Мариана Тодорова

„ФИЗИКА НА ТЪГАТА като послание”, София., 2012, 224 с.  //  ISBN 978 – 954 – 315 – 075 – 5

 

Човек трябва да замлъкне за известно време и в отворилата се пауза да чуе гласа на друг раз­каз­вач, риба, водно конче, невестул­ка или бамбук, котка, орхидея или камъче.
…например „Старецът и морето” през очите на рибата, на оня мерилин. Това наричам не­антро­по­­центризъм. Нейната бор­ба с жилавия старец и морето е не по-малко драматична. В крайна сметка това е героят, който се бори на живот и смърт в цялата история. Разказът на стареца е разказ за битката с остаряването. А този на ри­­­­бата е разказ за смъртта. Цялата исто­­рия през гласа на една риба, кървяща, оглозга­на, но съпро­тивляваща се до смърт.
Един мерилин може да бъде унищожен, но не и победен”. ( „Физика на тъгата” Георги  Господинов)

 

 

Поръчваме …
(а боговете само това чакат)

 

През 1999 г., когато беше присъдена Нобело­ва­та награда за литература '98 на Жозе Сарамаго, имах при­вилегията да бъда издател на великолепния му ро­ман „Всички имена”,
Ясно помня деня, когато получих книгата: беше събота, суха и все още топла привечер на ноември, започнах да прелиствам страниците. После рязко се върнах в началото й, скъпернически търсейки ниш­ката на интригата, но редовете ме притискаха със сво­ето сцепление, без да мога да отскоча встрани, или да прередя пасажи от другата страница… „Ти имаш виш­неви очи, не знаех че има хора с такива очи”, чух да казва синът ми, когато бях стигнала края на кни­гата, и издайнически погледнах часовника с глож­де­щи очи. Отброяваше първите часове на понедел­ниш­ката сутрин. Хората се изнизваха за работа, а аз сто­ях вцепенена. За два дни – светът се беше про­менил.
Сега, след 14 години, се мъча да си дам отговор, кое фатално внушение на Сарамаго промени завина­ги моя свят и ме кара да ходя по други пътища.

Накратко: г-н Жозе, архивар в Главния отдел на Гражданския регистър, е образец за абсолютна аку­рат­ност, лоялен, перфекционист в своята професия, и естествено – без семейство поради педантичната си отдаденост на службата. Подреждайки имената на живите и мъртвите в обособените регистри на Архи­ва, той е открил една устройваща го на този етап истина – „само в смъртта измама няма”…Сюжетът на книгата е богатство от видими сюжетни стратегии, от майсторски конструирани изненади. Но не това е важ­­­но­то, то само е изпипаната подготовка на чита­телското прилъстяване към финалната сцена: свече­ряване, г-н Жозе в гробищния парк, неговата издай­нически поприведена суха фигура, доказателство за затрудненото му четене на имената върху кръстовете, побити над пресните гробове.
Какво точно тук търсите, в това градско гроби­ще, г-н Жозе?

(…по причина на една стара, позабравена, но практична „мода”, към колосаните в бяло ръкавели на Архиваря Жозе, неволно се е „закачил” хартиен фиш – на него е записано неизвестно име. Оскъдни данни, само толкова. Но, името е на жена. Вълнение у г-н Жо­­зе. В невинното „прилепване” на фиша към неговата ръка той съзира пръста на съдбата. Нови вълнения, влюбен е… Само едно име, като хиляди такива, под­редени от него в регистрите? След дълги проучвания извън сградата на Архива, на които той принципно няма право, и които силно накърняват чувството му за служебна лоялност, Жозе най-сетне успява да открие ней­ните родители. Ужасът е пълен, разбира, че мла­да­та жена е мъртва. „Разграфеното” му на регистри съзнание тревожно звъни – мястото на нейното кар­тон­че е за „другия” отдел, при мъртвите. Но вече приел съдбовния избор като божи знак, самотният мъж иска да я „погребе” в пълнота, да не накърни паметта u чрез „липса на данни”, което за един архивар е кощунство. Една такава нощ става непопра­вимото – акуратният чиновник разбива стъклата на учи­­­лището, влиза „с взлом”, където предполага, че е влизала и жената, и търси съдбовно върху черната училищна дъска тебеширените следи от нейната ръка. Така издирвайки обстоятелства и данни за жената, той стига до най-страшната вест, която може да срази един католик – самоубила се е. Учителка по математика, самоубийца.
Само в християнството има милост за само­убий­ците. При другите религии – телата се полагат в гробове, извън Границите на гробището, красноре­чиво е: скръбта и посещенията на близките там да са оскъдни – гробовете на само-убийците са с клеймо, те са гробове на сиротността.)

(Извън книгата сега: видно е, че най-преданите очи, това са кучешките очи. Стигнало е до мен поверие­то, че в кучетата се вселяват душите на преродените самоубийци, по такъв начин те търсят човешката бли­зост, за да изкупят греха си от насилствената смърт, която са предизвикали. Макар и върху себе си. Само кучешките очи гледат с такава болка и безусловна преда­ност човека, неми… обичам и прибирам в дома си бездомни кучета, причинявам толкова неудобства на близките си хора? Много по-отдавна е това, много преди да прочета романа на Сарамаго. Значи, да при­чинявам неудобства, ми е вродено).

И така: г-н Жозе е в гробищния парк, негова е необичайната поза на това мършаво застаряващо тя­ло поради затрудненото му взиране в имената и циф­рите по кръстовете на мъртвите…Жозе търси гроб и кръст с нейното име. Тук е. Следва: нощ в гробището, непреодолимият студ и обяснимият страх, усещането, че в почвата под краката лежи царството на мъртвите, луната със своя светлик е способна да раздвижи сен­ките. Разсъмването, когато бялата хладина от небето се смесва със студенината, надигнала се от земята. Появата на Овчаря със своето стадо. Изумлението и ужаса на г-н Жозе като вижда как овчарят енергично започва да изважда от прясната все още земя дърве­ните кръстове на новопогребаните мъртви, преди живите да са успели да фиксират върху каменната па­метна плоча името. … Размяната на кръстовете над гро­бовете. Яростта на Жозе, която пълзи нагоре и го ду­ши. Непознатият вкус на агресията – да отмъсти за ко­щунството, извършено от овчаря. Преглъщането на гнева, постепенното му уталожване след признанието на овчаря, че върши от дълго време това дело, само за­що­то е убеден, че така мъртвите изравняват своите шан­сове да бъдат обичани. …В далечината се вижда отда­лечаващата се сянка на Овчаря със стадото, почти като в библейски мотив, г-н Жозе прецежда целия си жи­вот чрез горчилката на един обикновен овчар, взри­­вява порядъка на битието си, после посяга към бо­жия символ на разпятието и… сам започва да раз­мества кръстовете…
„… Няма по-голямо почитане от това, да оплачеш някого, когото не си познавал…”
Мотото, което Сарамаго е поставил на първата страница на книгата си, което открадна спокойствие­то ми тогава, гласи: „Знаеш името, което са ти дали, но не знаеш името, което имаш”.

 

*


Книгата на Георги Господинов, „Физика на тъгата”, е книга за живите.
В романа обект на размисли е тъгата, а толкова светлина извира отвсякъде! Докато четеш те обзема някаква особена лекота, като че летиш, или си в дви­жението на пръстите на онова светло момиче от фи­нала на книгата му, което плъзга светлина по кла­виа­турата на пианото и леко извръща глава и те поглеж­да право в очите… Акордеонът от предходните му книги, тъмната разтеглива сянка на страха и мъката, че няма да се справиш с живота, е отстъпил авторски­те си права на пианото, което авторът е копнял в детския си свят, и което е символ на петолинията на високата култура…
Защо ме споходи този спомен за Сарамаго, докато четях „Физика на тъгата”? Може би не ме е навестил случайно, или не ме е напускал никога. Ви­наги изплува, когато се докоснеш до го­лямата, добре направената литература. Защото това е занаят, както всички останали. Но с огромна отго­вор­ност, защото се упражнява власт без упойка.
Малцина са писателите, които не просто умеят да разказват умно и неусетно увлекателни случки, карат ни да тъжим или да се смеем с цялото си сърце. Това би било хубаво, но свърши ли разказът им се питаш – е, да, но какво от това?
Книгата на Г. Господинов е книга за живите, за ония, които трябва да бъдат спасени – в Ноев ковчег или в обикновена капсула от спомени, запазени от Апокалипсиса, който ще се стовари като наше лично „дело със заслуги”. „Физика на тъгата” е книга за живите, с хумора и блясъка на истинските неща в живота. Но както всички, непредвидимо талантливи творци, и той посяга към обратната, кървящата стра­на на „одраната кожа” на битието. Защо?

*

„…дворци и мазета, критски царе и тукашни овчари строят лабиринта на тази история за момчето Минотавър, докато се изгубиш в нея”.

