмодернизма) постмодернизмът избягва глобалните концепции, създава разкази за обхватното, за видимото с обикновено око, за простотата на очевидното, изследва локални зони или тясноспециализирани пространства и професионални предпочитания. Случванията в дискурса на постмодерното винаги са ситуационни, временни, условни, но задължително спонтанни, имат  за обект както съновидения, така и се интересуват от проявите на лудостта на индивида. Постмодернизмът е антиподреденост във всичките й форми.  Постмодернизмът обаче задължително се свързва с психоанализата,феминизма и изследвания на пола и рода. Започвайки работа върху творбата „Естествен роман”, Господинов е бил наясно с проблема – а именно:  как, тръгвайки от психоанализата на Фройд, ще трябва да преодолее нейната целенасочена тежест върху пола и ще трябва да се съсредоточи върху хетеротопиите на френските мислители на 20-и век. Как идеята на Мишел Фуко за думите, за начините на мислене и за границите, дефиниращи какво може да бъде назовано и какво не (Фуко е създател на  теорията  “археология на знанието”) трябва да се предифинират и реализират те на практика в структурата на „Естествен роман”. Най-важното: Мишел Фуко въвежда термините биовласт и биополитика, от което авторът на романа живо се интересува.

Фуко създава  Генеалогията, която освен че изучава произхода на думите, тя систематизира специфичните закони за езиците и ги отпраща в изследването „Генеалогична класификация на езиците”. В поезията си Господинов представя различни роли на проявата на езика в общността. Предстои да видим как „Естествен роман” ще се справи с това.

И едно малко отклонение – тъкмо когато се подготвях да бъда издател на стихосбирката „Банални неща” от Бране Мозетич[16], един от най-активните автори за утвърждаването на хомосексуалните  нагласи като част от обществото,  необходимостта от разпознаване на явлението и представянето му  поне отчасти във  вярна светлина,  ме задължи да се срещна с философските  и социологическите проучвания на френския философ и социолог Дидие Ерибон.

Изследванията на Ерибон довеждат до истински взрив на литературата за гей-идентичността, както разбира се, са още по-важни и други негови теоретични, социокултурни и естетически концепции.

Запознавайки се с някои основни негови публикации като „В света на оскърблението”, „Призраците на Уайлд” и др., разбрах, че Ерибон е придобил огромна популярност  с  биографията на Мишел Фуко (1989), с книгата си „Мишел Фуко и неговите съвременници” (1994) и особено със своето изследване „Хетеротопиите на Фуко”.

Като начало – субектът не разпознава желанията си (по Фройд). Ето я отправната точка на психоанализата – извличане от подсъзнанието мотивацията на постъпките. И обратното при Мишел Фуко – назоваване на видимото, преклонение и апотеоз на очевидното. Психоанализата на Зигмунд Фройд, изиграла огромна роля за развитието на философската и естетическа мисъл в края на 19-и  както и през целия 20-и век, то за новосформираните  поколения в края на 20-и  и началото на 21-ви век като че ли все повече става  ограничаваща и едностранна. Ерибон защитава тезата, че властта (не само политическата, но волята на по-силния), репресира не с цел да унищожава субекта, а да го принуди да се скрие в собствената си душа, да промени езика му при общуване в общността (Аналитичната философия на езика може да се определи в току-що описаните практики като  перформативна форма на изказа). Това засяга онзи човек, който се крие, и който по различни причини живее в постоянен дискомфорт. Този, който се отказва от усилията си да утвърждава себе си явно като социално същество. (Обстоятелства, прекрасно защитени в романа на Господинов). Според Дидие Ерибон, перфектният биограф на Фуко поради очевидни естетически близости с него, показва на практика как всяка социална  власт постига и утвърждава главната си цел – да господства. И то не като извлича същности от подсъзнанието (както е при  психоанализата), а като връща субекта в обратната посока, човекът започва да се крие в собствените си страхове. Социалнопсихологическата функция на “оскърблението” е постоянно да напомня на  непълноценния субект, че е "нарушител" на установения ред и да поражда у него трайно чувство на несигурност. (Дидие Ерибон «В света на оскърблението», превод от френски Р. Ташева). Това е валидно не само за хомоеротичните индивиди в обществата, но и за всички ония хетеросубекти, които носят различността по многообразни причини, и които социумът е белязъл. Това са характеристиките на «наранената душа», представена в «Естествен роман» като такава по различни причини – от социалните роли на бедните, до личната драма на един, разочарован от живота си  в семейната общност, съпруг.

И прочитите на литературните събития се разположиха така:  Няколко години преди да отпечата своята книга „Естествен роман”, Георги Господинов публикува в Литературен вестник статията си „Теменугите ни”, която започва с фразата на Мишел Фуко: „Естествената история не е нищо друго, освен назоваване на видимото. Оттук произтича нейната очевидна простота и това нейно поведение, което отдалеч изглежда наивно в такава степен то е просто и наложено от очевидността на нещата” (под линия е посочен източник: Мишел Фуко. „Думите и нещата. Археология на хуманитарните науки”, С., 1992).

Веднага прави впечатление, че освен тази статия на Господинов, а по-късно и книгата  му „Естествен роман”, започват с една и съща сакрална фраза. Дори няма значение, че името на Мишел Фуко под текста на мотото към „Естествен роман” вече е изписано по-дискретно: Един Модерен Французин (курсивът на Г. Г.). Но текстът на мотото не е претърпял някаква промяна. Явно разсъжденията и констатациите на Мишел Фуко са оказали силно влияние върху младия писател. Акцентите на Господинов за разпознаване на естествените истории – са интегрирани в цялостната концепция на „Естествен роман” – и това е принципът, че „имената  трябва да се държат здраво за нещата.”

И вече връщайки се към статията на Господинов „Теменугите ни”, тя не изглежда никак самоцелна, самодостатъчна. Като прави аналогии между литературно-психологически детайли от „Теменуги” на Яворов и „Теменуги” на Дора Габе, Господинов се докосва до интересен проблем, защото веднага заговорва за „невероятните успехи на Естествените науки” от последните години. „Очевиден става, пише Господинов, патосът от успехите на естествените науки, патос, идещ не толкова от самите успехи, колкото от възможността за аналогии, които тези науки позволяват”.

Както е забелязъл Господинов, откриването на аналогии, на подобия между природата и социума, става приоритет на словото от този период – началото на 20-и век. (Възниква терминът зоогномика).

Господинов анализира явлението по следния начин: „…Славейковите смесени китки, а също и в сборниците на Илия Блъсков от поредицата Съвременни книжки за прочитане от секиго, където всеки сборник носи съответното име на цвете (Минзухар, Теменуга, Лале и т.н.), без тези имена да се явяват тематичен обединител за текстовете вътре. Яворов пише през 1899 година в Чирпан един цикъл, озаглавен Домашна китка, а на по-следващата година публикува в сп. Общо дело своята Гробищна китка. Изобщо, тази фразеологизирала се метафора сякаш остава неразколебана в литературното говорене от началото на века, (…) припокриване или преливане между ботаническата и литературната китка е съвсем в духа на фразеологията от началото на века”

В духа на постмодернизма естествен става въпросът – можем ли да прочетем и „Теменуги” на Яворов по един още пропускан досега начин?

„Допускаме, разсъждава Господинов, че стихотворението „Теменуги” на Яворов е стихотворение-анализ за стихотворенията-теменуги на Дора Габе. За чезнещите, неуспели стихове, стиховете „без дъх”, без душа, които трябва да останат в архива на поетесата.(…) – това пише в писмо редакторът на 5 август 1905 г.”

(По-късно ще се срещнем с аналогично припознаване на Редактора от „Естествен роман”, който редактира „случката” от живота на Г. Г.)

В статията си „Теменугите ни” Господинов сравнява недостатъчната сила на литературните теменуги с „естествената история за това, как в ревнивото пазене на своята идентичност, чрез укриване на съблазняващото (ярки бои и силна миризма), теменугите загубват тази идентичност.”

 И с почти медицинска педантичност писателят засяга възпроизводството (генетичното онаследяване, което се случва сред генофона, но и сред теменугите), вероятно и най-вече заради литературната аналогия с бременността на Ема от романа. Разводът с любимата жена от „Естествен роман” също има отношение към проблема. Но да се върнем към статията „Теменугите ни” от „Литературен вестник”.

Механизмът на естеството за „оцеляване” става водещ: „Това почти невъзможно самоопрашване е естествен защитен инстинкт у растенията, и тук иде естествената медиаторска функция на пчелата, която ще разнесе и ще смеси прашеца между две различни популации или вътре в една голяма популация. Т.е. пчелата ще направи размяната на генетичната информация, ще разговори, ще свърже различни общности. Самата популация е генетично хетерогенна, наличието на разнообразие от генотипове осигурява нейната динамика и жизненост, обогатява нейния генофонд. В „Теменуги” на Яворов присъстваме на една малочислена, изолирана популация, поради което генетичното равновесие в нея е нарушено и генетичните аномалии („без дъх, без цвят”) са така чести. Една бледна, болна популация. Ако бъдем докрай верни на нашия метод, можем да предположим и точната причина за нейното чезнене. Вероятно се е случило това рядко, но все пак срещащо се самоопрашване, гибелно за хермафродитните растения (в това число и теменугите), при което в резултат на описаното по-горе недостатъчно разнообразие на генофонда, смъртта е неизбежна, тя е генетично вродена („от първи ден”), чрез акта на оплождането се заразява цялата популация, чезненето е „едни след други”. Не е ли това стихотворение за естествения изход (exitus letalis) на една излъгана самодостатъчност?”

В „Естествен роман” на Господинов  изплува очевидната простота на съхраняването на живота. Това е Еротиката на аналогиите, които карат „заровените дълбоко подобия да изплуват на повърхността”. Еротика, при която човешкото тяло е „големият фокус на пропорциите”, центърът на всички аналогии. Във „Философия на ботаниката”, пак в романа, Линей дава статут на описването чрез аналогии, и то чрез „възможно най-очевидните”.

