Неизбежно е: предстои една вълнуваща среща с оригиналната поезия на словенката Вида Мокрин-Пауер.

Като издател нямам моралнoто право да рекламирам книгата, но като читател приех предизвикателството, подсилено от любопитното в нейната биография: Мокрин-Пауер е литературовед, библиофил, редактор, репортер и документалист. Не в академичния порядък на категоризациите, а страстен пътешественик по големия свят, с едничката цел – да преоткрива мъдростите му. И то не в луксозни лимузини и предплатени хотелиерски екстри, а като свидетел на автентичните житейски случвания. А те са там – в Азия и в Европа, и особено на Балканите. Дори за миг да си представим как Вида, занимаваща се с лингвистика и литературна методология, танцува върху пламтящи въглени в нестинарската група или пък как се обрича на мисионерска дейност, свързана с ценностите на будизма, индуизма, с културата на остров Бали (индуистично - анималистична) – тя пак ще ни спечели с оригиналния ракурс към проблемите, ще ни предизвиква с метафизичната алюзия в първообразите на поетическото:

Ето ги и стиховете: езиково експериментална стилистика, съчетаваща лиризъм, сатира, пародийност. Това са отличителните черти на нейната бунтарска като обществено послание и разкошна в живописен план поетическа одареност. („Шумолят прегънатите ми крила,/ сякаш из въздуха капе коприна”). Това е божата дарба, която се дава на малцина. Тя не се постига по учебник или клубна обвързаност на интереси, макар да би било интересно да я видим и в такъв план. Нейната поезия е осъществена любовна лирика. А любовта е изкуство, което не се учи. Мнозина биха възразили обратното, но ние нямаме предвид търговската изтънченост в обиграването на любовното самопредлагане. Макар и този ракурс да съществува в нейната поезия, но той е по-скоро антитеза на тайнство на истинската еротика в доминиращата любов, далеч от баналната компромисност в името на господството над Другия. Нейните стихове са сякаш пламенно посредничество между еротичната откровеност и себичното себеоттласкване на две влюбени тела:

Тези нейни поетични интимни дневници, както ги наричат критиците в Словения, разделиха на два противоположни полюса оценките им, макар всички единодушно да признават, че стиховете на Вида всъщност са колкото универсални случки на битието, толкова и универсални произведения на изкуството на словото. Те представляват разчупване на стереотипите на подражание, на точната формулировка на сексуалността, на границите на личната свобода. Точно такова е стихотворението „С НЕПОЗНАТ БОСНЕНЕЦ В АВТОБУСА ОТ ЛЮБЛЯНА ДО НОВА ГОРИЦА” :

Изненадващо претенциозна като актуален участник в случванията на нейните „лични истории” – като поетически изказ Вида Мокрин-Пауер остава удивително разбираема и достъпна, тъй като нейната творческа опитност я кара постепенно да наслагва багрите, пресъздавайки сочния колорит на любовната игра-изкуство. Така поетесата прекрачва праговете на времето и нейните стихове се превръщат в едно преживяване на читателя, което ще се опитам да обрисувам .

Във времена на активност на гей поезията, хетеросекуалната поезия може да разчита единствено на стойностна художествена визия в пресъздаване на първичното женско изживяване на еротиката и половата принадлежност, извън общоприетите модели и представи. При мъжете-поети хетеросексуалната, както и гей поезията, дори и в най-значителните си художествени постижения, винаги съдържа елементи на обяснителна демонстративност (в най-добрия смисъл на думата) на фаталната „красота”, заложена в автентичността на поетичното изживяване (изглежда бягството от комплекса поради осъзнатото отклонение от нормата при гей поезията, неизбежно поражда другия полюс – идеализацията). При жените-поетеси, матрицата за „идеалната любов” е начупена крива, тя е недопустима в нейния чист вид, най-вероятно от ужас, че би могла да бъде тълкувана, макар и частично, като „автократична и раболепна”. „Женската” поезия на Вида е любовта на душата в собствената кожа, автентична еротика, изграждаща се пред очите ни, с красотата на мозайката, в която има всичко, но която при всички аспекти се противопоставя на продажбата и манипулацията с телата (към тяхната изначална предубеденост „като потребителска стока на най-древната професия”). Мокрин-Пауер претендира за пълната свобода в художественото пресъздаване на подсъзнателните инстинкти и асоциации, усетила че те единствено могат да прегазят днешното пошло порноизкуство.

Но поезията на Вида Мокрин-Пауер би възбудила ограничен интерес, ако не притежаваше едно особено качество – човек остава поразен от поетичните описания, които създават главозамайващо чувство за вечност и непрекъсваемост на човешкия Живот, за възпроизводимостта на неговите рожби – любовта и смъртта, – причудливо възможни само в неговата орбита.

Някои определят сантиментализма в изкуството на 20-ти век като „следа от стереотипната баналност на поетичното”. Вида Мокрин-Пауер не покрива със свян своя сантимент към любимия мъж, към мъжкото начало изобщо:

Но открита към себе си и към своето глъбинно самопознание („Девойче се смее”), тя използва сантименталното чувство (както е ето тук: „играят със среброто... мятат пръски, танцуват във вечерното слънце...”) като тест за художественост в пресъздаване на егоистичното мъжко его и неговата неподатлива константност (за него: „групата яхва вълните към златото.... златотърсачите вече потъват, кървави от сол... става сладко от кръвта...рибите си играят със среброто... ”).