Един град, един мит, може да бъде опознат само като се загубиш в него. Внушил ни го е Господинов в своя пъте­пис за Португалия. Една история може да бъде по­чув­ствана само ако се изгубиш в нея. Но това е „за­губа” по предпочитаниe, изборът не затлачва реките на поз­на­нието, не мрази историята на родо­вете и фа­ми­­лиите. И внезапно откроената визия на дърветата на Лисабон, отрупани с ярко лиливи цве­тове, по­доб­ни на люляците на Елиът, из­гарят въображението. Като запалена клечка кибрит в мрака е и историята за Минотавъра, проче­тена от автора в Старогръцките ми­тове и легенди в най-дет­ските му години.

Съвременният човек е доведен до състояние да съвместява в себе си много идентичности, да обеди­ня­ва противоречия и конфликтни начала. Картината на съвременната литература се изгражда от много и различ­ни писателски имена, пътешественици или град­­ски домошари, които строят лабиринтите на човешкото его. Но малко са книгите, които уплътня­ват картината на днешните човешки надежди и съг­раж­­дения.
Чета почти всичко от съвременните прозаици, особено от по-младите, интересно ми е. Но се връщам за препрочитане на съвсем малко книги – на Оля Сто­я­нова и Георги Господинов, на Галин Никифоров и Алек Попов, на Захари Карабашлиев.
Социокултурната среда е тази, в която литера­тур­ните знаци най-пълноценно битуват и се разчитат като послания. Ако в корпуса от текстове на даден автор могат да се видят типологично общи обозначе­ния с други автори, то това е аксиологическа общност на кръг от проблеми и идеи, заинтригуващи чрез по­зи­­цията на различните писатели, особено близки чрез отзивчивостта им към определена тема…
Страданието и състраданието е състояние на продължителност на вътрешното време на литератур­ния персонаж. Още в класиката е отбелязано:

„Само Бог страда т ъ й с в е т л о… […] Аз завиждам на магесника-автор, който т в о р и светлина сред нощта и се о п и в а от нея. „Сън за щастие“ е една вълшебна приказка, която ме кара да шепна почти през сълзи: Как дивен би могъл да бъде, о, Боже, твоя тъмен свят!...” (П. Яворов).
В образа на Минотавъра от книгата на Госпо­динов е стаено мъртвото време, мрака. В тъмнината на Лабиринта времето е спряло, по тази причина той ще бъде вечното дете, клеймосано и изоставено, още по-ужасено, защото е безсловесно. Мъката му няма да се прецеди през словесния вик. Когато Тезей навлиза в лабиринта и стига до мястото на Минотавъра, с наме­ре­нието да го убие, Минотавъра обаче страдателно и състрадателно подава най-уязвимата час на тялото си. Това е човешкото. В една от фреските, посветена на Ми­нотавъра, явно се вижда как той е навел неестест­ве­но едрата си глава, откривайки по този начин шия­та си и как копието на Тезей меко потъва в плътта. „Човек убиваш, Тезей” – за пръв и единствен път в цялата книга писателят Господинов си позволява ди­рект­на авторска намеса.

Ако литературните творби повече се интересу­ват от зачеването на Минотавъра, плод на любов неес­тест­вена, на страст греховна (греховните страсти не са убяг­на­ли и от зоркия поглед на Набоков и той създава вечната „Лолита”), то изображенията от убийството на Минота­въра, както е забелязъл Господинов, – антични фрески, вазо­писи и изображение върху чаши за пиене – всички те са „хипнотизирани” от смъртта на Минота­въ­ра. Слу­чай­но ли е това?
В „Ад” на Данте, Минотавъра е поставен на вхо­да на седмия кръг, там където са тираните и кръво­пийците. Без вина, той е назидателното отмъ­щение на истинските виновници спрямо невинния. И под­лич­кият страх да не бъдат разкрити. В седмия кръг на Данте са и Кентаврите (човешки торс с лице и животинска задна част на тялото), които никой обаче не преследва. Още по-малко презира или мрази. (Зна­чи „лицето” е важен елемент от заблудите ни, затова ли казваме „лицеприятна” заблуда, или „нели­це­приятна” ис­ти­на!?) В други сцени убийството на Минотавъра, като отмъщението на човешкия род към „бичото” дете, което не носи никаква вина за потек­лото си, е още по-жестоко изобразено:

„…с тежка тояга, чепат дървен боздуган, груб прототип на днешната бухалка. Убийство на вол или бик, така както още го правят в кланиците по селата, удар с опакото на топора в челото…”

Като че ли Господинов предчувства налагащото се тържество на проклятието на Звяра от книгата на Висенте Бласко Ибанес, озаглавена „Четирите конни­ка на Апокалипсика”: „Силата струва повече от пра­во­то“; „Слабият няма право на съществуване“; „За да бъдеш велик, трябва да бъдеш жесток”... Какво по-голямо основание за тъжен гняв, който те срива.

„Само детство и смърт. И нищо по средата. Освен мрак и мълчание” (Георги Господинов)

„Как дивен би могъл да бъде, о, Боже, твоя тъмен свят!...” (Пейо Яворов)
Поради мълчанието е всичко. Затова е написан романът. Господинов е убеден, че Разказването е част от страшния съд, защото кара хората да разбират.
А Лабиринтът, не е ли това нашият живот, такъв какъвто си го построим? Свикнали сме това да го въз­приемаме като постулат, още от времето на социа­лиз­ма, постулат не винаги точен, сега най-малко точен.
„Декларираното Аз сме е ключът към романа – мнението е на проф. Каприев – И нека още тук бъде забелязано, че с жест, естествен, впрочем, за културата, формирана от византинизма, Господинов отказва да мисли като исторически лица само разумните индивиди (хора, ангели, Бог), а тълкува така всяко нещо, което самосъществува, всяка ипостас на битието. (…) Господинов „реабилитира” ценността на всеки миг история, оцветена с човешки дъх. Няма историческо време, по-ценно или по-малоценно как­то от следващото, така и от предхождащото го. Всяко историческо време е самоценно и пълноценно, щом е заредено с ценността на живота, с неговата „прина­дена стойност”. (Току виж Уди Алън с Полунощ в Париж вземе да се окаже перфектният PR за Физика на тъгата.) (…) Погледнем ли Физика на тъгата строго специализирано, ще се видим длъжни да признаем, че това е литература и то литература от много висока проба.”

Какъв е митът, станал основа на романа „Физи­ка на тъгата” на Георги Господинов? Белият красив бик е бил нарочен за жерт­во­приношение по волята на боговете, и поради това, че е откраднат от Минос, критски цар, тоест подме­нен е с друга, „по-непривле­кателна” жертва, владе­те­лят е застигнат от божието проклятие. Зевс повелява жената на Минос да се влюби фатално в откраднатото от мъжа u красиво животно и от тази греховна любов да се роди урод­ливо дете. Но това нямаше да бъде митологичен акцент в историята, ако чрез „хитроумното” си дело Дедал не беше тласнал към осъществяване едно налудничавото решение:

„Няколко думи за противоестественото майстор­ство на Дедал, направил възможно онова, което природата е забранила. Измайсторил дър­вена кра­ва, покрил я с истинска кожа, напъхал в истинската u утроба подивялата от страст към бика Пасифая, жената на Минос. Сложил кравата на колела и я закарал на поляната, където обикновено пасял бикът. Нататък е ясно. „Бикът дошъл и я покрил, като че ли била истинска крава. Така Пасифая родила Астерий, наречен Мино­тавър”, както раз­казва Аполодор. Митът обаче мълчи за едно друго последствие. Дали от критската дървена крава, не се ражда Троянският кон? Пак кух, на колела, но доста по-голям, побиращ 30 въоръжени войници в утробата си, не за да прелъстява, а да превзема. Крава да роди кон, жена да роди човекобик – Дедал вкарва троянски кон в историята на видовете. А след няколко десетилетия ще се пръкне и нов наслед­ник, без дървено тяло, без тяло изобщо – „Троянски кон” или Trojan, зловреден компютърен вирус. Преправя се на полез­на програма, кротува ден-два и се развихря, трие, отваря врати, вкарва очи във виртуалната ти Троя. И всичко това, ро­дено от противоестествения майсторлък на Де­дал.” (Физика на тъгата, с. 78-79)

Опасно е да посягаш към статута на правил­ните неща, които човечеството е съградило с такава жертвоготовност. Само истинските писатели, а не гра­фоманите, могат да си позволят ревизия на правилата в живота на общността. Лабиринтът е пъкленото дело на човека. Лабиринтът е гениалното дело на приро­дата. Но „арт” лабиринти са Колизеумът и Арената, където властват и артиста, и смъртта.
Лабиринтът е и гарантираното „право” на без­изход­ност в човешкия живот, „вкусът” за безиз­ход­ност. Човекът може да построи лабиринта. За да бъде погълнат от лабиринта. Човекът е и потърпевш, и съз­дател. Лабиринт са тънките кори на баницата, май­стор­ски завити от ръката на грижовна жена, лабиринт е анатомичното разположение на органите в коремна­та област на човека. А когато погълнатият от човека жив охлюв пълзи през лабиринта, за да лекува раните на яз­вата му (според нетрадиционната медицина), тогава кой ще спаси човешкото у човека? Кой ще изцеди ба­цила на „хитроумното” същество от него­ва­та същ­ност?
По разнообразие и богатства от проблеми ро­манът на Господинов, ще се „пропука” по шевовете си ако не беше строгата композиция, която „ги удържа”, написа негов фен във Фейсбук.
Един от основните акценти в романа е „раз­конспирирането” на човешката ловкост, която иска да „надхитри” природата, биологична и нравст­вена, за да постави неоснователно човека в центъра на света. А колко по-естествен би бил светът, ни внушава ро­манът, ако балансът между човешката и природ­ната еволюция беше търсен по интелигентен начин. Минотавъра, освен всичко друго, е и генетично смене­ният паспорт на човека, странично огледало към ГМОпродуктите, отклонение към опасностите, които ру­шат връзката на човека с биологичните закони, с физи­ката и метафизиката на нещата.
Изключителна находка за Господинов е вмъква­нето на копие на картината Мадоната с Минотавъра (фиксираща векове преди Богородица, единственото копие се съхранява в Парижката национална биб­лиоте­ка и визира някогашния етруски град Volci, днешна Тоскана, според автора), където ясно се вижда бичото чело на младенеца, в скута на майка си, все още щастлив, и леко приповдигнатата ръка на Мадоната зад гръбчето на детето, като че ли наистина помахваща за сбогом…
По-чувствителният читател ще направи връзка с „Естествен роман” на Господинов, където съ­ще­ству­ва мотив за „отделянето” от бременната жена, но там креят мъжки терзания на съвестта.