Поставянето на текст от Мишел Фуко в началото на романа, с неговото настойчиво търсене на видимото, на очевидното („отдалеч изглежда наивно в такава степен то е просто и наложено от очевидността на нещата”) улеснява аналогиите между личната история на писателя Г. Г. (разводът му) и еротичната зависимост между индивидите в животинския свят и този на растенията…  Няма нищо страшно и нищо лошо в това, защото не е направен дори и намек за елементаризиране на събитията, макар простотата да прозира чрез „очевидността на нещата”. Съзнателното фрагментиране на събитията подсилва онази очевидностт на нещата”, които „здраво са вкоренени  в имената”. 

Господинов умело свързва естествената еротика на събитията с „еротичното” поведение на пчелите и търтеите, с роенето на пчелното семейство, после изтласкването на търтеите след периода на оплождането на пчелата майка и сигурната им смърт, същото се получава и с отстраняването на мъжа, след като жената е бременна, цял ред от поведенчески реакции и случки, наблюдаеми и разпознаваеми не само в природата, но и в социума на човека. Обаче отстраненият от еротичното събитие съпруг е и писател, затова аналогиите тръгват в друга посока – към литературната история и естествената история на Градинаря. Угнетеният от самотност и тъга вече застаряващ мъж, става Градинар, цветовете в Естествен роман са като в омагьосваща градината, предимно със сини ароматни чашки… Теменугите ни…

„Търся това място от много години – чрез думите на Градинаря ще прочетем това в Естествен роман – Много, дори не съм ги броил. Какво съм правил преди това. Нищо не помня, не искам да си спомням (…)… индивиди се получават чрез грудки, луковици, отделяни от луковици и имат същите наследствени качества като тях. Размножаване чрез кореновата система. Дали думите са прибягнали до този най-елементарен начин на размножаване? Не вярвам да са се подлъгали. При това размножаване новите думи почти няма да се различават от старите. И все пак има нещо, щом и растенията, и думите имат корени. Нещо има”.

Множествеността на дискурсите  в текста – това са опорните звена на конструкцията на романа. Покрай многото, прелъстяващи читателя  естетически  изненади в текста на Господинов, съществува и изненадата  от часовника на Карл Линей, чийто циферблат се ръководи от цъфтежа на различните растения. Към конкретен час – едно разцъфнало растение, към следващия – друго.

Подозирам любопитство у Господинов към феноменологията на Хусерл, специфична за философските и литературните явления от миналия век. Според някои нейни аспекти онтологическата характеристика на човешкото съзнание е да бъде винаги съзнание за обект. Тоест възприемателското съзнание и естетическият обект взаимно да се предполагат. Но това, съотнесено към „Естествен роман”, придобива друг смисъл:  макар базовите характеристики на явлението да произтичат от авторовото съзнание, естетическият обект „изненадва” своя автор  – един от ефектите на постмодернистичните техники:

 „(…)

Имат ли пол думите?

Дали полът съвпада с рода?

Ако една дума е от мъжки род, мъжки ли е нейният пол?

Ако има мъжки и женски пол, то кога става съвкуплението?

Дали половите белези не се носят от буквите?

В  този смисъл как се дели полово азбуката?

Можем ли да приемем гласните за женски, а съгласните за мъжки, или делението е по-сложно?

Възможно ли е думите да са изначално безполови и според това дали излизат от устата на мъж, или на жена да придобиват пола на този, който ги изговаря?

Тогава какво се получава, когато мъжки думи влизат в женска уста?

А когато думата е просто написана, чий е полът?”

Важни, особено важни за „Естествен роман” са Звуците, Думите, Буквата дори, вменени и като мотив, и като ефект на постмодернизма. Съвременният успешен роман като че ли налага своеобразна диктатура на думите и строгост в правилата на играта с уподобяване на първоизточните на текста, като по този начин концентрира в себе си голяма семантична власт. В едни времена на тотално вдаване в посоките към бездуховност у хората – това явление не е най-лошото, което може да се случи на човечеството.

Илюстрира се отношение текст/образ на асоциативно ниво, изведени са на първи план мотивите от постмодерното за ролята на литературата, за самия механизъм на писане. Тези разсъждения за пола на думите, съотнесени към личния мотив на героя (неговият развод заради друг биологичен баща на детето в собственото му семейство, по настояване на съпругата, а не по негово желание), наслагват нови значения в текста. Няма недосегаеми авторства.

За постмодернизма романовото пространство само по себе си не се изчерпва, то има нужда от богат контекст, в който да умножава значенията си. От една страна – номиналната “сила” на думите е важна, но не е основна, за разлика от перфектната им организация или ситуирането им в определен синтаксис. Цитираните размисли на Господинов за „пола” на думите е изискване за създаване на правила и гениална обосновка за необходимостта от рушене на правилата на езика. Рушене на правилата има и в бита на героя в „Естествен роман” – например търпимостта в едно семейство към умножените авторства на бременността на една съпруга. Но това не би могло да е решаващ мотив за сюжета, и всеки критик, тръгнал в тази посока, рискува да изгради собствен провал.

Говорейки за обекта на своето изследване в статията си „Теменугите ни”, Господинов се опасява, че неговият мотив за написването й няма да бъде разбран и затова обяснява така многопосочността и фрагментарността на статията си: „И съвсем накрая, почти като оправдание, трябва да кажем, че патосът ни беше в това, да се напише текст, който през цялото време да разказва как е направен, какво иска да каже и, след като е изчерпал обясненията си, след като е изброил и описал китовете, върху които се полага, да спре и да се оттегли. Да е толкова лоялен към източниците си, че да откаже собствените (очевидните) си коментари. Което, смея да твърдя, е лоялност и към неговите читатели”.

Същата лоялност към собствените читатели има и в „Естествен роман”: „Светът е едно и романът е този, който го събира. Началата са дадени, комбинациите са безбройни (…) Оттук нататък всичко може да се развие по всякакъв начин – Конникът без глава да се яви на приема на Ростови например, и да ругае с гласа на Холдън Колфийлд. Могат да се случат и други неща. Но нищо няма да бъде описано  в Романа с началата. Той ще дава само първия тласък и ще бъде достатъчно деликатен да се дръпва в сянката на следващото начало и да оставя героите да се свързват според случая. Това бих нарекъл Естествен роман.”

Откъде идва несекващият за читателя интерес към романа и към нейния автор? Митко Новков го нарече “първия български постмодерен роман”. С написването на „Естествен роман” Господинов направи особен жест[17] към постмодернизма, показвайки безкрайния ресурс от възможности за художествеността (може би прощален жест, но за това ще ни подскажат следващите му романи…). „Ще изчезна масово / им каза той / ще изчезна масово / им каза / като динозаврите”.

Младите писатели на 90-те години навярно усетиха, че  между читателя и постмодернисткия текст понякога възниква  преграда, усетиха като че ли неговия прекален обем от литературност. Чрез този роман според мен Георги Господинов премахна символично и реално тази преграда.

*   *   *

Колко дявола могат да се съберат

на върха на една буква…

Постмодернисткият текст прибягва до литературната игра; този нов текст най-често проиграва традиционни сюжети и мотиви (колко щастлив би бил днес Херман Хесе заради предсказанията си за перспективност на идеите, заложени в „Игра на стъклени перли”).

Особено когато даден автор, чрез смяна на авторството, разказва една и съща история от различни гледни точки. (Явлението е познато в световен мащаб, спомнете си хетеронимите на Фернандо Песоа[18]). А както е в „Естествен роман”: чрез съновидения, чрез писма, музикални плочи, епиграфи,  епилози, лични коментари, чрез бележки на редактора, чрез променяне на повествователния ракурс и на гледните точки, чрез отказ от хронология и времеви-пространствени топоси, авторът разказва лични драми, но и се забавлява с „увлечението” на читателите по „авторствата” на различни ситуации. Роенето на автор, роенето на читател-съавтор не е само по матрица. Провидението на Фуко. Господинов търси същността на Естеството, онагледявайки го чрез роенето на майката пчела[19] в природата, а в културата – чрез „роенето на авторства и на текстове”. Без да е поставен директно, подмолно възниква от литературна гледна точка, проблемът за качеството на създадените (нароилите се) творби.

Само че в „Естествен роман” Господинов не проиграва познат мотив, сюжет или друга литературно-критическа биография. (Той не е «копие» със и без оригинал») Вероятно това има предвид и Мария Калинова, която твърди: „Самият роман не можем да го видим откъснат от останалите творби на Господинов, защото той е много отворен към другите му текстове и те постоянно нахлуват (…) защото преди „Естествен роман” българският език като че ли не разполага с подобен език, който е абсолютно без задръжки и е толкова пластичен. За мен появата на романа бележи една пластичност, която абсолютно срива границите между поетично, наративно, пародийно и т.н. Изобщо езикът е начин на живеене в този текст.”

Но за да има роман, трябва да има и лична история. Още първата глава на романа е аналог на постмодернистичен текст: чрез съновидение писателят разкрива аспектите на своята драма – раздяла с любимата жена, тоест нарушаване  на симетрията; причината за раздялата е чуждото „авторство на бременността” на жената, което „авторство” не съвпада с „авторството” на съпруга. Допълнителен постмодернистичен белег – роене на авторството. Сега, облегнати на рамката на прозореца, вгледани в неопределеното пространство на улицата – във фигурите на двамата откриваме резултатите от сменените  посоки в живота.  Двамата, редувайки се – първо Тя, после Той – изхвърлят с красноречив жест грамофонните плочи с музика, която някога ги е обединявала. С остро метално свистене плочите режат всичко по пътя си – „Тротоарът под прозореца е пълен с птичи глави, сиви, еднакви, със спуснати ципи над очите”.

Само наивният читател би търсил сензационна драма в мотива за развода. Немият език, спестеното усилие в предаността към другия, това определя разпада на системата за взаимност, разпада се тялото на общността. Сивите ципи върху очите на мъртвите птици (гълъби) изравняват шансовете на съновидението с реалния свят, където предстои да се случат  аналозите.

