Вместо заключение
Поезията на Александър Геров си остава една загадка
— силна поетическа одареност и
рядка емоционалност се срещат в един добър, артистичен и по своему
затворен човек. Същевременно, което е парадокс, именно поетическият
заряд го прави свободен — от всичките социални принуди, на които е
бил подложен, от доктрини, които е защитавал, но в които е загубил
вяра — чрез самия му стремеж към трансцендентното. Този стремеж го отвежда
в селенията на поезията, тя става за него утеха, пристан и ярост, сърдечен
порив и изход.
„Постепенно“ — като че ли това е думата, която заключава смисъла
на поезията на Геров. В нея нищо не се случва внезапно, нечакано, изневиделица.
Всичко идва постепенно — то е и дъждът, то е и малките мушици, които
му дават надеждата, че е живял достойно, то е и онова „грозно лице“
зад стъклото на трамвая, което го прави жив. В дългия път, по който поема
всеки човек, поетът постепенно се приближава към онова състояние на
унес и вечност, в което прозира единствено за смъртта.
С
цялата самотност и страдалческа яснота на живота си Александър
Геров ни остави и загадката на поезията си, като завещание и като
памет — „най-хубавото“.