Ловките маневри на Минос, председател на Съвременния съд, баща на Минотавъра, макар и не негов биологичен баща, включват поведенческо ре­шение, което показва, че той „се гнуси” от „телето”, а не от замисъла на крадеца, в който самият Минос е редно да се припознае. Човешката ловкост, скритата дипломация, лобизмът, са най-ненавижданите от съв­ре­мен­ните писатели човешки популации на съв­ре­мен­­ните нрави. Така митът за Минотавъра става жило за съвременните общности, където „публичността” на изпълнителя е със срамен имунитет.
А долу, в подземията, едно дете, моят или твоят брат, се лута отчаяно и безнадеждно в страхови­тия мрак. Отсъствието на думите не отменя страха, напротив прави го още по-непоносим, премазващ…

„…Истината е – споделя авторът в своя роман,  че докато търся в историята пролуки за Минотавъра, все по-често сънувам смъртта си в мазе, прободен от къс двуостър меч. Ръката и мечът идват от тъмнината на друго време, толкова дълго са пътували, че убиецът ми с човешко лице съвсем е грохнал от пътя, ръката му е слаба и трябва сам да помагам за собствената си екзекуция. Да направя врата с меча в собственото си тяло. Цял живот се опитвам да изведа Минотавъра от себе си.

А ако убиецът ми (онова, което ще ме убие) не ме забележи в тъмното и отмине? Ако се скрия, както тогава в онази лятна вечер, когато играехме на крие­ница и ме забравиха… И стоя много дълго там скрит, докато смъртта си върши работата години, век. И ако навън вече, има други хора, минали са няколко по­коления, и с никого не мога и ябълката да разделя на нито един спомен. Ако това е цената…Чувам се да викам, да вия, да муча като бик в коридорите на това мазе, защото не знам вече кой е моят език. Тук съм, не ме подминавай, ето ме. Муууууууу…” (Физика на тъга­та, с. 318)

Иван Теофилов: „Убеден съм, че «Физика на тъга­та» скоро ще се превърне в бестселър. И не само у нас. Внушението му е феноменално. ”

Малцина са творците, прозрели паралелните светове, в които пребивават душите ни, единици са писателите, дръзнали да оспорят общоприетото. За­що­то там, в антиномиите на колебанието, е изворът на болката и състраданието. Кръвта на думите, докос­нати от „шипковия храст” (любим образ в романа), или от подлъганото от снега черешово дърво – те са най-близо до печалившата стратегия. Но коя е тази печа­ливша стратегия, когато светът е залят от есента на тъгата.
“… дълго там скрит, докато смъртта си върши работата години, век… Ако това е цената…чувам се да викам, да вия…”
Още Светлозар Игов беше забелязал отстъ­пле­нието на по-младите български прозаици от чи­стите жанрове. Има го и във „Физика на тъгата”, другатаважна предпо­ставка романът, според мен, да се пре­вър­не в бестселър.

Дори, бих казала, се откроява засиленото при­съствие на реални, репортажни или дис­кусионни еле­мен­ти от ежедневния ни живот, съзнателно вплетени в интригата на класи­ческата фабула.

Отклонение в отклонението: „Една приятелка разказваше как след случайна любовна нощ, докато лежали изтощени на пода с нейният по-млад любов­ник, той из­веднъж я попитал (с известно съчувствие) какъв е този белег на ръката u (вече бил напуснал рамото). Тогава тя с ужас забе­лязала, че никъде по-раменете си той няма онова клеймо от ваксинацията. Идващите след нас вече не ги маркират по този на­чин…Станала, облякла се, и повече не се видели.” (Физика на тъгата, с. 60)

Митът, древният и днешният – най-сетне е вкаран в линейния поток на приказката („Станала, облякла се, и повече не се видели.”)

Но само тук, на това единствено място в романа на Господинов.

Времето и посоките в романа „Физика на тъга­та” отбягват линейните измерения, пред­почитат краи­щата, които, след като са припознали уедине­нието на случката, орга­нично се съединяват.
Усещането за лабиринт – непрекъснато да си в състояние на избор. Не липсата на изход, а обилието „от изходи” обърква. Или прозрението, че никоя кре­пост­на стена не може да спре „безмилостната ка­ва­лерия” на ча­совете; романът на Господинов ни позво­лява да изследваме „времето” к а т о

„Градове, които ни изглеждат пусти в 3
следобед

Грац
Торино
Дрезден
Бамберт
Тополовград
Одрин
Мантуа
Хелзинки
Кабур
Руан

Раненият Исус от Кон, Нормандия, в кил­на­тата от бомбардировки през 1944 година църква. Останала е главата с трънения венец, дърве­ният торс е обгорял, ръцете са отнесени от сна­ряд. Крака няма. Мрамор­ният Исус с потрошена дясна ръка в полуразрушената църква на Кудам. Осакатените Исусовци на Европа.
(…) Тъгата прави костите чупливи. Имам почти кинематографичен спомен, докато ме водят към операционната… Гле­дам с часове та­вана над мен, единственото небе на лежа­щия, и отново си припомням всички тавани, под които съм лежал. Ви­сокия в Берлин и ниския в детството ми. Съз­вездията от мухи по него. Голата круш­ка, обвита във вестник, този единствен аба­жур…” („Физика на тъгата” с. 258)

Митко Новков: „Георги Господинов пише свето­вен роман, който е и български.”
И Новков е забелязал, че това е книга, която ще бъде превеждана на много чужди езици, както това стана с другите книги на Господинов. Тя е писана, за да бъде превеж­дана. Докато я четеш, си обзет от чув­ст­во­то, че пътуваш по носталгични пътеки или светли улици от световни градове, места скъпи не само за теб, но и за обитателите, които срещаш по пътя си…и вървиш, и няма друг хоризонт, освен този на светов­ната есен. И дали е хотел или бомбоубе­жище, тавани или мазета, скрити кътчета, или огрени от светлина площ­ници, където си дават среща мрав­ките, ти гле­даш свежестта на розите и си мислиш, боже, дали няма да се превърнат в „кича” на жизне­радостна гра­дина, но в този миг обходът на окото ти върху и около листенцата на розата улавя приликата с Лабиринта, а от сърцевината на розата по­дава своя хобот бръм­ба­рът, този малък Минота­вър…И отново те обзема тъгата.

„Книга-вместилище за всякакви истории, но и книга-хранилище за човешкото в него­вата уязвимост и нужда да бъде помнено и разказвано, и по този начин – спасявано. Мощен авторски глас, поразително въобра­жение, мяра и стил.” (Ани Бурова). Колко точна ха­рак­­теристика е направила Бурова на този най-българ­ски роман в съвременността!

