Вместо заключение

 

Пое­зия­та на Але­ксан­дъ­р Ге­ров си остава ед­на за­гад­­ка — сил­на пое­ти­чес­ка ода­ре­нос­т и рядка емо­цио­нал­нос­т се сре­щат в еди­н до­бър, ар­тис­ти­чен и по свое­му зат­во­рен чо­век. Съ­щев­ре­мен­но, кое­то е па­ра­докс, име­нно пое­ти­чес­кият заряд го пра­ви сво­бо­ден — от всич­ки­те со­циал­ни при­ну­ди, на кои­то е бил под­ло­жен, от док­три­ни, кои­то е за­щи­та­вал, но в кои­то е за­гу­бил вяра — чрез са­мия му стре­меж към тран­сцен­ден­тно­то. То­зи стре­меж го от­веж­да в се­ле­ния­та на пое­зия­та, тя ста­ва за не­го уте­ха, прис­тан и ярост, сър­де­чен по­рив и из­ход.

„Пос­те­пен­но“ — ка­то че ли то­ва е ду­ма­та, коя­то зак­лю­ча­ва сми­съ­ла на пое­зия­та на Ге­ров. В нея ни­що не се случ­ва вне­зап­но, не­ча­ка­но, из­не­ви­де­ли­ца. Всич­ко ид­ва пос­те­пен­но — то е и дъж­дът, то е и мал­ки­те му­ши­ци, кои­то му да­ват на­деж­да­та, че е живял дос­той­но, то е и оно­ва „гроз­но ли­це“ зад стък­ло­то на трам­вая, кое­то го пра­ви жив. В дъл­гия път, по кой­то пое­ма все­ки чо­век, пое­тът пос­те­пен­но се приб­ли­жа­ва към оно­ва със­тоя­ние на уне­с и веч­ност, в кое­то про­зи­ра еди­нстве­но за смър­тта.

С цяла­та са­мот­ност и стра­дал­чес­ка ясно­та на жи­во­та си Але­ксан­дъ­р Ге­ров ни ос­та­ви и за­гад­ка­та на пое­зия­та си, ка­то за­вещание и като па­мет — „най-ху­ба­во­то“.