Раздялата със съня-реалност от първата глава на романа ще бъде много труден: „Сънищата са като котките, последни отвикват от предишния си дом” (твърди в края на романа си писателят). Най-митичното същество на всички сюжетни завръзки и развръзки, котката,  непрекъснато (от първата до последната глава) прекосява пространството на романа, приласкавана лакомо и галена с охота от двамата разделящи се герои. „За да пишеш Естествен роман, трябва непрекъснато да си вторачен  в невидимото. И да откриваш подобия” – казва още  Господинов, и в това има не само амбиция. Да приласкаваш живота, както котката, се оказва трудна история, най-трудната от всички други. Деликатността на героя е впечатляваща, той и един „истукан” даже не може да убие. Историята с истукана е толкова покъртителна, че тук не мога да я разкажа, тя просто трябва да се препрочете.

Текстът на Господинов нито за миг не изгубва  своя “изпреварващ” ефект  на изненада  и ефектност на всяко едно ниво, гаранция за неотслабващ интерес във възприемащия читател. На това равнище текстът въздейства, убеждава, и прелъстява.

Според литературоведа Бойко Пенчев „това харесване, това топло отношение, което се генерира от романа и от неговото четене, има пряка връзка с езика, то е харесване през езика. И казано с научен термин – това е магията на художественото творчество, на което аз ще настоявам. Наистина аз бих оприличил „Естествен роман” като един Ноев ковчег, който е побрал в себе си всички важни образци на постмодернизма като нагласи, като имена, като похвати, като трикове и т.н. Ноевият ковчег, който опазва образците на постмодерното от прииждащия потоп на новия сантиментализъм. Тъй като, няма какво да се лъжем, ние вече живеем в една епоха на див сантиментализъм”.

Див сантиментализъм – в бездарието на всекидневното  –  ще откриете мухата да „дирижира”. Разпадането на големите наративи, изображението на малките случки от живота на хората, прави събитията от историята на България в края на 20-и век оспорвани откъм ценности. Иронията допълва солта на разказа – както гледката на ония кичести зелки на пазара, по асоциация сравними с кичестите яки на Мария Антоанета, или с други придворни дами – така пазарът „вчера беше пълен с обезглавени Антоанети” (цит. „Естествен роман”).  И произтича реалният  въпрос: „Кой знае дали историята не се влияе от ботаниката, или ботаниката от историята…”

Според Албена Хранова:

“Романът, поне в англоезичната си версия започва като адски нисък жанр (защото умният човек чете философия, а девойките четат романи примерно, и то тайно от майките си и от гувернантките си). Говоря за модерния роман, който е нещо ниско по принцип. В момента роман е знак за изключително успешна литература. Между другото, едно от нещата, които Господинов направи,(…), е да пробутва лирика на читатели, които никога няма да отворят лирика, защото това са епиграфи на романа, роман от начала”.

Нарушаването на времеви-хронологически параметри е най-естествената реакция на постмодернистическия маниер, а връщането към детството като детайл от образността на света е също разпадане на големите наративи. „Никога после не сме опитвали живота толкова отблизо, както през детството, без гнъс” – споделят днешните мъже, спомнейки си опита за вкусване на собствената урина и други подробности. Тоест детството е най-богато с усещания, защото втурването към нещата от живота е най-истинско, непредпазливо и изчерпателно, „без гнъс”  от допира с телесността (“отделянето” – принципите на Фройд). Само там, в детството сме обичани от нашите създатели безрезервно, без амбиции и  условности, обичани заради самото ни съществуване. Обичта ни е спасявала от самотност.

Заслугата на дебютиращите автори през 90-те  е в не-настояването за матрица на постмодернистко писане, а в приобщаването на техните текстове към такъв тип читатели, което ще доведе до  разширяване на територията на литературната история и култура отвъд собствени текстове. Писатели като Георги Господинов със заглавия като  Естествен роман, Лапидариум, Черешата на един народ, Писма до Гаустин, О, Хенри, И други истории, творци с чувство за респект и достолепие дори в себеиронията явно се стремят да покажат синхронно аспекти от културата и всекидневието на съвременния европеец, да достигнат до корените на историческите, националните и нравствените проблеми в българската култура, да осветлят аспекти от характера на съвременника, да изградят друга образна система. Струва ми се напълно резонно да отдадем дължимото на майсторството на  тези писатели при изграждане на образа на съвременния българин, вцепенен от безизходицата на собственото си живеене. Тези писатели предложиха визия от материали, в които ужасът от въпросителните и сравненията с действителността може да бъде преодолян не толкова чрез умения за интерпретация и анализ, а чрез човешко съчувствие и отговорност:

Толкова пиян е скитника

 че като пикае под небето

 само струята го спира да не падне

За Господинов не съществуват ниски и високи пластове за обговарянето на българската действителност. Когато става дума за власт на езика, най-великият инструмент на Естеството (в Господиновския смисъл) всички цензури на тоталитарната „реликва”  губят своята сила. Като зловеща прокоба звучат думите от уж неутрално зададения въпрос: „Как ли ще свършат 90-те години – като трилър, ганстерски филм, черна комедия или сапунен сериал.”

Въпросът сам по себе си не е провокативен, по-ужасяващ е епизодът, в който жената, в чиито български дом са влезли крадци, бърза да им  предложи тялото си, за да не посягат на семейния телевизор, по който в момента тече сапунен сериал... Изнасилена от крадците, тя стиска щастливо „харизания” от тях  телевизор. „Апокалипсисът[20] е възможен и в една отделно взета страна” – твърди Господинов, а ние бихме добавили и в една отделна съдба, но някак продължаваме да търсим връзката, а не е трудно и да я открием: „Как е възможен романът днес, когато трагическото ни е отказано. Как изобщо е възможна мисълта за роман, когато възвишеното отсъства. Когато съществува само всекидневното –  в цялата му предвидимост или още по-лошо – в непосилната мистериозност на съсипващи случайности. Всекидневието с неговата бездарност – тук единствено просветва трагичното и възвишеното. В бездарието на всекидневието.”

Жестоко е, когато наблюдаваш „как възрастна жена моли на пазара да й отрежат половин лимон, други хора обикалят вечер край празните сергии, за да открият някой случайно изтърколил се картоф”…. Стотици хора преодоляват срама си и бъркат в казаните за боклук… а ние си представяме  тлъстите вестникарски заглавия с плътен щрифт… Но апокалипсисът го срещнахме с другото му лице: „Любовта какво иска. Иска да прави семейства. Семействата обаче искат ли да правят любов? Те впрочем, желаят немного – тоалетната и банята отделно…”.

Разпадът на обществата е разпад на духовността, разпад на тялото на общността.

Но ако няма лична история, както би възкликнал Сократ, един повтарящ се герой в няколко книги на Господинов, няма мащабна история. Фрагментът е част от цялото. Затова успехът на този роман на Господинов е лавинообразен, защото тръгвайки от „прекалената литературност”, характерна за постмодернизма, оптиката се насочва към реалния живот, чрез словото писателят създава представа-еталон за справедливост, апелира за човечност:

„Във всяка секунда на този свят има една дълга върволица от плачещи хора и една по-малка – от смеещи се. Но там има и трета върволица, която вече не плаче и вече не се смее. Най-тъжната от трите. За нея ми се говори”

Сломената част на човечество – най-страшната и най-тъжната върволица в света.

… Ролята на Мухата настъпва, набъбва.

* * *

„Мухата. Мухата е единственото създание, на което Бог е позволил да пребивава в сънищата. Тя единствена е допусната от Създателя в обителта на спящия. Единствена може да преминава непропускливата мембрана между двата свята. По това можем да я оприличим на едно малко Хароново подобие, ако приемем, че сънят е малка смърт”. В съня си главният герой на „Естествен роман” сънува реалната раздяла с жена си. Асоциативни симетрии.

Романът на Господинов е пробен тест за нашето съвременно духовно равновесие. В смисъла на Ерибон – не трябва да се укриваме в собствената си безизходица, ако можем, трябва да се оттласнем от причинителите на „оскърблението”.

Важно е Равновесието ни на човеци и мислещи създания: „Разделяме се.” Първата дума от първата глава на романа.

…като динозаврите – последната дума от последната част на романа.

* * *

„И растението, и мухата, и всички останали живи създания са се появили на земята няколко милиона години преди човека. Дали Бог просто е подготвял люлката и детската стая за човека… Мислим си че владеем над тях, но всъщност те владеят над нас…”

Предупреждението за разпада започва да дебне човека веднага щом излезе от детската си възраст. И това не е най-страшното. Опазването на целостта е невъзможно, впрочем възможно е в неговия изкривен и неприятен вариант:

„Някога, когато – разказва Господинов – селото било голямо и живо, искали от околията да го направят град. Това било престижно, но след дълго умуване хората все пак отказали. Единствените им мотиви били, че като стане град, тук ще дойдат жандари да пикаят по плетищата и да заничат булките им. Хората си вардели булките и плетищата, какво друго.

 Нищо не успях да увардя аз. Дори истукан не бих посмял да изгоря.”

„Романното става гносеологическа категория – забелязва Бойко Пенчев – Зад всичко това просветва някаква нова научност, преосмислила науката за живота в хореография на дискурса след смъртта на човека, някакъв изкусително загадъчен постмодернизъм, както се изразява Димитър Камбуров. Името на розата е интуиция за нещо, което броди отвъд Литературата и Познанието, предвещава за Антихриста като време на тоталното разделяне и всамотяване”[21]

Търсенията на писатели, дебютирали с книги през 90-те години, са своеобразно продължение на най-добрите традиции както в драматичната, така и в сатиричната ниша на българската култура. “Естествен роман” държи на това, последователно гради своята концептуалност. Лудият Ристо от този роман ходи със зимен шаяк и през лятото, защото от щрапнелите в последната война (разбирай Втората световна война), е изгубил усета си за топло и студено. Седи по цял ден под грубо излетия паметник, посветен на загиналите в същата война. Пита всекиго, който мине оттам за часа и без да е дочакал отговора, трагично повтаря баналната реплика: „Ей, отиде си денят, ей”... Всеки, който е живял на село, или в малък провинциален град, помни в своя живот по един такъв луд, както го нарича Господинов, страшен през детските години, и много тъжен в представите ни през зрелите години. Социалните жертви са страшни кошмари за зрелите години на човека, особено за писателите.