 

„С „Естествен роман" – добавя с особен респект Бойко Пенчев – и с остана­ли­те си текстове Господинов създаде публика и формира вкус. „Физика на тъгата" е 100% Георги Господинов и същевременно нещо повече.”
Писателите, не само науката, могат да преобър­нат „генезиса” на човешкото, раз­бирането ни за същ­ността на човешкото. Да срутят йерархията, по която подреждаме изкуствените ценности на би­тието си, да ни оттласнат към други смисли, към световете на простите неща. Да го спасят от забрава („асеп­тич­на е само за­бравата.”) Векове чове­чеството се опитва да постави по местата им „малките” и „голе­мите” неща.
Би била разбираема за нас тази тяхна цел или задача. Голямата литература – направена от драмата на историята, или от малките неща и жестове, в това е въпросът. Защото само „малкото може да бъде нався­къ­де”, както се изразява Господинов.
Независимо от диспропорциите в съвре­менния свят между резултатите от пости­же­нията на фи­зи­ка/култура; математи­ка/лите­ратура; биология/все­­кид­­н­е­вен опит, онова, което ги обеди­нява и прави съиз­ме­­рими в разнообразните форми на човешкото поз­нание, е чуваемостта на езика на битието. Тук вече поетът, писателят е Бог. Това са неговите селения и неговите предели.
В логическите пропорции, които всеки писател създава чрез художествеността и нейните послания, той „твори” езика на битието като напълно разпоз­на­ваем.
Според последните научни изследвания терми­нът „Глобален индекс”, е становище, което отразява про­­­­ме­­­ните в състоянието на екосистемите на Земята. Чрез просле­дява­нето на популацията и оцеляването на раз­личните видове в нея. А той сочи, че само за по­ловин столетие има 30% намаление на този индекс. Това показва, че докато био­разнообразието бележи низходяща тенден­ция, екологичният отпечатък вър­ху Земя­та, зловредният натиск, който оставя чо­векът върху нея, расте. Освен че едностранно се уни­що­жават природните ресурси, свръх­по­тре­бле­ни­е­то определя екологичните про­бле­ми върху плане­тата като цяло. Това своебразно „реке­тиране”, тер­мин, по­зо­рен в ха­рак­теризиране на отно­ше­ния между хора­та, е също толкова ужасяващ, ако се съотнесе от човека към при­родата. Философ­ският, лите­ратурен и гово­римо-ро­ден език, в тяхната пое­тап­на синтезира­ност, отра­зяват не само корените на „първичния” свят, кои­то трябва да опазим днес, а възможните по­следи­ци от все­кидневния ни опит. Фило­софията на литературата и всекидневното u приложение, отра­зяват човека в ця­лост с при­родния свят, и в това е нейният фундамен­та­лен ресурс.

Поради тази актуална, осъвре­менена ко­му­ни­ка­тивност между пи­ше­щия и четящия човек, струва ми се, че романът на Госпо­ди­нов „Физи­ка на тъгата” би бил естествена кон­ку­ренция в бъде­щите европейски и све­товни номи­на­ции за Нобел.

Кого щадим, кого обичаме, и кого пре­насяме в жертва по йерархичната ценностна стълбица на бити­ето си – в това е същината на въпроса и всеки е сво­бо­ден във волята си да търси отговор. Най-младите ни съвре­менници струва ми се по-малко се интере­суват от подобни дилеми. Или пък е точно обратното, след като такъв обществен инте­рес предиз­вика „Физи­ка на тъгата” от Георги Господинов.
Изглежда немислимо е да се забрани изби­ва­нето на жи­вотни, на лов или в кла­ница, защото забра­на­та ще лиши човека от възможността за изпитано доволство. Пред­по­читаме обаче да изяждаме трево­пас­ните същества. Вероятно считаме, че „вечната тре­ва” ще ни гаран­тира безсмъртие. А пък съ­вестта е измислила начин да се „тушира” върху нея кръвта след убийствата (как­то при силовите спортове и тук има серия от техни­ки, а кланиците вече разполагат с указател-сертификат за прилагане на антистресови убийства.) Месоядните – лисици, вълци, лъ­вове и диви котки, чакали и хиени – не са сред предпо­четените от човека за ядене, поне в цивилизования свят, твърде жилави са за един из­тънчен вкус… Всяка година „1, 6 милиарда крави, овце, свине и 22, 5 милиарда птици биват избивани за изяждане от хората. Ние сме адът за животните, апока­липсисът на животните”.
Рано или късно Планетата ще поиска реванш.
Ние сме Адът.
Продължавайки да убива, Чове­кът ще заема все по-престижни места в йерархията на екзекуторите: заради семейни изневери, поради то­реа­­дор­ско его на испанските ко­риди. Или ще се раз­вихри като главен палач във военни огнища и по­след­ващите ги поли­тически лагери, но най-после­дова­те­лен е чо­векът в издевателство над невинните – в съв­ременните клани­ци за избиване на милиони животни (методите не са много различни).
Не си поръчвайте смърт, моля, боговете само това чакат… От небесата ни гледа новото лице на „екологичния индекс” – спорове или примирение? („Знаеш името, което са ти дали, но…”)

Лудост е да искаш ревизия на религиите.
Например жертвоприношенията спасе­ние ли са за душите ни? Въпрос, който засяга другите реалии на нашата чувствителност. На Гергьовден се извър­шват най-големите жертвоприношения („…не знаеш името, което имаш”, Жозе Сарамаго).

Господинов не харесва предпоставените догма­тич­ни въпроси. Затова разказва и друга история – за вегетарианеца-човекояд…
„Каква невероятна инду­стрия на смърт­та” –  пък лакомо си мисли мухата като наблюдава отви­соко отпадъчните богатства от дейността на щаст­ли­во-нещастния човеш­ки род, и е в готовност да полит­не към най-съблазнителния отпа­дъчен „съвременен” про­дукт.

Да си напазаруваме смърт – удобно си мисли политикът. Върху „одраната кожа” на земята личат прес­ни­те белези на мисълта му. Пазаруването на смърт – станало е най-обикно­веното нещо в съвре­менния свят.
„Не знаех, че под езика дреме толкова смърт”, с горчивина (горчи-вина) написа писателят Георги Господинов.
Горчиво! Гор-чи-во! Само една скрита целувка.

„Краят на нашето обучение съвпадна с края на това, за което бяхме обучавани”(Физика на тъгата, с. 104)

Резултатите след ответните удари на „общ­­ност­та” върху индивидуалната свобода на всеки, дръзнал да покаже различие автор, са непредска­зуеми. Пред­­ска­зуемо за посве­тените обаче е съсловното съчув­ст­вие на най-добрите – „На, подъвчи с моите челюсти” (цит. Константин Павлов).
Върху черната дъска на битието с ронлив тебе­шир драска нашата съвест.
„Чистите жанрове не ме интересуват много”, заяви в новата си книга Господинов.
По жанр, и по аксеология на мотивите, рома­нът „Физика на тъгата” наистина „не е ариец”.


 

 „ФИЗИКА НА ТЪГАТА” –
ЕНЦИКЛОПЕДИЯ И БИБЛИЯ за съвременния човек

 

„В началото то проговаря езика на всички живи същества, гука като гълъбите, гъргори като делфи­ните, мяука, писука, дере се… Първичният бульон на езика…Дгиш, ангъъ, пнея, еее, деейя, бъня-бъня-бъня­бъ, бътябууу. Бог не дава веднага език на новоро­дени­те. И това никак не е случайно. Сега то знае тайна­та на рая, но няма език за нея. Когато му се даде езикът, тайната е вече забравена”.

Този великолепен апотеоз на „гукането” на новороденото човешко същество, поставен редом до езиковия реквизит от картината с клане на животните в асептични кланици, с гарантирано антистресово вкусно месо, кара четящия да взриви своята човешка съвест, защото само възрастният може да проумее колко „неприкосновено” е правото да убиваш днес.
Чрез своята книга Г. Господинов ни тласка към Нова йерархия на важните неща, друг антикопер­ников преврат, където Нетрайното и Живото е по-ценно от Вечното и Мъртвото; писателят открива цел в действията на природата и Бога – в „изработване на смисъл” за органично-живото, малкото и нетрайното (в комикса „Вечната муха”, 2010, беше формулира­но съвър­шено: „Какво друго е вечността – освен дел­нич­ност, анонимност и тлен?”)
Когато на бебето-човек „му се даде езикът” – тайната да бъде извлечена отново; писателят посяга към глъ­бините на времето и прецежда през езика митове за нашата греховност спрямо уязвимите и слабите, прак­тикувана векове. Във всеки миг от живота ни има съ­щест­во, палещо клечки кибрит в мрака…
Писателят превъртява лентата на живота, лен­ти­те на много животи, както лъча на прожекционния апарат пробива мрака в онези история за Гаустин… През цялото време тези за­срещащи се истории, до­бли­жени краища на различни времеви и митични образи, наслояват тъгата на Минотавъра, фрагменти­те на неговия плътен от отчаяние живот в подземния лабиринт.

„Неща, които не стават за колекции
(списък на нетрайното)

Сирена – вмирисват се
ябълки – спаружват се, гният
облаци – агрегатно променливи
сладко от дюли – хваща коричка от мухъл
любовници – стареят, спаружват се (виж            
ябълки)
деца – порастват
снежни човеци – топят се
попови лъжички и буби–телесно                        
непостоянни

Ако теглим чертата, ще се окаже, че нищо органично не става за колекциониране. Свят с непрекъснато изтичащ срок на годност. Нетраен, спаруждващ се, гниещ, развалящ (и затова) прекрасен свят.” ;
„Трябва да се съхранява само онова, което е смъртно, нетраещо, чупливо, подсмърчащо и палещо клечки кибрит в мрака…Ето какво ще има във всички кашони, в мазето на тази книга”.
Страница сто шестдесет и шеста от романа „Физика на тъгата”. („Непълен списък на страхо­вете…”) Фаталната указателна страница. Когато сме изгубени.

*

И Майчината утроба е капсула. Човешкият зародиш е в нея. Поради сигурността на майчината пъпна връв той е спокоен за пътя след своето пробуж­дане. Сега плува в първичния бульон на пред­езика и битието. После, в живота отвъд утробата, пъп­ната връв ще му се провижда като нишката на Ариадна. Въоръжен с меч (понякога), но подсигурен (винаги) с една „ариадна”, човешкият индивид ще придобие навика, освен да живее, да убива.
В древната митология Тезей ще убие бичото дете – Минотавъра. Кръвта на жертвата ще прикрие срама на убиеца.

