Уводни думи

Трябва да пре­на­ре­дим поз­на­ния­та си.

Сти­хо­ве­те на Але­ксан­дъ­р Ге­ров са­мо при­вид­но из­лъч­ват ле­ко­та и ефи­рнос­т; за да ги раз­бе­рем, трябва да при­ло­жим дру­ги ло­ги­чес­ки ка­те­го­рии, да­леч от оби­чай­ни­те и от удо­бство­то на мар­ги­на­лии­те.

Ед­на пор­ту­гал­ска пое­те­са каз­ва, че об­ра­зи­те на ху­до­жес­тве­нос­тта са съз­да­де­ни от сле­пец, ко­му­то е „да­де­но прос­вет­ле­ние през мал­ка сту­де­на пау­за“¹.

Пос­ягай­ки към твор­би­те на Ге­ров трябва да пре­на­ре­дим же­ла­ния­та си. Пое­зия­та му е да­леч как­то от хрис­тиян­ска­та сми­ре­ност, та­ка и от ези­чес­ка­та жер­твоп­ри­но­си­мост. Съз­да­де­но­то от Ге­ров по­ве­че вну­ша­ва зна­че­ния, от­кол­ко­то да из­лъч­ва твор­чес­ки за­ми­съл (зна­че­ние­то на смър­тта, зна­че­ние­то на жи­во­та). И са­мо при­вид­но из­глеж­да с ос­къд­на лек­си­кал­на обе­мнос­т, в не­го има сил­на пое­ти­чес­ка и кул­ту­ро­ло­гич­на тра­ди­ция, то при­те­жа­ва гъв­ка­вост и веч­ност. Мо­же би за­то­ва Ге­ров ни­ко­га не е по­па­дал в по­лез­ре­ние­то на без­раз­ли­чие­то, на по­вър­хност­но­то ре­цен­зент­ство или сниз­хо­ди­тел­но­то по­туп­ва­не по ра­мо­то.

Кри­ти­чес­ко­то вни­ма­ние през го­ди­ни­те (прояв­ява­но към пое­та по­ве­че от по­ло­вин век²) е рес­пек­ти­ра­но от неиз­чер­пае­мия му всеот­даен стре­меж да дос­тиг­не чо­веш­ка­та „мярка“ на веч­ни­те не­ща (не­за­ви­си­мо от це­на­та, коя­то трябва да зап­ла­ти страс­тна­та му жаж­да към опоз­наване на ме­та­фи­зич­но­то). След Бо­тев и Яво­ро­в бъл­гар­ска­та ли­те­ра­ту­ра не поз­на­ва та­къв тем­пе­ра­мент, кой­то да сли­ва гра­ни­ци­те меж­ду жи­во­та и ес­те­тич­но­то, кой­то стъп­ва нап­ра­во в огъ­ня на стра­да­ние­то, кой­то кре­щи неис­то­во в ли­це­то на она­зи мо­гъ­ща част от вое­ни­зи­ра­но­то чо­ве­чес­тво.

Ге­ров е са­мот­но явле­ние в на­ша­та ли­те­ра­ту­ра. Няма пре­тен­ции­те на Пен­чо Сла­вей­ков, Гео Ми­лев или Тео­дор Трая­нов за об­нов­ле­ние на бъл­гар­ска­та пое­зия по пътя й на ин­тег­ра­ция с ев­ро­пей­ска­та кул­ту­ра. И все пак ед­ва ли има съв­ре­ме­нен поет, ко­му­то да не се при­сън­ва вез­на­та, пос­та­ви­ла на ед­на­та стра­на собс­тве­ни­те тво­ре­ния, а на дру­га­та — съз­да­де­но­то от Але­ксан­дъ­р Ге­ров. Пое­тич­но­то у Ге­ров е па­тент за ис­тин­ност.

_________________

¹ Hatherli, Ana. Tisanas. Lisboa, 1997. Превод от португ. ез. М. На­си­менто. С., 2003, с. 101.

² В края на книгата прилагам всички критически мнения за твор­че­ството на Александър Геров.