И ето го осъщественото завръщане към селото, към спомените от детството, към които агресията на днешните неудачи няма да може да се прилепи. (Разбирай развода с Ема, основната героиня от Естествен роман, чиито име някои критици свързват с мадам Бовари). Уви, макар привлекателните спомени от детството да са все още живи, животът в селото се е „разомагьосал”, както се изразява авторът. Онези странни истории, на които той някога се е радвал, сега изглеждат тягостни. Верен на постмодернистичните техники, до образа на Лудия Ристо, Господинов изгражда образа на ламаринения Дико. В него е заложен катализаторът на текста. Дико е един чудак, полудял от четене, който гледа заек в щайга, закрепена върху покрива на бараката му, построена от ламаринени тенекии за сирене. Вади от една тясна дупка, пригодена за кладенец, вода с лимонадено шише, привързано „със сезал”… И този „сезал” в ръката на ламаринения Дико, и зимния шаяк на лудия Ристо, са не само „робинзоновски” подробности. Те усилват тъгата, те са регламент за оттичащия по основното си русло живот. За да се стигне до състоянието на „третата върволица”,  до  ужасяващото прозрение:

„Селото бавно полудяваше”[22]

„Съвременните истински произведения на изкуството се правят с много наука, много култура, много нежност, много болка и още много други работи. Всичкото това много го има в романа.”[23]

* * *

„Записки на естественика” е центърът на този естествен, фрагментарен, фасетъчен роман. Изгубеният някога текст, написан от двойника на Георги Господинов, публикуван сега от добросъвестния редактор (реалния Г. Г.), като в съвременен филм проиграва пред очите ни всички свои кадри.

Възрастният вече мъж, претърпял и надживял развода, отбелязва в Дневник  своите наблюдения от света на растенията, разсъждава върху зависимостите. Записките той прави не самоцелно. Естественикът ги счита за особено важни за съдбата на човечеството (по матрицата на Фуко, който въвежда термините биовласт и биополитика. Това го кара да изпраща писма до ООН, за да защити от надвиснала угроза „тялото” на света (угрозата няма име, но и без да е назована, нейната характеристика е достатъчно пълно отработена в първите части на романа). Става дума за всички ония „отровни” и „опасни” книги, които ще разкрият истините за света… Визират се постмодернистичните книги. Подозираме у автора, двойник на Естественика, сатиричен уклон  към името на адресата – ООН (Колко неспазени декларации от страна на тази организация има в съвременния свят, но това е друга тема).

Така един постмодернистичен текст препосочва собствените си параметри на съществуване. Проиграва собствената си роля, но и разбираме, че в тази роля има заложена много сила и всеотдайна любов към естеството на живота. Дали ще бъде качествен роякът? Колко ще бъде качествена новата идея за общност, за промени – все въпроси, които ни дебнат. Ние сме във фазата на оная, третата върволица, която нито плаче, нито се смее. А хората от селото на  Господинов, ония неграмотните и непросветените, само уж природно интелигентни, както лицемерно учтиво ги наричаме, се подготвят с достойнство за най-важното под небето – собствената смърт… Добросъвестно пазачът на гробищата, седнал на каменен кръст, „маже филията си” със залеза – кого пазиш „пазачо на гробища”?

За хората от селото на Господинов смъртта е „единственото приключение”, за което се приготвят всеки ден… И всички селяни си представят умирането зиме… В останалото време, когато може да се появи онази с косата, ще се проточи като ругатня един неизменен въпрос: „За умиране ли е сега, толкова работа ме чака…”

Дори в мерилото за смъртта се разкриват детайли от трудовите им навици – желанието да имаш „най-хубавия гроб” е част от тях (поради което, единственият останал в селото гробар, всеки ден в кръчмата получава от възрастните селяни по чаша ракия срещу обещанието „да изкопае за всеки най-хубавия гроб”).  Най-хубавият,  „най” – спрямо кого?...

А пък и Дявол Диньо е заслужил напълно името си – приема като дар по чаша ракия от всеки, за да  бие отсега камбаната, защото „удряй да си я чуем, докато сме живи, пък като ритнем топа и подплашим гаргите, кой знай дали ще я чуем” ...

От представите на тези обикновени хора за случванията в последните мигове от техния живот  пак надничат детайли от всекидневието, а то е препълнено с труд, с мъка и с прозрението, че всичко е необратимо. Едновременно със заглъхващите тонове на тази камбана си отива цял един свят на спомени и надежди.

Има едно странно мерило за самотния човек в романа на Господинов. То е анализирано убедително от почитател на прозата на Господинов, затова ще си позволя да го цитирам: „Ще ми се да ви подскажа една асоциация, пише Веселин Вълев, между началото на българската романова традиция с “Пиянството на един народ” от “Под игото” и един цитат от “Естествен роман”. И това е асоциацията с пиянството. В творбата на Вазов народът е опиянен от идеята за национална свобода, от страстта за независимост. В творбата на Георги Господинов народът това е... един самотен, пиян скитник, обитаващ огромна тоалетна, обемаща всичкото под небето, цялата земя.(…) И дали „само струята го спира да не падне” не е метафора на съвременното ни общество?”

„Все повече подозирам – разсъждава двойникът на Господинов, а това означава и самият писател, – че цялото объркване идва от записаните думи”; „Колко дявола могат да се съберат на върха на една буква”; „Има нещо сатанинско в това да остават думи от хора, които вече не са между живите…”

„Да, единствено чисто използване на словото е в мисълта…думите трябва само да се мислят…” (по аналогия с Фуко от „Порядъкът на дискурса”).

Проблемите на екзистенцията създават чувство за тревожност у  героите на Господинов. Но иронията не отстъпва първенството, тя е доминираща и под нейната обвивка драматичността на съзнанието остава скрита.

„Естествен роман” на Георги Господинов е книга за невъзможната подреденост на нещата в съвременния свят, описание на раздробеността и фрагментарността на личния живот и на живота въобще. Той се подсилва от аналогията за „незавършеността” на човешкото слово, дало убежище на езика, на културата. Фрагментарността, детайлизирането не са страшни, те предполагат, те изискват нашето вмешателство на различни равнища.

Съществуват толкова провокации и специфични особености в композиционната структура на единствения по рода си български роман за съвремието, в  който откровено се третира въпросът за  езика като основен творческия принцип в книгата: „Флобер мечтаел да напише книга за нищото, книга без каквато и да е външна фабула, „която да се държи от само себе си, от вътрешната сила на стила, както земята се държи във въздуха без всякаква опора… Нескромността на моето желание е в това, да направя роман само от начала. Роман, който непрекъснато тръгва, обещава нещо, стига до 17-а  страница и почва отново….откривах в оная натурфилософска троица – Емпедокъл, Анаксагор, Демокрит”.

Сред съвременните добри писателски стратегии у различните творци, стилът на Георги Господинов е впечатляващ, защото е интригуващ, защото съдържа предизвикателството на философската, лингвистичната и културноисторическата  разпознаваемост.

Господинов е открил за себе си много важен,  обединяващ цялостното му творчество принцип – за духовната симетрия, която излъчват материалните неща, отсъствието на симетричността е признак за разпада. Затова мухата, чието око има способността да улавя само фрагментите, които изграждат симетрията или съставят отсъствието й – е главен „герой” в романа. Но разпадането е и тласъкът към поуката за симетричност. В човешкия живот съществува аналог:

«Още преди време Карл Линей, бащата на ботаниката, познавайки точността на протичане на процесите при растенията, посадил в секторите на един кръг такива цветя, които отваряли цветовете си в един точно определен час на деня. Как не бях срещнал  по-рано тази информация, докато ровех из всевъзможни справочници. И този път думите ме бяха изиграли./…/ Разбрах, че точно в книгите и то не във всички книги, а в романите, и то не във всички романи, а в няколко избрани (имам ги но никога няма да кажа имената им) се крият думи майки, готови да излетят оттам и да нароят онова, което не мога да назова. Как съм могъл да държа досега тези книги сред останалите, да ги оставям да допират заразните си корици до кориците на други невинни книги. /…/ Вече няколко дни изучавам романите, които съм отделил като особено опасни. Все още не бързам да влизам. Трябва да се подготвя добре така, както пчеларят отваря кошера…»

Господинов е наясно, че както в пчелина се роят пчелите с помощта на пчелата майка, така  се проиграват отново сюжети на книги. Но трябва да се препрочитат такива книги, в които има солидна основа, има хляб, както се казва, за да има живо зърно, да има прополис, за да се рои пчелинът. Слабите книги, слабо отразените в тях страни от живота, нямат нужда от аналози, те не будят желание да се пренаписват отново. Не се мистифицират, както никой няма желание да гали или буди мъртвеца. Може да са доказателство, но не са продължение…

Бихме определили творчеството на Георги Господинов като глас на съвремието, като съвест на гражданското общество, но най-вече като опит за виртуозна игра с езика. Това са все важни мотиви и за „Лапидариум”, и за „Черешата на един народ”, и за „Писма до Гаустин”, и особено за „Естествен роман”.

„Естествен роман колкото разкрива, толкова и скрива. Пресичайки време и пространство така леко, както правят това сюжетът и темата, книгата на Господинов е прекрасен пример за изобретателност във формата и увлекателен разказ едновременно (цитирано по Травис Джепесен за „Естествен роман на Георги Господинов” Превод от английски: Росица Пиронска, рецензията е публикувана в Czech Business Weekly ).