Никое животно не прави така.

(„Край на минотаврите”, самонадеяно преди години заяви младият поет в едноименното си стихотворение. Но се оказа, че край няма…)
Ще припознаем ли в себе си своя брат, Мино­тавъра (невинната жертва на страст неестестве­на, ужасяващ грях, според мита за Минос и Пасифая) или ще се идентифицираме с убиеца Тезей, с побе­дителя… уважаемият съд тук мълчи. Мълчи Съвре­менният съд.
„Братоубийствената война” на Балканите – нали такъв е терминът, изкован в практиките на пред­ход­ните векове? Терминът тук е точен – „братоубий­ствен”.

Темата за смъртта като природен закон, но и като насилие – е особено тежко наследство за бъл­гар­ската литература, което се преосмисля непрекъс­нато от най-талантливите ни писатели. И книгата на Госпо­динов само потвърждава тази идея.

Тъмно е у човека. Само възрастният знае цената на своето мълчание, онова Му-ууу- у от под­земия­та на родовата памет, копнежът му по ново раждане:

 

„Първа зима.
Първи сняг
Първи вятър
Първо куче
Първи облаци
Заради окото на едно дете. Заради окото на всяко новородено – плъх, муха или костенурче, светът се създава всеки път отново. ….
Първото й прохождане, поклаща се като кралски пингвин. Сякаш стъпва на луната. Протяга ръце да се залови за въздуха, толкова съсредоточена и усмихната в себе си. Толкова крехка. Като я погледнеш – пада.

Докато пиша за тъгите на света…. Тя идва, на 2 и половина, и рязко издърпва химикалката.
Седни сега тук и си отвори хубаво устата, казва ми тя. После се вдига на пръсти и наднича вътре. Аууу, много е тъмно в тебе, нищо не се вижда …

Хайде да играем на прашинки, ти си татко-прашинко, аз съм малкото прашинче.”

Само малкото може да бъде навсякъде.

*

Но по-мъдрите ще кажат, че романът „Физика на тъгата” прилича на съдбовната Капсула (разновид­ност на Ноевия ковчег), побрала в себе си други, по-скромни капсули. А в тях – каталози на фаталната съдър­жима наличност, които трябва да оцелеят до следващото „попълнение” на новия живот след фа­тал­ния апокалипсис. Капсулата-майка е обремене­на до краен предел – всичките, особено по-малките кап­сули, са запечатали знаци на човешката деятел­ност и грях. Тях тя ще „достави” на онези, дето има да идват: „пост/апокалиптичните” читатели. („Бог е насекомо, което ни гледа. Само малкото може да бъде навсякъде”) Ще бъде предупреждение, и поука.
Постапокалиптичният човек!? Дали ще го при­познаем като собствен Бог… Като Бог на мравките, като Бобова майка, или като шипков храст, яребица, охлюв?…
„Помня, че умрях като гол охлюв, шипков храст, яребица, гинко билоба, облак през юни (споменът е кратък), лилав есенен минзухар край Халензее, подранила череша, скована от късен априлски сняг, като сняг, сковал подлъгано черешово дърво... Аз бяхме”

 

*

Капсулата-майка е с „контингентска” мисия – да съхрани такива неща, които ще са особено необ­ходи­ми за новата цивилизация, както и да пре­ду­преди бъдещите живи същества за грешките на днешните живи, примамили към нас апокалипсиса.
Пре­це­нявай­ки всички пътеки, по които е пробягало в позна­нието си съвременното човечество, писателят се пита непрекъснато – кое все пак е най-важното, онова, без което едно живо същество не би могло да бъде: окото на новороденото, ронливият език на потеклото, тат­кото-прашинко, сянката на Жълтата къща, видима са­мо за тъгуващия, асоции­раща със страданията на Ван Гог, или острата памет за „скуката на 80- те години”?
(запомнете обаче отсега капсула №: „Стрес и болка” – ужасът на тревопасните животни при убива­не­то им в кланица, сантиметрите, фиксиращи метал­ния болт, който убива в челото животното, пръскайки черепа му –– непременно запомнете тази капсула, защото тогава няма да ни има, ще ни е сполетяла болката след апокалиптичния ад).
Да съчувстваш на всички, да се вселяваш в болка­та на всяко и всичко самосъществуващо, това е „емпатията”, за някого разбирана като болестен синдром. Нелечим, най-силен в детството – това са думите и на ле­куващия лекар. Така стигаме до същността на романа „Физика на тъгата” – да си едновременно поглъщащият охлюв и погълнатия охлюв, чиято сребърна следа е лечебна за човешката язва. Но не за твоята.

Следата. Тръгваме по нея.


Не бих определила романа „Физика на тъгата” като „машина за истории”. Прилича ми по-скоро на капсула-жълъд в ръчицата на катерица, на каскетче върху детска главица, на магесник от приказките. Дошло е време да оживее Палечко от едноименната поема на Валери Петров, както е дошло време да изплуват от годините образите на дядото и бащата на писателя Георги Господинов…

Второ отклонение:
Веселият Палечко тръгва по земята и се загубва сред чудесата на „сребърния лес”, както се загубва в панаира от чудеса малкият герой на Георги Господинов. В поемата на Валери Петров се появява дядото-магьосник със сребърна брада и съветва замаяното изгубено дете: „гледай онзи пън, с три поклона три пъти го викни по име Сушкун-Стружкун-Крушкун... и ще си навън”. По пътя към дома Палечко намира една премръзнала мъртва катеричка, с червена опашка и си говори: „В джоба си аз ще я сложа, тъй ще я нося до нас, ново калпаче от кожа скоро ще имам и аз”.
Но в топлия джоб на Палечко катеричката се съживява и ето „след миг горе на бора е чак”. „Сбогом червено калпаче” прощава се с мечтата си Палечко, махайки u за сбогом… – „Брат ми го дирят. Аз тайно тръгвам по важни неща.”
Досега, в предходните си книги, Георги Госпо­ди­­нов удивително красиво разчиташе класиката, отиграваше акцентите u, разкриваше неподозиран блясък на нейната фразеология. И този път се е получило. Приказният панаир на Господи­новото мом­че е не по-малко стъписващо замайващ и пъстър от сребърния лес на Палечко, навярно затова Гос­подинов е озаглавил тази част „Магесникът”. Нача­лото u: „И тогава един магесник ми грабна каскетчето от главата, промуши си пръста през него и направи ей такава дупка. Разревах се, как ще се върна вкъщи със скъсано каскетче”.
И Палечко остава без калпаче. Но този магьос­ник на Господинов (какъвто навярно е бил и ма­гьосника на Палечко и каквито са всички магьосни­ци по света при среща с малки момчета), извършва чудо. „Духва” магьосника в каскетчето му и то „за чудо и приказ” пак става цяло …Това е фокусник, бе дядо, сияе малчуганът, а дядото мъдро нарежда с думите – „тогава бяха магесници, после станаха фокусници”.

И пак Георги Господинов:
„Насам, народееее…Ела да видиш змията питон, от главата до опашката 3 метра, от опашката до главата още толкова…
Лелее, каква ще е тая змия шест метра дълга…”

(Бихме могли да го разчетем и така: три поклона, три пъти го викни по име, у В. Петров // три метра, още толкова у Г. Господинов.); (или другите лексеми: Стоп. Агоп. Сироп – Г. Г. // Сушкун-Струж­кун-Крушкун – В. П.) Но най-интригуващо е двупла­новото засрещане на образите на „братята”: Палечко на Валери Петров, придаващ си важност, както само децата умеят, е тръгнал да спасява тайно своя брат.
И персонифицираният герой на Господи­нов ще при­поз­нае в Минотавъра тайната на своя брат.

 

РОНЛИВ ЕЗИК

„По- страшно, отколкото мислиш, е.
(…) Приличам на дядо си, твоя баща, син съм и
внук съм.
Той беше първият бик във рода ни. Спомни си,
когато отвлече
баба ми, твоята майка, Европа”

Фрагмент от „Защитната реч на Минотавъра”

След вероломната глобализация и техници­зирана безприютност внезапно хората започнаха да търсят спасение в четенето и препрочитането, в писателските послания. Искат да изговорят „смисъ­ла” на битието си… Да се чуят, изговаряйки го… Само това ни спасява от Страшния съд, спасяват ни залежите от смисъл. Стъпалата, които нозете на чо­века ще извървят, винаги ще са вповече, отколкото ще позволят запасите ни от въздух. Родина е езикът, из­куст­вото на родовата памет – все белези на одухот­ворената белетристика на Г Господинов, която разчи­та на философската рефлексия, на ерудитския анализ при разчитане на историческите послания, на богат­ството от митове, дошли до нас през вековете. Смея да твърдя, че изкуството от първото завършено десети­летие на 21- век, създава ново гледище към света – държавата, родината изобщо вече не са географски топос. Подобно стеснено гледище отдавна е осъдено като неприемливо в практиките на по-младите по­коления писатели. Идентичността, родо­вата принад­лежност, не са географски тежнения. Ни­щож­ни са геополитически стремежи от дистанцията на време­то… Европа все още не е похитена, (звучи като предупреждение) все още има време.