Не случайно в предговора към нейната стихобирка литературоведът Станислава Хробакова Репар пише: „Вида Мокрин-Пауер ни зададе гатанка: колко сърца/глави/думи/ може да има фината Сфинга, та да може да преживее само с едното треперещо тяло, в което мъжете продължават да търсят единствено самите себе си? Кога ли ще разпери крила и ще си позволи наслада без посредници на отчуждения дискурс?”

Поетесата прави безпощадна дисекция на любовното чувство и ставането на любовта, затова художествено успешен е огледалният образ на лиричното, побрало в обемите си и сантиментализма – през диоптрите на хумора, иронията, дори чрез игрословието на сатиричната перспектива :

Стиховете са обагрени с тъга, но и с хумор към „несъстоялите се” страсти, и директно са адресирани до обществената среда, която се поддава на атаките на лицемерни предразсъдъци. И ако предразсъдъците към религиите и войните, смята поетесата, освен привърженици имат и своите последователни опоненти, то блюстителите на морала в матрицата на лицемерното благоприличие днес живеят чрез субсидията на най-консервативната част от обществата. Чрез улавянето на разликата между мечтата и света, който е завладян от рутината и задължителността на „обществените роли, които играем”, поетесата изгражда друг възглед върху света, който откроява заблуди, още много бездни и разлики между общоприетото и психологията на реалния живот. Такава поезия изисква култура на познанията и особена психологическа устойчивост:

Наистина това не е книга за всекиго, но тя ще представлява необичаен бонус за смелчаци, пожелали да се потопят в дебрите на подсъзнателното, където свободата сама за себе си е на висша дистанция от условностите на битието. Нейните стихове ни убеждават в нашето откровено незнание или накърнено самопознание за света

Вярно е за нея, че изкуството на поетическата трансформация е далеч от обидната дестилация на преживяванията, затова стиховете на Вида Мокрин-Пауер представляват щедър извор на истински земни сокове. Но фино поднесената суровост и варварската наслада от непосредствеността („В рая и на ръба на пропастта”), изтънчената игра на удоволствията („Ездачи”) ги държат високо над всякакви банални определения за ощастливеност на персонажите. В края на краищата, патентът на самата поетичност тук е синоним на случки и чувства в тяхното изчистено състояние: сарказмът, любовното наказание, вярата, целувката на опрощението носят своя първичен вкус. Думите от всяка една страница от „дневника на любовното битие” се връщат като текст на поетическата творба – словото, както и чувствата, са властни и чисти като новородени. В този смисъл е обяснимо защо всички изследователи на поезията на Вида Мокрин-Пауер спират вниманието си на стихотворението „Моето момче”, което е синтезирало всички особености на нейната поетика:

„Чашата-поляна”, тревите със „зачервени устенца”, поръсени с оплодяващия прах на пеперудения свян на момчето – ето я картината на една толкова пъстра и удовлетворяваща „смърт” на случки и познание за тях; а после отлетяват и „диамантените врани” към „кадифеното наметало на злите луни”... Сюрреалистичната образност е в тайнствена връзка с осъвременената графична издълженост на линиите в психологическите възприятия на героя: това са слоевете от Layers (ако си послужа с известната компютърна команда) в образа на „нейното момче”. Тя никога не забравя, че мъжът, подхранващ въображението на живота, е същото „онова” момче, което има като познание за света „чашата”, преливаща от плътността на пространството до хоризонта, но то носи със себе си и „лъжицата мъка”, за да изгребе и горчивините на познанието. Ужасяващо и непонятно за женската психика е „диамантеното” облъчване на общата пространственост на битието от металните сенки на „диамантените врани” (сенки, подобни на птиците от филмите на Хичкок), а злите лунни светлини излъчват кодовете на насилието, на агресията въобще, на войните в по-общ план, неща, които са труднопреводими на езика на женствеността. Но тя, жената, е винаги тази, която примамва и най-железните мъже отвъд хоризонта – „натам, към земите на безкрайните летения, /докъдето потъва/ сиянието на омагьосаните момичета.” Примамва ги/го - (нейното момче), всъщност животът, оплодяващото начало, а не насилието и смъртта. Стихотворението „Моето момче” е свидетелство за зряло лирично възприемане на света. В нейната поезия оплодяването на телата е оплодяване на творческата визия, и обратното. В подробното описание, изчерпващо триумфа на чувствеността, отчужденост от цензурата на разума, децата, плод на тази нерегламентирана любов, печелят двустранно – те са материализация на любовния живот на поетесата и са другото нейно лице – нейната естетическа омъдреност от случванията по света, в който и най-многото е нищо без многобагрието на изкуството:

Пристрастието на Мокрин-Пауер към този аспект на темата – доосъществяване в психическата взаимност на половете, осъзнаване на „рисковете” от проява на женствеността (съответно и на мъжествеността), превръщат дори стиховете за деца, хайку-то, нейната любовна лирика във вътрешна психологическа потребност, за да може тя да осъществи този толкова труден контакт с хората по света, и с тяхната философия за живота, с човечността изобщо... (стихотв. „Подлудявам от самота и макар, че имам повече лица”, „Летен шансон”, „Когато на размерите на истината”, „Вечност”, „Имало един косач”).

Дали читателят би избрал стиховете на Вида Мокрин-Пауер за един превъзходен словесен любовен скок в неизвестното или ще предпочете да ги изживее като софистика на изтичащото битие? Нейните изстрадани изводи за „многото” у всеки човек и въпреки това за още „по-многото” от непостижимото в живота – това са избродени от поетесата пространства, подчинена на своя изначален дълг към любовната страст, пресъздадена с мъдростта и чувствеността на интелектуалката. А може би точно това превръща нейното творчество в изкуство с особени достойнства.