През 90-те години постмодернизмът съединява академизма и авторството на поезия и проза, наричат го дори „академичен постмодерн“, дотолкова, доколкото основно членове на академичната общност  създават предпоставките за оформяне на гравитационно поле, в което да се разгърне постмодерна ситуация. Не съм убедена напълно дали авторите-постмодернисти избягват да се мислят като такива, но със сигурност проличава как те се пазят от  категоричността за присъединяване към явлението. Или по-скоро към понятието за него. И това е обяснима реакция, тъй като самата  постмодерност премахва границите между жанровете, а за мащабите на българската литературна традиция това изглежда подозрително.

Бяхме като че ли свикнали с непрекъсната претенциозност за новаторство сред онези писатели, наричани (кога справедливо, кога не) писатели на статуквото, съчиняващи своите, преливащи от патос истории през всичките тези десетилетия на тоталитаризма. И изведнъж – тъкмо постмодернизмът (избрал най-младите за свои вестоносци) не изяви подобна претенциозност. Нямаше и утвърден собствен статут –  и досега се спори дали се е случил в българската литература, или не. За съжаление, както много често става в българската действителност, “принадлежността” към определена, към различна, към друга тенценция, освен традиционната, се заклеймява от вече утвърдените писателски и критически стратези. Още повече че Господинов  заостри вниманието ни към проблемите на езика и писането[24]. А когато става дума за власт на езика, в представите ни за света като текст на роман, традиционалистите са подозрително внимателни. Но романът е факт и вече почти десетилетие се чете и преиздава.

След отпечатването на „Естествен роман” през 1999  не можеше у Господинов да не се роди желанието за написване на нова книга. Да, тя вече съществува през 2003,  като…  Писма до Гаустин.

4.

Ти  си горчица гор-чи-ца след празника

Не прекалявай с горчицата скъпа

Не прекалявай с горчицата, казвам

Аз съм стомахът на твоята язва

           Г. Господинов („Любовно”)

……………………………..

добрата тленност, топлата му точка –

там мре редът и Бог отново срича.

    Г. Господинов („Sistema naturae ”)

Разпускане на любовните армии

(Писма до Гаустин)

След „Естествен роман” и особено след  „Черешата на един народ”, Господинов не можеше да не напише „Писма до Гаустин”. На романтичната и в известен смисъл носталгична нагласа на поета, прозираща през смислите на творбите му и даваща онова приглушено признание за присъствие в живота и света, трябваше  да £  се  даде правото на глас.

Господинов пише писма до Гаустин и това са откровения до неговия двойник, оголени до нерв. Отговорите – от Гаустин до Господинов – стават основа на стихотворения. И този диалог между „аза” и „вторичния аз”, e резултат не само от намесата на постмодернистки техники. Чрез ролята на Гаустин (този странен образ на XVII век, който е и тук, и там , и тогава, и сега), могат да се правят и най-сложните разрези на явления, често недостъпни или сложни за възприемане от читателското съзнание. Без да изпадаме в подозрение за творческо високомерие от страна на Господинов.

„Господинов – един Гаустин знае как – се докосва до онези болни съсредоточия, в които съвременният човек живее между любовта и болницата, гробището и бебешката количка, розата и нужника, чая и самоубийството” (Миглена Николчина. „Литературен вестник”, 2003)

Забелязваме, че в романтичната нагласа на поета присъства самонаблюдението, тънкият и фин резец на самоиронията, деликатната съвместимост между благородната ирония и тъгата на всеопрощението. Те блестящо потвърждават човешкия регламент на възможностите в нашия все още млад, но вече необичаен и нестандартен век, преизпълнен с нови идейни течения и философски стратегии, конфликти между изми и секти, между религии и малцинствени общности – в крайна сметка борба за постигане на човека, за преоткриване на изначалната му същност, която по презумция е органична и хармонична („да приветствам края органичен,/ добрата тленност, топлата му точка”). Чрез записки на Естественика текстовете на Господинов ни тласкат към предчувствието, че единството между „нещата и техните названия” ще се окаже може би най-верният начин за човешкото себеосъществяване:

От тялото аз искам да започна

от Божия каприз да сме различни

мухата да е крехка, а да е едър кочът

и никой с никой да не си прилича.

И все пак да са същите, да вършат

едно и също, скрито в други форми,

да не омесват в сластния си свършек

тичинка и тестис, vulva с плодник.

Тук има нещо друго, има нещо…

Това обилие на форми не смущава.

Тук има Ред и Бог не прави грешка,

муха и коч, лале и дъб не се сношават.

Със тялото аз искам да се почне

И да приветствам края органичен,

добрата тленност, топлата му точка –

там мре редът и Бог отново срича.

Стихотворението се нарича Sistema naturae и е отговор на Гаустин до Господинов: „Кози и рози се ухажваха край мен/ и аз уплашен викнах – Боже! /подобен грях не е възможен. / Бог чу, десница между тях положи, / О, свят, от втор Гомор спасен!” (Гаустин от Арл, XVII в.)

Раними и раняващи, скрили своята чувствителност под непроницаема броня, лирическите персонажи на  Господинов носят всички белези на свръхчувствителността на хората от новите „модерни” времена. За тях много по-актуална като същност, но абсолютно забранена за произнасяне, би била фразата на Александър Геров „в пръстта и в корените ще се смесим, прегърнати в дъждовна капка ще седим…”, поет, за когото времето, прекарано с любимата, е космическа реалност с разтърсващи ликувания на душата.

Защото при  писателите в края на 20-и и началото на 21-ви век познанията по екзистенционалните въпроси са изначално овладени, придошли са по други пътища, обхванати са от глобалните обръщения на новите технологически преимущества, и не като обратна страна на медала – съществуват тежнения и влечения към антисантименталното като изказ и позиция в поведението на съвременника, срещаме го дори като изтънчен жаргон. Една особена трезвост, която не хладнее, не стъписва:

Накъде ни дърпате бебешки колички?

В края на града, след парка

гробище.

                      „ Разходка”

Няма „злост” или „порядъчност” в любовната поезия на Господинов. Оцеляването като дълг в любовното преживяване или нравствеността като морално цивилизационно понятие само биха ограничили сетивата на поета, биха обеднили възприятията на най-сложното чувство – любовното. За този, който мечтае да попадне „…между пръстите на най-добрата ученичка”, „тъй както ме преписва, небрежна в правописа”, набиращата по инерция скорост на бебешката количка към гробището, е толкова естествено и необратимо житейско събитие, колкото истинска е любовната игра – като част от големия сюжет на живота. Искам да обърна особено внимание върху творбата „Любовният заек” не само защото е поставена в началото „Писма  до Гаустин”, но защото най-отчетливо свързва имена, светове, емоции:

Ще се върна след малко, каза,

и остави вратата отворена.

Вечерта беше специална за нас,

върху печката къкреше заек,

беше нарязала лук, кръгчета моркови

и скилидки чесън.

Не си взе връхната дреха,

не сложи червило, не питах

къде отива.

Тя е такава.

Никога не е имала точна представа

за времето, закъснява за срещи, просто

така каза онази вечер –

Ще се върна след малко,

и дори не затвори вратата.

Шест години след тази вечер

я срещам на друга улица,

и ми се струва уплашена,

като някой, който се сеща,

че е забравил ютията включена

или нещо такова…

Изключи ли печката, пита тя.

Още не съм, казвам,

тези зайци са доста жилави.

Себеиронията е знак за желанието на поета за истинност в любовното общуване,  макар той да е най-големият скептик. Онази „небрежност” на любовния правопис от другото стихотворение, е най-автентичното чувство, защото липсва задължителността и перфектността на протокола, перфидността на статуквото.

 Детайлите на странните обрати в сюжета на „Любовният заек” (може би по аналогия с "Книга на въображаемите същества” от Хорхе Луис Борхес), дават образите на много истини. Най-очевидната е, че за тези влюбени „вечерта е специална”, заекът „къкри” на печката, ароматите на битовизма изпълзяват от усърдно стъкмените кръгчета моркови и лук, истински уют за двама. Ще се върна след малко – казва тя  – „и дори не затвори вратата”. А следващата им среща е след 6 години… През видимостта на ставащото струи едно силно любовно признание, което се изчерпва чрез наивността в обобщението:  „Тя е такава”.

  „Отворената” врата, сякаш е предчувствие за зараждане в обществото на по-либерални позиции. Срещата им е след толкова години (пък заекът още ври на печката). Това е истинско смесване на времеви-хронологически наративи:

Никога не е имала точна представа

за времето…

Предизвикателна и нежна по своему,  поезията на Георги Господинов, взела на прицел най-крехкото човешко преживяване, любовта, не само разказва истории за нейните  несбъдвания, тя търси еротика и следствия:

Как отъняваше девствеността й

подобно ципата на грейпфрут

какъвто смучеха в леглото

на тънки и горчиви резени

в нощта на влага и ноември

о грей луна, грей фрут

о сок тръпчив

о плодов страх

и смут

грей грей луна грей фрут    

                          „Citrus paradise”

Сред сбъдвания и разлъки би било недалновидно да допуснем, че най-върлите почитателки на Господиновата муза –  става дума за Пчелата и Мухата –  са го игнорирали, зарязали са го на любовното поле, или че са се преселили в други светове… Защото Пчелата, в любовното лоно, удържава абсолютната победа. Мухата обаче, в миговете на отчаяние, бръмчи досадно в главата на мъжа, и той разсъждава – дали не трябва да пробие „дупчица” в своя череп… за да прогони нетърпимата нейна настоятелност („Естествен роман”). Пчелата пък се присъединява към болезнените корективи на илюзии:

Видях я после Майка на децата си

тъй много майка не жена

това е казах си различен пол

това е нещо друго, нещо трето

не ни е дадено да знаем искам

да го повторя много бавно

за да свикна

Сега е майка на децата си

Сега,

          шишарка и пчела

е майка

          пчелна пита кошер

на децата си

…така залюбилият се събужда осиротял, когато любимата му познае друг мъж за свой и народи челяд. О тежко тогава на любовника, но дваж по-тежко на съпруга, защото и двамата ще бъдат сираци при жива майка. Тежко им!           