Георги Господинов:
„Насам, народееее…Ела да видиш змията питон, от главата до опашката 3 метра, от опашката до главата още толкова…
Лелее, каква ще е тая змия шест метра дълга…”

Това е код за особеното полезрение в романа „Физика на тъгата”, защото там времето не признава линеарното броене – годините на дядото, бащата и внука са обща рефлексия, а Минотавъра и неговия убиец Тeзей са като тялото на змията… Краищата.
Другият емоционално-белетристичен топос е сянката на Жълтата къща в нощта на романа, защото призори ангелът на един художник ще обере със сребърна метла разпилените останки от нашите съни­ща по стъпалата към Жълтата къща на Ван Гог.

За съвременното поколение поети и беле­три­сти, и особено за дебютиращите през 80-те и 90-те години на миналия век, прочитът на Авангарда в българската литература през 20-те години на ХХ-ти век е особено привлекателен.
Българският литературен експресионизъм от 20-те години на миналия век, се развива чрез сблъсъка на двата основни модела на художествено творене: ми­ме­тичният и антимиметичният. Все повече се зат­вър­ж­дава усещанeто, че Гео Милев, най-яркият пред­ставител на експресионизма, е предпочитаният аван­гарден писател, към когото съвременните постмо­дернисти и други, търсещи нови поприща в лите­ра­тур­ното поле на високата литература, изпитват ог­ром­но доверие. Оказва се, че Езикът, говоримият и писменият език на един народ, са най-естественият начин на „човешко засищане”, те носят вродения чо­веш­ки инстинкт за принадлежност. Минотавъра из­жи­вява целия ужас на лабиринта, тъмнината, отделя­нето от майката, защото няма с кого да говори. Той е не само загубеното, той е изоставеното дете. Живо­тинската тъга е човешката тъга от изоставянето. Тя е „много по-гъста от човешката, дива, непрецедена през езика, неизречима и неизречена, защото все пак езикът успокоява, укротява тъгата, обезсилва я, пуска u кръв, както дядо ми пускаше кръв на болно жи­вотно”, по израза Господинов.
Езикът е същността на човека, мечтания за от­кривателите „бозон” на материалния свят, божест­веният знак, връзката между абсолюта и материалния му изразител, езикът е съотношението между физи­ка­та и метафизиката на нещата. Той договаря, опреде­ля, предначертава. „Физиката” на тъгата (пси­хичес­кото състояние като тяло) е забележима, както е ви­дима аурата, уловена от сензорните хора. Много ин­тересна е връзката между обговарянето на пис­мения език и неговото фактическо самостоятелно битие. Тя е особено отчетлива в гробищните парко­места. Както се отделя тялото от душата, така се откъсват имената от техния материален носител. С показалеца на ръката си, човекът може да усети буквата върху ронливия гранит, частици от камъка, съучастник в името на мърт­вия. Ще си позволя един много дълъг и обстоен цитат, който всъщност е една цялостна „капсула” от романа на Господинов, защото е невъзможно да бъде разкъсана нейната цялост :

„След Буквара на гробището се сблъсках с истинския буквар за първи клас и се почувствах едновременно посветен и объркан. Всяка буква беше свързана с дума и картинка. Коя думичка започва с буквата Б? „Бог” – извиках прибързано, такъв лесен въпрос.
Но нещо не беше наред, учителката трепна, вече не беше така усмихната. Дойде при мен, сякаш се боеше да не кажа още нещо. Откъде научи тази дума? Ами от гробището. Тогава едно от момичетата на първите чинове каза: България, България, другарко. Това беше верният отговор. И учителката така се хвана за неговата сламка, браво, моето момиче. И аз се почувствах толкова самотен с моя Бог. Чудно е, че не можеше да има две думи с една и съща буква, сякаш гръбчето на Б-то беше прекалено хилаво да издържи две такива наистина грамадански думи. С Б започва думата България. В България Бог няма. Това са бабешки приказки, на­търтваше учителката на всяко Б. По-натататък в горните класове ще го учим. Разбрахме ли се?
Ама в гробищата го има…
Това тук е училище, не е …
Боже, какви проблеми от една дума, ще го намразя това училище. А вечерта майка ми и баща ми имаха сериозен разговор с мен. Другарката била разказала всич­ко. Добре де, ама нали има Бог?
Сякаш им зададох най-трудния въпрос на света. Виж сега, подхвана майка ми (тя беше адвокат), ти си знай, че го има, но не е нужно да му ръсиш името навсякъде, той се сърди, ако го споменаваш напразно пред непознати. И изобщо си затваряй устата, допълни баща ми.
Бог беше първата тайна. Първото от забранените неща, за които може да се говори само вкъщи.
В България Бог няма, изтърсих още като при­стигнахме и я видях, че сменя олиото в кандилото на стената. Баба ми се прекръсти бързо и невидимо. Сигурно щеше да ми се сопне заради тия приказки, но видя баща ми на вратата и само вметна: Ами то в България какво ли има, ни червен пипер, ни олио. Само тя можеше да събере така физическия и метафизическия дефицит в държавата. Бог, олио и червен пипер.
Четеше библията скришом, беше я увила в един вестник да не си личи. Четеше напосоки, движеше изкривения си от артрит показалец и мърдаше устни. Така чух целия Апокалипсис шепнешком, в късните следобеди на детството, под тихите ерихонски тръби на бръмчащите мухи на стаята. Баба ми знаеше, че не тряб­ва да говорим пред хората за тези работи, за да пази баща ми, който можеше да си има неприятности. Баща ми знаеше, че не трябва да говори за други неща и се заключваше с радиото в кухнята, за да не ми обър­ка живота (така казваше майка ми). Аз знаех, че не тряб­ва да говоря за нищо, което съм чул вкъщи, да не дойде милиционерът и да объркам техния живот. Дълга верига тайни и лъжи, която ни правеше нормал­но семейство. Като всички останали. Това беше най-го­ле­мият номер на конспирацията – да си като другите.”

Езикът като начин на живеене – това е сми­сълът на творческите усилия на Георги Господинов във всичките му книги досега – от „Лапидариум”, 1992 г., до „Естествен роман”, 1999.
…„сега ни чака нова грамотност” – чрез „Физика на тъгата”, излязла от печат през 2011 година.
И в последващите години.

 

СМЪРТТА Е ЧЕРЕША, КОЯТО ЗРЕЕ БЕЗ НАС

 

Гробищата „гъмжат от имена”, какво става, ко­га­то собствениците им умрат, къде отиват имената?…
Историята на българската литература и рели­ги­оз­нато чувство в нея, изнемогва да бъде разказано от гледище на съвременната българска проза, да се разконспирира писателската позиция, отличието й от класиката.
Ето как у Яворов прихожда „видението” на смъртта: „…сред задух нетърпим, в копнение за мир небесен.”. Така той държи огледалото на живота: от ед­на­та му страна – е физическия край на човека, а от другата – наднича „мир небесен”. Вечността при Гос­по­динов е „анонимност и тлен”. Историята на човеш­ките животи („черешата на един народ”) ще про­дължи да зрее и без нас след смъртта ни. Освен че образът на смъртта е красив („Смъртта е череша…”), тук е силното присъствие на вечността именно чрез „настойчивостта” за анонимност и тлен. (В немската култура смъртта е от мъжки род и това силно раз­колебава автентичността на сигурното, на трайното).
В творчеството на Господинов антиномиите присъстват повсеместно. Ако Смъртта, в единия слу­чай е изначалното спокойствие на човека, здраво свър­­зан със земята и нейните плодове (персонажът в прозата му си пожелава да умира само зимата, когато няма много работа), то в други случаи, смъртта е ре­зултат от нейното епидемично размножаване чрез съв­ременните Медии. Но в подобен случай, про­бле­мът е изкуствено предпоставен, според Господи­нов, и няма да събе­ре ръкоплясканията, а още по-малко – да задово­ли мислещите.
Георги Господинов може понякога да рискува със „сантименталното”, но с овациите, с приповдиг­натия патос – никога.

ДЕЦАТА ПО СВЕТА…

Според идеолозите на психологическата кон­цеп­ция за генезиса на изкуството, и по-специално схващането на Анри Бергсон, детството е истинската люлка на всяко творение.

„В мазето, тази късна градска пещера, бяхме заключвани и ние, минотаври за малко, между люте­ницата и компотите” (ето я и проявата на нескрития хумор на Господинов, едно от най-ценните аспекти на него­вата проза).
Докато стояхме по мазетата, родителите ни – „работеха като царе или спяха с бикове”. Съвър­ше­на­та детска чистосърдечност.
В тъмния лабиринт на подземието е скрит позорът на Минос, Минотавъра, и тъй като в мрака времето е спряло, той си остава завинаги едно дете.