(Стар югоизточен поплак!)

В този смисъл „Третият пол” е една от силните творби на Господинов, защото е различна от всичко написано от него, което можем да разчетем като любовна поезия. Мотивът за „третия пол” е проигран в „Естествен роман” чрез разсъжденията за пола на буквите.

Сред многобройните съвременни зелени движения и техните справедливи манифести за нарушения баланс  между човека и природата, творбите на Господинов, които създават мост между преходното и вечното, имат добър прием.

Да си наблюдателен е дарба, която не е придобивка само на цивилизацията, дори обратното. Но е гаранция за собствен престиж в пространствата на все по-ожесточената съвременна конкуренция. Георги Господинов има пиетет към изследователските стратегии на екодвиженията, хуманитарната култура придава финес на наблюденията му спрямо природни и човешки същности (особено харесвам неговото стихотворение „Кой ще чуе моя разказ за това момиче”):

Полягаш до момичето което

е лягало с момчето си което

е лягало с момичето  което

е лягало с момчето си което

е лягало с момичето  което

Полягаш приобщаваш се към всички

Виж цялата вселена е в леглото ти

Ах колко общество в едно момиче

Харесвам написаното не само поради отсъствие на морализаторски акценти. Не само заради „феминизираната” в стихотворението свобода. Според цитираното само момчето е „свое”, а девойката е ничия: „…с момчето си което / с момичето което”.

Възхищавам се не само на радостта от великодушието[25] на приобщаването. Харесвам стихотворението заради изведения на първи план опит за връзка между общността на социума и индивида. Усещането за липса на съкровеност в тази обвързаност у девойката, е постигнато чрез виртуалното присъствие само на една буква вповече – това е буквата „и” (момчето / момичето). Освен като съставна част от думата, тази буква в семантичен смисъл би могла да се възприеме като съюз, тоест като изискване, като знак за обвързаност. Но когато този съюз е накърнен от общността, девойката е нелигитимна. Тя е ничия. И е никоя – като усещане за себе си.

В този случай гласът на поета има екзистенциална роля: „Кой ще чуе моя разказ за това момиче”.

Авторът не толкова задава въпрос, отколкото настоява за чуваемост. И се надява гласът му да не бъде глас в безвремието…

Другата Жена, която влюбеният мъж наблюдава (от стихотворението „Край на минотаврите”), е взела в ръцете си книга със старогръцките легенди, тя обаче изцяло е съсредоточила своето внимание към „лабиринтите” в себе си:

коремът й е къща и хралупа

едновременно

и не заради римата

е бременна

той сега е индианец

сложил е ухото до корема й

и навярно чува стъпки

затова е тъй уплашен

вътре някой ходи

има там потайни стаи

тайници и коридори

стълбища и перила

мисли си мъжът не казва нищо

аз до входа само съм допуснат

мисли си мъжът не казва нищо

или охранявам входа

мисли си мъжът не казва нищо

През прозореца се вижда, че жената

е спокойна и че оня вътре

няма как да се изгуби в лабиринта

с нишката на пъпната й  връв

Тайнството на зараждащия се живот в утробата на любимата жена е една от основните теми почти във всяка екзистенциална поезия. Интелектуалецът, разчетен тук като „индианец”, е луда провокация. Писателят не търси философско обяснение на инстинкта за продължение на рода изобщо – за него по-важно е самото усещане, неговата менталност, „добрата тленност, топлата му точка”…

Ролята на Гаустин в Писмата е огромна – мъдростта, която по презумпция сме свикнали да не прилагаме към любовните „случки” и събития, трябва да си дойде на мястото. Умен е Гаустин, непрекъснато предизвиква лирическия персонаж на Господинов, зове към мъдрост, но кой ти слуша щом става дума за любов… Регулаторът, симетрията на асоциативните равновесии, ще дойде най-неочаквано от Градинаря. Там, „където мислиш, че сте само ти и твойта роза…” неочаквано наднича Градинар…

Стихотворението на Господинов „Чай от рози”, наред с цикъла Фотографии, смятам за особено характерни в творчеството му:

Светът се сурва всеки ден със милиметри,

но случката от днешния следобед летен

го е засилила към урвата, не ще и дума.

„ Чай от рози”

Това е обикновена човешка история, но нейната значимост за влюбения лирически субект, нейната важност и за читателя, идва по пътя на внушението: всеки ден светът се „сурва” с милиметри, но „случката от днешния следобед го е засилила към урвата“.

Поетът вече е усетил, че неговата случка е само малка част от големите човешки съдби. Той открива с потрес, че светът, не само неговият, а и изобщо светът, върви към разпади, макар и с милиметри, („светът се сурва всеки ден“, т.е. необратимо).

Поетическата фраза „не ще и дума“ читателят възприема като споделяне на ухо — разказът за случилото се ще бъде предназначен само за теб, за единствения му слушател — и ти се заслушваш:

Да го направи с градинаря тя, чума,

сред рози и бодли, дали се е одрала,

и ако днес не бях видял, а

смятай колко есени, лета

са били заедно сред рози и листа

и хладината й от толкова години

добре, че го отпращах зиме

Постигната е убедителност в изключителната случка на интимността. Но дали неговата любима толкова неочаквано е предпочела Градинаря…

…та аз й подарявах рози всеки път, о дар —

проклятие, зад което се е хилел градинар.

Точно тук поетът отново провокира мъжкото его (по Фройд) като изгражда нова обител за художествената интрига („смятай колко есени, лета / са били заедно сред рози и листа“; „добре, че го отпращах зиме“). Интересни словосъчетания, специфични лексеми. От друга страна, тези вмятания звучат като глас на подсъзнанието, извличащ на повърхността думи, които човешкото същество никога не би произнесло на глас пред своята любима, дори когато тя е низвергната („чума“; „дали се е одрала“; „проклятие...”). Тази доверителност засилва читателската съпричастност към случката, разказана от младия човек, възмутен от невярната любима. Но някак светло и не като злодей този Градинар отглежда розите от градината на поета, отглежда и своята любов към жената на поета, отглежда и нейната изневяра. Защото у него, у Градинаря, жената търси и открива равновесието. Финалът, произнесен от поета съвсем ясно („Край“, край на любовта, разбира се) се възприема като зрителна достоверност, но и като филмов кадър, с подчертани визуални елементи (поетическият и любовният финал съвпадат). През цялото време ни владее усещането, че поетът проявява  завидна способност да разказва увлекателно и поетично, да разгръща визуална достоверност, да разкрива универсалността на символите и тяхната изключителност в една  случка за любовта, неговата, уникалната, но и повторяемата.

Препрочитането. Любимото занимание на писателя.

Читателят изпитва неизмеримо удоволствие от така постигната „художественост“ –  със съвременна, нетривиална образност, едно пълноценно общуване с изкуството на словото:

Да го направи с него, богове, та мигар

не е за други векове, за гнусни книги,

нима не трябва вкус и в изневярата? —

да го направи с градинаря тя,

а подир час да се усмихва утолено,

да ме закача по носа, след туй смирено

да пита искам ли да ми долее чай…

От рози ли, ще кажа и ще кресна:

Край!

        Самоиронията – „богове, та мигар / не е за други векове, за гнусни книги“ (подразбирай книгите на постмодерността!, защото те дори са маркирани като такива  в Естествен роман), игровото, иносказателното начало[26], подсилват художественото въздействие на тази уникална в българската литература легенда за любовта, разказана с изключителен усет и финес от млад поет в началото на XXI в.

Усещане за  света, който се разомагьосва пред очите ни, свят на разпадане на общностите, случайно ли поражда у Господинов копнежа за създаване на книга само от първоначала, както нееднократно го заявява в „Естествен роман” … А за  ролята на Градинаря[27], като символ на равновесието, трябва да му бъде отдадено дължимото.

И разказът „О, Хенри” може да бъде разчетен като любовен. Не само заради настроенията, акцентни и в любовните стихове на Господинов:

„В това разминаване, пише авторът, има повече любов, отколкото във всички срещи на света, ако не ви звучи твърде сантиментално. Но по Коледа е позволено. Нали, о, Хенри”

В творчеството на Господинов всичко трябва да се усети чрез Езика, дори и божествените неща. 

Така стремежът за назоваване на видимото се превръща в стремеж за преназоваване (на означаемото), опит за повтаряне на божествения акт на сътворението. Иронията обаче дебне отвсякъде: „Шоколад беше Бог и се топеше в устата”.

А това вече може да се разчете като предизвикателство към комерсиалността на съвременните медийни реклами  (а те са другият прицел на постмодерността). Това отношение към нормативността на съдържанието на “рекламите” определя ироничната предпоставеност спрямо тях, ще го доловим много отчетливо и в друг негов текст:

„Не казвайте на майка ми, че работя в рекламата, тя си мисли, че съм пианист в бардак”.

С подобна отчужденост от комерсиалното в живота умира и героят от разказа “Закъснелия дар”. Умира в самотност. А телевизорът на една от  витрините (от онези, “рекламните”, с вградените камери, които  не   пропускат никога ставащото на улицата), излъчва сгънатото на две,  изстиващо вече, тяло на клошара. И “неговите широко отворени очи”…

Да се каже, че сред съвременните поети той почти няма аналог, няма да е съвсем точно, защото тази иронична особеност на тематичната трактовка на любовната поезия, е много характерна за творчеството на по-младите поети днес. Но езикът у Господинов – е изключително пластичен и оригинален.

В създаденото от утвърдените имена (от по-възрастното поколение, или от писателите „на статуквото”),  утвърдителният патос или превенцията на нравствеността е по-скоро в друга посока – социална отговорност и дълг в човешките взаимоотношения.  

Ироничните интонации на любовната изповед са съвършени в поезията на Господинов („ти си топчето в моята супа / Аз съм квадратчето на покривката / Ти си солницата дето не пуска / Аз съм оцетника в края на масата”– цитираното е от „Черешата”, а не от „Писма до Гаустин”…). Тези стихове събуждат умилителен несподелен смях (истинска кулинарна енциклопедия), но този смях е обагрен и с носталгия… По-важно е да се подчертае, че всичко в тази поезия трябва да се усети  чрез Езика, не само човекът лакомо поглъща Господа чрез шоколада, но и любимата е толкова търсена и желана, както топчето в супата. 

А ето и една друга „любовна” история, пак разказана от Господинов, позната до баналност, но много тъжна, която засяга битието на средно статистическия  българин:

Блъска нощни смени някой лев печели

после вдига къща

цяло село цъка

с баня с тоалетна а балкона стъклен

после както става

в някой виц банален

тя с един от смяната май началник-смяна

после той разбира

но мълчи прощава

после ляга болен повече не става

дни лежи и мисли

как така се случва

някак много леко гладко като бучка

всичко се изсулва

няма даже драма

няма нищо после

нищо няма

няма

( „За леката душа”)

„Всичко се изсулва” в съвременния свят, както се изсулват названията на нещата от своите гнезда („както бобените зърна от изсъхналата шушулка. Досега имената  се държаха здраво за нещата.”). И като че ли  това е отговорът, който търсим.

Ако трябва да говорим за особености в психиката на лирическите персонажи от творчеството на 40-годишните поети днес, то е именно в това – иронията, себеиронията се промъкват и там, където сме възприели, че е недопустимо – в любовните „драми”:

Тя запали цигара по онзи начин,

по който разбираш, че всичко

е вече решено, и каза:

Край, усещам се като в армия

в мирновременно положение,

маневри по запуснати ниви,

безплодни учения  (…)

О, ти го мислиш отдавна, казах

звучи като стихотворение.

За мен е оставен финалът, ето:

Аз съм леко ранен

много леко ранен

и неловко кървящ

в мирновременно положение.

                      „Разпускане на любовните армии”

Жестът от любимата жена, предназначен за Другия, е категоричен – няма мелодрами, няма уверения за вечна любов. След случката лирическият персонаж казва за себе си, че е „леко ранен, много леко ранен”. Тази дистанцираност от обекта на изображение е специфичен творчески похват от по-младите поети днес. Разпускат се любовните армии, оттеглят се стратезите, необходими за любовната обсада. Просто време за една цигара. В това безспорно има себеирония, но забележете, че все пак мъжът е и „леко кървящ” (защото вече изцяло сме в атмосферата на Писмата, в териториите на Черешата той едва ли би бил ранен). Това е начинът за разказване на една любовна история след приключването £ – с фино чувство за мярка,  обилно обагрена с ирония („на третата година точно чешмите почнаха да капят…даде им се знак”- „Мистерия”). Ирония, вероятно за да прикрие тъгата. Но кръвта на раната все пак избива върху модерната дрешка, колкото и неловко да е това… „Писма до Гаустин” е книгата написана след „Черешата на един народ”, и проличава в тези детайли.

 „Писма и фотографии” е последният раздел от Писма до Гаустин. Лингвистичната култура и познанията за дълбините на живия живот, винаги  помагат на Господинов в интерпретациите на художествените факти (позоваването на събития „вън от кадъра” е ракурс към творчеството и на Дерида например).

Когато иска да ни подскаже своята мотивираност, за да опази това свое състояние на духа, както и силно изявената си способност за дистанция – дори в лоното на самия живот, Господинов често използва, както вече подчертах, зрителния ракурс на своя двойник – Гаустин. Той е своеобразно предизвикателство към вътрешното състояние на духа, тест за екзистенционалните дълбочини в психиката на поета.

Особената доверителност на Господинов към Гаустин не е без последствия:

„Щрак.

Виждаш ли Гаустине, как се нареждат нещата в моменталните кадри на фотографията. Никога няма да разберем кой ни е наредил така, защо ни е събрал тук и кога ни е щракнал. Никога не сме обръщали достатъчно внимание на това, че Фотографът винаги остава вън от кадъра. А то, струва ми се, е знаменателно. Твой Г.”

Никога няма да разберем кой ни е наредил така, защо ни е събрал тук и кога … Шахмат на живота. Той събира и разделя фигурите. Но само той сега може да обедини Гаустин с Градинаря.

5.

Прости ми, Господи, че опитвам

един ден от живота,

                     който не си ми отреждал.

Г. Господинов („Виенска неделя”)

(…)

и ги сгъва майка ми.

Г. Господинов („Простор”)

Кратко за НЕДЕЛИТЕ НА СВЕТА

Неделите на света – последната, четвъртата част на книгата „Балади и разпади”.

Много светла, изпъстрена с топли багри и хумористични знаци поезия. Дори Господ тук се появява в най-истинската си роля. Истинска. Или почти:

Винаги съм знаел

че той е жена че е в бяло

Включва светлината машината за кафе

слага пепелници на трите масички

Подрежда витрината с днешните понички

и имената им 

И после

в току-що сътворените небеса –

слънце и  самолет

(„Сутрешен полет”)

В Неделите на света съботите са със светли врати, стените са от въздух, утрините са „в розово”, светът е като вселенска картина, обсебена от светлина. В новините по държавното радио чуваш как говорителят изчерпва цялата черна хроника с едно-единствено съобщение: изгубено черно коте в центъра на Любляна. Старците по алеите не бързат, като че ли имат пред себе си цялото време на света… и това са знаците на тази книга: защото всички пътища водят навсякъде, не само към Рим, не само към смърт… в неделите на света.

Прости ми, Господи, че опитвам

един ден от живота,

                     който не си ми отреждал.

(„Виенска неделя”)

Лиричност, някак внезапна и необичайна за поезията на Господинов, лиричност в Неделите на света, това е първото определение, което се заражда в съзнанието ми. И отново натрапчивата мисъл, че нещата биха се загубили по всичките посоки на света, ако отсъстваха имената им.

Отново напомняне от Господинов, че названията здраво се държат за нещата, и то в Неделите на света, иначе обемите ще смажат смислите. И  не мога да избягам от ремарките на  „Естествен роман”:

„Мрежата служи, за да се улови рибата – след като рибата е уловена мрежата трябва да се забрави.

Примката служи, за да се улови заекът – след като заекът е уловен, примката се забравя.

Думите служат, за да се улови смисълът, след като смисълът е уловен, думите могат да бъдат забравени.

Да можех да намеря някой, който е забравил думите, за да си поговоря с него”

Най-странно, най-смущаващо в българския език, според поета, е названието  п р о с т о р.  Става дума за онази нашенска връв, опъната в задния двор (или на друго закътано място), с прането по нея…В представата за уловеното от окото разстояние, това ли е просторът – и по него да висят панталони, чаршафи, калъфки и гащи? По простора „виси си” нашенското (стихотв. „Простор”). Иронията и носталгията тук са в особен режим на взаимодействие:

Скачените крачоли

на двете Америки, полукълбата на сутиена,

                                            блянът на синовете

по Юга и Севера.

Географията капе,

Съхнат Португалии, Скандинавии, Азии и  Африки

и ги сгъва майка ми.

Предизвикателство към днешните писания за „родно и чуждо”, към всички онези научни „за” и „против”? Или неволно сме станали свидетели на скритата обич у  сина към неговата майка.

Разделът Неделите на света се състои само от 14 стихотворения. Но толкова светлина идва от тях, че цялата книга придобива друг блясък. От баладите и разпадите изкристализира усещането за целостта на живота. 14-те стихотворения се оказват  напълно достатъчни, за да се оформи завършена представа за светоусещането на писателя, за настроенията му в неделите на света:

– Отдръпване от догматизма на религиите („Невъзможно е да се изгубиш/ в град с толкова катедрали./ Църквата винаги ще те вкара в пътя”, стихотв. „Руан” ).

– Снизходителност към претенциозността, особено в изкуството („…прекалено са лъскави/ оперение оперетно/ и в скръбта има кич/ реквизит/ или друга естетика, стихотв. „Враните на Виена”; „Винаги ще предпочитам конете/ и никога не бих заменил кон/ за кокошката на изкуството“, стихотв. „Виенска неделя”).

Но, да – за мъдростта, отгледана пак чрез книгите, но когато тя е естествен език на човешкото сърце: „да се прекръстим/ преди да са ни прекръстили” („Враните на Виена”). В „Неделите на света” съществува безупречната естетика на живота, на злото и доброто в него:

Всичко в този град замира рано,

Само погребалната агенция

и смъртта

             работят денонощно.

(„Малък град в Нормандия”)

Балади и разпади нямаше да е цялостна книга ако езикът, звукът, слухът не изкушаваха  читателя/съавтор именно по този начин: „…Все по-мъничко Моцарт /все по-мъничко Моцарт/ все повече Салиери” …

6.

…Дядо Мраз. Брадата му се беше разлепила, крачолите на панталоните му се виждат. Вие ли сте, вика, тоя и тоя. Аз съм, викам. И той бърка в чувала и вади един фотоапарат, в кожена калъфка, с презрамка. „Зенит”, от старите. Същия, дето го исках на времето. Подаде го и си тръгна. Стоях като треснат. Изтичах да питам кой го праща, но вече беше изчезнал. Това ако не е чудо. Е, може да съм се изпуснал някъде, в казармата има всякакви зевзеци, и да са го пратили за майтап. Подаръкът обаче дойде. Десет години по-късно. Десет години… Държах го в ръцете си и ми стана толкова криво. Седнах и ревах, ревах и не знаех защо рева. Защо не го получих аз този фотоапарат преди десет години. За какво ми е сега, какво да го правя. Ако нещо не стане веднага, както го искаш, по-добре после хич да не става. Нà и сега. Цял живот никой не те заглежда, камо ли да те снимат и баш на Нова година…

        Пукотевиците от балконите и фойерверките дойдоха неочаквано и секнаха речта му. Той разбра, че е настъпил новият век, но никой не идваше да го смени. Длъжен беше да продължи предаването. Имаше мисия. Вятърът се усилваше, снегът сега не падаше кротко, а се завихряше над тротоарите. Той вече не говореше. Просто стоеше и гледаше в екрана, даваше образ на оня отсреща, поддържаше го, както се поддържа загасващ огън.