От всяко събитие на неговия живот – ражда­не­то на дъщеря му Рая, наречена от Георги Господинов в романа Ая (насочваща лексема за обемността на бъл­­­гарското слово чрез първата и последната буква от българската аз­бука), както и от всяка разказана му случка, писателят може да направи безупречен художествен текст. (Силвия Чолева e видяла „таланта му да разказва истории, да гради светове, да ги пре­обръща. Форму­лата на Госпо­динов: Аз сме.”)
Романът „Физика на тъгата” е богатство от кратки разкази, цветни и черно-бели, на границата на достоверното и иреалното, границите се минават леко, като че романът те учи как да преодоляваш пространството и времето, удоволствието идва от бле­стя­­щия хумор, от разнообразието на разказаните случки (като тези от „Търговецът на зехтин”, или другите – за Жулиета пред киното, за щастието на Маламко, за преосмисляне на исконния български въпрос: „Как си”, или за юношестките целувки, хро­но­логически подредени около смъртта на Брежнев и Андропов.)
Най-големият бонус е, че получаваш непредви­де­ни изненади от литературната асоциативност, про­смукала до кости конструкцията на романа. На­при­мер: как в митовете на старогръцката литера­тура идеята за погубените деца може да се свърже със съвременни житейски явления или прояви в изкуст­вото.
(Изядените деца в гръцката митология Госпо­динов изписва в един каталог, който класифицира като „непълен”: „в началото, разбира се, са децата на Кронос, погълнати от самия него: Хестия, Деметра, Хера, Хадес, Посейдон (…) Зевс, който погълнал жена си, заради скритата в утробата u Атина (още неродена и погълната!). После тя ще се роди от главата му в пълно бойно снаряжение. Итис (Итил) – момченцето на тракийския цар Терей, убито от майка си и леля си и поднесено на трапезата на нищо неподозиращия баща. Овидий го разказва в шестата книга на „Мета­мор­фози” с всички детайли: детето, прегръщащо доверчиво убийцата, ударът с меча, топлото тяло в медник възвряло, друго парче е за шиша… И накрая вечерящият Терей „ лакомо гълта и трупа в утробата своя утроба” !)

Белетристиката на Господинов – това не са случки от „арт” запои и купони, достойни за герои­ческия размер на хекзаметъра. Той дори не се бои, че можем да я наречем „социална” проза, толкова е обзета от пламъка на времето, което всички живеем с обгорени криле. Дори да бъде грубо, ще го кажа на­право, тази проза има цел, тя преследва своята цел, в нея има философия и стратегия за достоен живот. Аз не познавам друг съвременен български белетрист, кой­то толкова силно да е ангажиран с най-жизнено важ­ните детайли от кардиограмата на днешния ден.
Напишете в Google „баща преби” и ще се изне­надате: „Едно след друго излизат подобни заглавия за години – пише в статията си „Бебетата като боксова круша” Лияна Панделиева, някогашното олицетворение на бъл­гарската демокрацията, – Веднъж бебето е двумесечно, следващия път е на 8 месеца, следват хлапета на годинка, на две, на четири, обезобразени, горени, попарени, хвър­ляни, блъскани, натрошени. Какво могат да кажат психо­лозите за главоломния ръст на посегателствата над на­пълно безпомощни деца и бебета? Тук фразата „семейно насилие” е крайно недостатъчна, защото говорим за трай­но утвърждаване на опити за убийство над новородени деца. Изводът не е преувеличен, а дали се отнася до вродена агресия, липса на ценности или ограничен инте­лект у извършителите, факт е, че все повече деца у нас за­гиват в бебешка възраст заради дивата агресия на ро­дителите им. Един от големите проблеми е лекотата, с която семействата крият подобни изстъпления. Става дума не само за побои, а и за изнасилвания. Случаите са вече толкова много, че ги изслушваме в новините като про­дължение на сводката за автопроизшествията…Постоянният им ръст обаче показва, че системата на социалната закрила не ра­боти и мудността, с която върви след събитията, няма да доведе до свиване в броя на осакатените бебета и травми­раните малчугани.”

Ето го и „шантавото ехо” на мита за Минота­въра  – ехо в най-новите времена.

 

* * *

Мнението на един читател, споделено в Интернет пространството, буди учудване – краят на романа „Физика на тъгата” бил неествен и неясен.
А моето възхищение е предиз­ви­кано точно от безупречната композиция на романа, а това естест­вено включва и финала – светлото момиче на пиано­то, което (нарушавайки) продължава тради­ция­та на гордостно поведение в бедността на бита, къса веригите на ония изоставяния поради социалните причини и осъществява истинския блян на рода за постигане на високи об­раз­­ци в изкуството, което един­ствено е вечно. И май­сторлъкът на писателя Геор­ги Гос­по­ди­нов да удовлет­вори – чрез този раз­каз за края/безкрая, – копненията, както на обикновения човек, така и на изкушените от литера­турата читате­ли,  за роман, който безусловно те прочита…

„…момичето и аз вече сме от едната страна на лъча, виждам крайчеца на лицето u, обръща се… Здрасти, тате.”

(Развенчаване, може би, и на „мита” за пост­мо­дер­­низма, според който синът/дъщерята се родее с дя­­­дото, а е във фронтална криза с бащата…

В по­след­на­та част на романа „Физика на тъгата” именно кармата на обре­че­ност и изоставяне, е пре­късната: „Здрасти, тате.”)

„Баща ми и динозаврите изчезнаха по едно и също време” – това е финалът на романа „Физика на тъгата”, 2011 г., озаглавен НАЧАЛО.

(А обещанието на Георги Господинов в края на „Естествен роман”, 1999 г., беше: „Ще изчезна масово, им каза той, ще изчезна масово, им каза, като динозаврите”)

Кръгът се затваря.

 

 

 

 

Мариана Тодорова

 

Споделената тъга

 

Чрез „превода“ на словесното изкуство до визуално-пла­стичния език на художническата чувствител­ност, дизайнерското оформление на една книга става съществена част от нейното битие.

Всички книги на Господинов са илюстрирани от Яна Левиева (с изключение на трагикомикса „Вечната муха”) и са отпечатани под вещата наблюдателност на издателката Божана Апостолова (”Жанет-45”), по тази причина те са не просто добри, а великолепни из­дания. Да прояви интерес към конкретно лично твор­чество художник като Яна Левиева, и издателство като Жанет-45”, би било шанс за всеки автор. От една стра­на, професионализмът на художничката, а също и тол­кова добрият на издателката, са в основата на художествената  визия… Не би трябвало да има друга, втора условност, професионализмът тук изчерпва всичко. Още повече, че и обектът на художничката и издателката, писателят Георги Господинов, безуслов­но респектира с езика на творчеството си.

Задълбоченият анализ на характери и персо­нажи при Господинов, дискретното позоваване на биографични данни от творчеството му чрез свърз­ване на места и действия,  маркирани в наративи и иносказания – те стават по-достъпни за читателя чрез сполучливите илюстрации на неговите романи, раз­кази, пиеси, стихове и комикси.

Яна Левиева умее да обединява художествените езици на поезията и прозата, да ги синтезира и да ги отлее в неповторимо единния език на визуалната памет. Чрез „превода“ на словесното изкуство до пла­стичния език на своето виждане, Левиева е в състоя­ние да постигне синтез на тези изкуства в  магията на визуалната изобразителност. Цяло изследване може да се напише за присъствие на художнически почерк, откроен върху специфичните творбите на един бъл­гар­ски автор, който държи първен­ството по преводна литература за негови творби в чужбина. В книгите му сговорчиво присъстват музи­ка и анали­тичност, кратка сюжетност и забързана дис­кретност, топло и искрено съчувствие  към човека, както и общо­достъпни „рецепти за билки” против социална глухота („Апокалипсисът идва в 6 вечерта”).

Със „спомени” от митичната тъкан на историч­ното, или пък осъвременена  актуализация на  разно­род­ни, свои или чужди случки („откупени”, както ги нарича Господинов във „Физика на тъгата”), изобра­зителните принципи при изграждане на образите са печеливша стилистика на тандема Георги Господи­нов – Яна Левиева.

След като в книжарниците вече присъства дизай­нер­ското решение на  романа „Физика на тъгата”, забелязваме, че Левиева е достигнала до сърцевината на  поети­ка­та на Господинов: 

„Литературата е бавна медия, за разлика от класическите и нови медии, но смисълът, който тя дава, има важното качество траене. Бавното трае дълго”

 Безспорно художничката е уловила специфич­ното за неговия стил, особеностите на  поетиката, дълбочината на перспективата в романтичните му послания… Става дума за особености в пътуването, което обещават на читателя книгите му (пътуване през времето, пряко посоките на летоброенето, тази премислена „съзерцателност” в движението, която не секва дори в лабиринта на Минотавъра, защото е пронизана от емпатия).

 

Преди години харесах художественото оформле­ние на „Естествен роман”, „Балади и раз­пади”, „И други истории”, „Писма до Гаустин”. Нетърпеливо беше очакването ми за  художествената ви­зия на ро­ма­на „Физика на тъгата”. Толкова подчер­тано ярка многопластова творба – можеше да крие изне­нади в художественото си оформление! Да предизвика изне­на­ди. 