         На сутринта единственият включен телевизор на витрината, от онези рекламните, с вградена камера, излъчваше сгънат на две човек с широко отворени очи.

 Г. Господинов („О, Хенри”)

Когато, човекът, убива

или Коледна история, разказана с реалистична взискателност:

…приготвещият се да празнува своята Коледа Човек, грабва една вила и я забива във врата на прасето, то бяга, скимтящо от болка и ужас. А за триумфиращия от победата си стопанин, прасето, заедно със стърчащата във врата му вила, прилича на дракон…  Така убиецът е със самочувствието на победител (над драконите):

                    „една смърт можела да бъде и красива” [28] …

Най-артистичната[29], най-тъжната книга на Георги Господинов.

          Изповед  на „душата” на прасето:

„оня, който ме храни цяла година, дава каната с виното първо на баш касапина и сетне тя минава през всички доволно окървавена, глъчка, майтапи, истории”.

…това се записва…

                                      Плаче Марица, окървавена   

                                           Плаче Марица, окървавена

…това се записва…

Думите на  душата на едно прасе:

„Никога не съм вярвала, че една смърт може да причини такова удоволствие. Сега ще ми отрежат ушите да ги препекат на жарта: то си е първото и затова най-вкусно мезе. Сетне ще загрухтят бензиновите лампи, кожата ми ще почернее като големия казан на тия, дето ме храниха цяла година. Сетне ще ме измият отгоре със сняг, ще ме затрупат с чували да се задуша малко, ще ми изстържат четината с един голям нож, пак ще ме измият и намажат с оцет и сол (ако душата ми не беше тук на сливата сигурно адски щеше да щипе), ще почнат да късат кожата ми на тънки парчета и шумно ще дъвчат. Знам всичко това, като че ли е било хиляди пъти, усещам го… не знам как да кажа, сякаш с кръвта си, макар у една душа да няма кръв. Клали са ни толкова зими, та не може този ужас и тази кръв да са се изпарили ей така. То си се пише някъде…”.

„…сигурно раят е запазен само за животни. Само за животни. Иначе би имало прекалено много кланета и кръв”

Безспорно, че разказаните от Господинов случки са нашенски, и географски, и социално-психологически, с голяма доза балкански нрави.

 В тази сложна демистификация на традиционното, с деликатен, утвърждаващ жест към новите отговорности на съвременника, е заложен успехът на творчеството на Георги Господинов –  като оригинална българска проза за съвремието.  Обаче

          „Господ си има друга граматика…”

В края на нашите приказки…

…настъпил е новият век, но никой не идваше да го смени. Длъжен беше да продължи предаването.

февруари-юли / 2008

София

---

[1] Терминът е на Борис Минков в статията „Успешни носталгии”. България днес. Двуседмичник на Агенцията за българите в чужбина, бр.11, 1999.

[2] Сборникът с разкази "И други истории" (2001) излиза във Франция, САЩ, Чехия, Македония, Австрия. През 2007 английското издание е в номинациите за най-голямата световна награда за книги с разкази "Франк О'Конър".

[3] Пенчо Славейков. На Острова на блажените. Антология. Биографиите на поетите са написани, а стиховете преведени от Славейков. Портретите е рисувал Никола Петров. Издателят Александър Паскалев печата антологията в придворната печатница на Иван Кадела, София, 1910 г. ; Цитирано тук е от предговора на  Пенчо Славейков: «Тези поети са: Стамен Росита, Чевдар Подрумче, Иво Доля, Бойко Раздяла, Тихо Чубра и Секул Скъта. - Биографиите и характеристиките стъкмих повече от факти за пръв път от мене лично събирани, че готов и печатан материал за това почти няма. Тъй че тия биографии и характеристики на поетите се явяват нещо съвсем ново, неизвестно и за самите читатели на Острова. За тия биографии може някому да се зловиди, особено ако зад известни неща в тях се дири онова, което не е казано, а на казаното се преинача смисъла. Но аз съм стар вълк, навикнал на тъмна гора, и не ми прави впечатление. Ще отбележа най-накрай, че между песните и стихотворенията в тая антология има няколко, които съм печатал вече по-преди, но които по непредвидливост, свойствена на всички български поети, съм пропуснал на времето да отбележа, че не са мои, а преводи. Тук грешката е поправена и авторството възстановено».

[4] "Българска христоматия. Избрани образци от всичките родове съчинения."(1995) и „Българска антология” (1998).

[5] Бурова, Ани. Ефекти от наследството: "На Острова на блажените" и мистифицираните антологии на 90-те.  Литературен вестник, 2003. Линурова алгии

[6] Ницше, Фр. Несвоевременни размишления ,1992. 96 с. 

[7] Пак там. с.167

[8] Дакова, Бисера. Век и краевековие. Карина М, С., 2006; Пенчев, Бойко. Тъгите на краевековието, С., 1998.

[9] Можем да посочим книгите със стихове на Биньо Иванов, на Константин Павлов, на Ани Илков, на Златомир Златанов, на Пламен Дойнов, на Пламен Антов и т.н.

[10] Отпечатан е в Сърбия  (Природни роман, 2001, превела от български Мария-Йоанна Стоядинович), във Франция („Un roman naturel”, 2002, traduit du bulgare par Marie Vrinat), в САЩ ( NATURAL NOVEL. 2005, Translated by Zornitsa Hristova), следват издания в Чехия (Prirozeny Roman, 2005), в Чикаго, в Швеция и т.н.

[11] „Естествен роман”, Жанет-45, 1999.

[12] Терминът е на Веселин Вълев, Литературен вестник, 2003.

[13] Докторската дисертация на Господинов е: „Поезия и медия. Кино, радио и реклама у Вапцаров и поетите на 40-те години на ХХ век”

[14] Поетът Георги Господинов е  литературовед и това проличава в текстовете на неговата художествената продукция, в аналитичността и лекотата, с която осъществява интроспекции в културното пространство на литературата, живописта, театъра, драматургията, киното.

[15] „Така по нашия край мамят пчелите” – пише Господинов.

[16] Бране Мозетич. Банални неща. Карина М, С., 2004.

[17] Георги Господинов: „Доскоро наивно мислех, че през 90-те години сме свършили доста работа върху правото да интерпретираш литература, история, да обичаш традицията по свой начин (…). В литературата подобно патетично отношение към традицията е белег на провинциализъм. А аз се чувствам спокоен, защото нямам прабългарски и тракийски комплекси. Когато отидеш навън с някаква книга, не те питат от 1300-годишна държава ли си, носиш ли розово масло и ядеш ли кисело мляко. Важна е книгата….. Гражданското общество в България не успя да се случи и постоянно ни се дават знаци за това. Българският национализъм е силно провинциален – много е странно това съчетание на краен патриотизъм и крайна чалга. Несъвместими неща. Не може да си хъш, патриот и да викаш срещу турците или срещу Ориента и в същия момент да използваш чалгата като предизборна агитация за влизане в Европа (…) Провинциални са и опасенията ни, че влизайки в Евросъюза, ще загубим идентичността си. Това мнение ми се струва глупаво и бездарно и някои хора ползват влизането в ЕС като алиби да подклаждат националистически страсти. Без изобщо да се замислят, че ние нямаме ясно съзнание за собствената си национална идентичност. Българският човек непрекъснато се чуди прабългарин ли е, трак ли е, тюркоалтаец, лале или зюмбюл. Нашата идентичност не е толкова важна за европейския човек. Той не ни е враг, за да иска да ни смила….”

[18]  Четирима португалски поети. Антология. Превод Георги Мицков., Карина М., С., 1996.

[19] При роенето на пчелите качествен пчелин се гарантира само от първака на роенето, последващите роенета са белег на болестна агресия на пчелите и опитните пчелари унищожават целия кошер.

[20] Предварителна работа на Пенчо Славейков над “На Острова на блажените” е сбирката му от 1909 г. “Преди мълчанието” (непечатана; запазена в ръкопис в музей “Петко и Пенчо Славейкови”). На заглавната страница на ръкописа е сложено мото из Апокалипсиса (една от книгите на Библията): “Се грядет день великаго млъчания”.

[21] Пенчев, Бойко. Еко и краят на българският модернизъм. В: Тъгите на краевековието, 2003.

[22] По аналогия с изследването „Лудостта и обществото” на Мишел Фуко.

[23] Веселин Вълев в „Изкуствена рецензия за един Естествен роман”, 2000.

[24] Георги Господинов: „Мисля, че истинското случване на книгата е точно пред чуждия читател. Той не е чувал нищо за теб и не можеш да го заподозреш в умисъл. Когато романът се появи на френски, излязоха доста рецензии в „Нувел Обсерватьор”, „Льо Соар”, „Женев”. Така беше и с английското издание на книгата – отзиви имаше в „Гардиън”, „Ню Йоркър”, „Таймс”. Но тази рецепция е официалната, критическата. За мен е по-любопитно възприятието на обикновения читател.

[25] Според Киркегор интелектът е ,,отвъд добро и зло''.

[26] Тодорова, Мариана. „Ал.Геров в началото на XXI век: светогледни и eстетически проекции”. В: Александър Геров. Самотникът. С. , 2005.

[27] Георги Господинов: „Още към това ботанико-градинарско говорене, вж. сп. „Теменуга”, 1909/кн.7, където Н. Райнов пише в студия за Яворов: „Той цъфтеше като екзотическо растение в оранжерията на сп. „Мисъл”, под нежните огледвания на опитния и реномиран градинар на българските таланти естетика професор д-р Кръстев” (курсив М. Т.).

[28] Господинов,Г., „Коледната душа на едно прасе”- В: О,Хенри, 2007.

[29] Господинов,Г., О, Хенри . 3 Коледни истории с илюстрации,  Жанет - 45, Пловдив, 2007. Илюстрации от Надежда Олег Ляхова, Никола Тороманов, Яна Левиева.