О т г о в о р ъ т  е  намерен от художничката – корицата е синьото излъчване на едно дете. Повто­ряемостта в изображението на детската гла­вичка, която се слива със светлината на перспективата, като в лъч от прожекционния апарат на Гаустин, прибавя усещане за движение по стълбица към нежната млеч­на дъга, по човешки извикана от необхо­димост. Това е стремежът на човешкото познание, неговият път.  (Въображаемата игра на думите чрез евентуалната замяна само на една буква – физика на тъгата, физика на дъгата – става необходима психологическа потреб­ност, омекотена от подсъзнанието).

Аурата над всяка човешка глава, достъпна в своята видимост за малцина, е като дъга… А в двете метафизични явления – тъга, дъга – има особена близост. „Излъчването”на аурата е лично и индиви­дуално, както лични и конкретни са всички случки и образи в творчеството на Господинов; дъгата е внушение за виталност в романтичното пътуване на познанието към глъбините на духовността и творчест­вото.

Така стигаме до другата особеност в книгите на Господинов, всички до една пронизани от емпатия – необходимостта от споделяне на тъгата.

Иначе тъгата сама по себе си не би била творчески продуктивна, ако не е споделена, тъгата е движение, тяга, енергия. Тя отваря очите и слуха за несподеленото, за изгубеното, за неосъщественото, тъгата е любов към човека и към битието изобщо. В известен смисъл е и отговорност на днешните люде към корените на фамилиите и родовете у различните европейски народи, които формират съществе­ното от идентич­ността. В този смисъл тъгата е най-продук­тив­ната човешка материя.

Какво по-естествено от това желание е да има последствия от  човешката и социалната емпатия :

,Да тръгне една сълза в световното око…”

ИМА ЛИ ПРАВО ЕДИН БЪЛГАРИН да търси милост за човеците от световното съзнание, сълза от окото на света?

Тази тяга към романтичното, към обединението между човешкото и човешкото, е много силно под­чертана у Георги Господинов, тя го прави разли­чен от всички съвременни писатели (Сбор­никът с негови разка­зи „И други истории“ е сред заглавията, номи­ни­рани в седмо­то издание на полската литературна награда за Централна Европа „Ангелус 2012″).

 

Романтичният  усет на Господинов за красиво и добро е неговата емблема, разпадането е причина за тъгата му, но това е и най-плодотворната тема в опита му „тъгата”да е споделена, а „дъгата” да е видима от прозорливо око. А далтонизмът на съвременната шоу­индустрия, с господството на „художествените клоуни” в нея, да бъде разобличен и иронизиран по подобаващ начин.  Не можем да отминем обстоятел­ството, че във връзка с тези „прояви” на съвременната циви­ли­зация  Георги Господинов е написал едно от най-добрите стихотворения в българската поезия – „Вра­ни­те на Виена”:

 

Тук през ноември

е черно от врани

невъзмутими са чакат

нищо не искат

не се оплакват

оплакват ни

реят се

бавно и тежко на кръстове

да се прекръстим

преди да са ни прекръстили

прекалено са лъскави

оперение оперетно

и в скръбта има кич

реквизит

или друга естетика

Все повече идат и всеки ноември

врани с фракове

врани с фаготи

врани за реквиеми

като изпуснати ноти

атонални понякога

поограбили Шонберг

врани като авари

сред орлите на тази империя

Идат гробни и строги

и суетни и черни

(всяка империя

има своя ноември)

Все по-мъничко Моцарт

все по-мъничко Моцарт

все повече Салиери

 

                 Книгата  „Балади и разпади”

 

Това всъщност е посланието на книгата „Физика на тъгата”, пронизало и „Апокалипсисът идва в 6 ве­чер­та” и „Писма до Гаустин” – предупреждение от под­мяна на истинските художествени стойности с ер­заци (случайни ли са тези „врани” сред орлите, дори не гарвани – по аналогия с  Хичкок, които са градски атрибути, а враните са повече полски пернати…). Господинов ни предупреждава за снижаване на  ка­чеството на художествените прак­ти­­ки, той е остър и безкомпромисен към шоубизнеса, към кича, който завзема територии и духовни пространства. Ето  защо апокалипсисът ще се окаже само и много лична работа… И всеки ще има своя дан в тази дилема.

А тъгата ще обхване като космическа дъга световната есен. За да си спомним за Моцарт. А не само за изрядността на Салиери.  За Дон Жуан, а не само за Сганарел. А може би и за предизви­кател­ствата, кои­то създава Шонберг чрез своята атонална музи­ка (един от представите­лите на романтизма, освен споме­на­ването му в това стихотворение на Гос­по­динов,  вж. за Шон­берг и в „Атоналната муха” от трагикомикса „Вечната муха”).

Романтизмът на немската литера­тура, възникнал през 18 и 19 век,  проникнал в цяла Европа чрез твор­бите на Гьоте, Шилер, Новалис, а от друга страна през създаденото от Пушкин, Лермонтов, Байрон, Юго, играе огромна роля, защото чертае хоризонти за световната култура чак до началото на 20 век. Роман­тизмът като естетическо направление се оказва живи­телен за всички области на изкуството в достатъчно дълъг период от време. Шелинг, който е от кръга на йенските романтици, написва труд, основопо­лагащ за романтизма в изкуството – „За световната душа” (1798). Заглавието е показа­телно.

(Според акад. Георги Цанев българската литера­тура поради това, че има да решава други задачи, остава далеч от романтизма като литературно тече­ние. Литературният историк Боян Пенев дори загатва, че този период е характерен с това, че създателите на литературата ни „пращят от духовно здраве”, което ни отдалечава от духовната меланхолия на романти­ците. А аз си мисля, че затлачването на религиозното чувство у българина е причина за  пропукване на духовните устои на личността, за неглижирането на едно от най-плодотворните направления в литерату­рата – романтизма. Днес мнозина от най-добрите писатели издигат на пиедестал духовността, която е сред основните пиетети на късния романтизъм. И то не като реставрация, а като пречистен поглед към светостта на изкуството и живота.  Преследването в България обаче за „религиозен произход”, макар и на един много по-късен исторически етап, обяснява и бодряшките и революционни припеви в българската литература през 40-те, 50-те и 60-те години на   20 век.  Не ги приемат така обаче автори като Гео Милев, Богомил Райнов, Далчев или Вапцаров дори, в творчеството на които, до романтизма като настрое­ние, строго бди гро­теската и нейните саркастичните елементи).

Съвременните българи днес, особено сред най-мла­дите, вторачени повече в оцеляването си през 21-ви век, все по-малко е надеждно да прегърнат с ищах  романтичните опити за послания от една обособена част от българските писатели и художници – за про­мя­на на духовните практики, за анализ на сложността в дихотомията – добро и зло… Против институциали­зираното християнство, което е нещо много различно от сложното, но от друга страна съвсем просто усе­ща­не на божествеността.

Но си струва да се опитаме. Такъв опит сполуч­ливо ни предлага в стихотворението си „Тайните вечери на езика” Георги Господинов (книгата му „Балади и разпади”).

 Идолите на шоубизнеса, настанили се удобно в съвременния медиен комфорт, създаден по тяхна ма­трица, показват разколебаната несигурност на днеш­ния човек в усета му за красиво и стойностно.

В момента развлекателната индустрия използва всеки легитимен и нелигитимен способ за постигане на власт над хората – над душите, над вкуса, над живота ни. Медиите крещят за рейтинги, за бързи печалби, за лесни пари, за биг (vip) – брадърство срещу екстри, съвременният „голям брат” би се сра­му­вал ако открие и припознае в Минотавъра своя брат.  Но има нещо повече от  безкрайната алчност на големите компании. Има апетити – към идолите на съвременните млади хора. Дори благовидните наме­рения не могат да скрият безскрупулността на съв­ременния свят – „Култура на Цинизма” (както озаглави книгата си Ричард Страйв ).

В такива времена – да разкриеш романтичните си уклони към митологията на древната култура, към класиката на непреходните стойности – е  рисково, казано най-шаблонно.

А това е опитът да бъде осмислена историчес­ката тъга на народа ни, а защо не –  и да се търси подстъп към есенните цветове на световната тъга, обхванала съвременното столетие. Защото географски са счупени границите, както никога досега, но комер­сиалността в употреба на изкуството поставя нови, по-страшни граници.

 

Истинското послание във „Физика на тъгата” е творчески копнеж за  с п о д е л я н е  н а  т ъ г а т а, живителност за човешката близост и емпатия, няма друг шанс за оцеляване на човечеството. Неспо­деле­ната тъга е близост до смъртта:

„….ако с никого  и не мога да разделя ябълката на нито един спомен. Ако това е цената… Чувам се да викам, да вия, да муча…”(Физика на тъгата, с. 319)

 

* * *

За хората на честта, за тъгата на посветените, има едно закодирано авторско послание на Георги Господинов, след всичко казано дотук, недопустимо е да го пропуснем:

„…Аматьорите са по-жестоки...”

 

                                                                         

                                                                   

Съдържание



Физика на тъгата….7

Апокалипсисът идва в 6 вечерта…. 59

D. J.... 81

Вечната муха…. 99

Лапил, Лапидация, Лапидариум…. 109

Черешата на един народ…. 125

Естествен роман…. 151

Писма до Гаустин…. 185

Споделената тъга…. 209